»©« The Machinist

На връщане от любимата ни Флора, с няколко приятелчета, си говорим за предстоящото идване на новия Батман. Въодушевени сравнявайки произведенията на Тим Бъртън, и тези на Кристофър Нолан, кой от тях е по-добър, както и актьорите играещи Брус Уейн (в тези на Бъртън - Майкъл Кийтън, а на Нолан - Крисчън Бейл), започнах да обяснявам как последния играел добре, как Престиж бил много добър филм, и тогава... Жорката ме спря с думите: "Т'ва е щото не си гледал Машинистът!". Поглеждам го с въпросително изражение и леко "WTF?!" - а той, продължи да ми разказва колко готин бил филма. Разбира се го спрях, преди да е започнал да раздухва историята и да ми каже какво ще се случи накрая. Много мразя да ми разказват филми, в които следенето на действието, виждането на невидими за просто око неща, непрекъсната логика, са ключовите елементи.
След като вече имах достъп до Машинистът (The Machinist, или както го превеждат още - Механикът), не ми оставаше нищо друго освен да изчакам да се стъмни, и да се надълбам с известна доза непознат филм, предвещаващ невероятна трилър развръзка.

Крисчън Бейл и Дженифър Джейсън Лий във филма на Брад Андерсън. Още с началото и встъпителните секунди - мрачна картина. Преобладаващите цветове са черното и... други сиви вариации на черното. Топлите цветове - умишлено отстранени, дори червено (което рядко се мяркаше и правеше жесток контраст) беше така убито, че по скоро приличаше на съсирена кръв, допринасяща още повече за неприятното и тягостно излъчване от екрана. Всичко това с цел да те психира разбира се.
Но това не беше толкова впечатляващо за мен. Не ми е сефте да гледам психо филми, мистерии, полу-хоръри, или филми с неочакван край. Вижте обаче, като видях Крисчън Бейл, 45 кила с напикани гащи - това беше ново за мен. Човека беше пред умиране, и продължаваше да слабее. Винаги съм се възхищавал на актьори, които правят луди неща, за да влязат в ролята си. Включително и да отслабнеш толкова. Та, с изпъкнали скули, гръбначен стълб, броеница от ребра, изпита физиономия, сиво излъчване, полу празен поглед, се срещаме с главния герой.
Малка прелюдия от края на филма, разбира се толкова тъмно, толкова втрещяващо излъчване на Бейл, че изобщо не разбирате какво всъщност се случва, и защо героя ни седи на ръба на една скала държейки труп в ръцете си, който преди това прилежно уви в килим, готов да го хвърли...
Мистерията е налице, остава да разберем какво се е случило, та тоз човечец прави такива мизерии.
Много дарк, много крийпи... подтискаща сиво-черна атмосфера. Даже и името Машинистът, и професията на героя ни беше студена, еднообразна, подтискаща.

Ежедневно Тревър Резник, сваляше определено количество от теглото си, по неизвестни причини. На всичко отгоре инсомния го мъчи през последната година, година и половина. Изглеждаше наистина притеснен, и с някакви проблеми... които обаче така и не споделяше, а и беше абсолютно убеден че всичко му е наред. До момента в който след инцидент в работата, причинен от невниманието му, негов колега губи ръката си. Оттам насетне започва бавното разплитане на добре усукания сценарий. От цялата психоза около инцидента, редица необясними събития, които само той вижда, стигаме до момента на пълна мозъчна блокировка.
Напълно объркан, обзет от параноя, че всички са в заговор срещу него, неразбиращ много неща, привидения, странни събития - стигаме и до същинския край. Който... беше добър. Но мисля че повече от добър, тъй като през цялото време вида на героя ни е напомнял подсъзнателно какви може би са причините за психичното му състояние и начина по който се държи. Но прекалено увлечени от историята, и желанието да разберем режисьорското решение, отказваме да повярваме в собствените си мисли.
Така е, поредния филм за слабото човешко съзнание, колко крехко е то, и какви събития може да причини. Не е психотропно оръжие, нито пък коренно ще промени възгледите ви към живота и заобикалящия свят. Обаче ще ви захапе здраво за съвестта (за тези които я имат) и може би, ще ви научи на повече самоконтрол. Инсомния + лабилна психика + чувство за вина = Машинистът!

»©« S1m0ne

Удивително е как докато търсиш едно нещо в световната мрежа, можеш да се натъкнеш на съвсем друго - което да се окаже по-добро, и да ти донесе повече удоволствие от първото. Резюмирам: разглеждах си обикновени снимки в Чичко Гугъл, и случайно мярнах една на Ал Пачино, на фона съдържаща постер на филма Симон (S1m0ne). При първоначално прехвърляне на файловете в паметта ми, се оказа че филма не е гледан, нито трейлър, нито нещо рецензия да съм чел. Абе нищо, само се присетих че е на режисьора, създал един от моите любими филми - Гатака, Андрю Никъл.
Е повече и не ми трябваше, да не говорим че следваше събота и неделя, в които редовно при наличие на свободно време, се възползвам от него, и попълвам колекцията си от гледани филми. Хоби, страст, както искате го наричайте, но на мене ми е голям кеф! Разбира се филма предвещаваше да е добър, като се има предвид предното творение на режисьора, а и актьорите които са вътре и изпълняват ролите на не толкова заплетения, но оригинален сюжет. А за какво се отнася ли?!

Виктор Тарански (Ал Пачино) е режисьор. Създател на филми... в Холивуд. Но в онова не толкова далечно бъдеще, за което Андрю Никъл много обича да разказва, в което нещата са малко по-консервирани, много по-високотехнологични, и хората са... си същите! Притежава уникални похвати за пресъздаване на идеите, които му се въртят в главата, но пък трудно приемливи от закостенелите мозъци на критиците, които решават ще го бъде ли филма или не. Та от мнението на няколко постредствени персони, зависи дали едно нестандартно и филосовски извисено творение ще види бял свят.
Всичко още повече се прецаква, когато главната героиня (ролята на Уинона Райдър) на новия филм на Тарански, решава че вече е прекалено голяма, за да играе в такива шантави (нискобюджетни или филми без бъдеще, както тя смяташе) филми, и че трябва да се "спаси" час по скоро, като напусне продукцията, режисьора...
Добре поне че бившата му съпруга (героинята на Катрин Кийнър), е директор на студиото, та неразбрания режисьор съвсем не е в безизходица.
Почти със сринати мечти, на прага на пълното разочарование и неизбежния крах на надеждите му филмът да се появи пред публика, една вечер Тарански среща своя ангел-спасител. Един много странен ангел (и не няма нищо духовно-фантастично, няма паднали ангели, просто... нещото което този човек направи, си е ангелска постъпка, дар от небето) се появи в живота му. Ханк Алано (Елиъс Котеас) е луд компютърен специалист, който за 8 години плътно себеотрицание, отдаване на компютърната наука, загубил лявото си око заради тази идея и реализирането на проекта, успял да създаде компютърна симулация, която да замени реалните актьори. Виртуално кино - или може би по-правилно да се опише е, компютърна симулация, напълно неразличима от истински човек, с емоции, с възможност за движения, говор, както казах фантастичното виждане на Никъл за недалечното бъдеще малко надминават границите на нашето въобръжение, но защо пък скоро това да не се превърне в реалност. Като се има на предвид колко пари и средства отиват за разработката на какви ли не технологии.

И така, един хард-диск, оставен като наследство на Тарански, от неговия ангел - Ханк, е решението което дава възможността на режисьора да завърши филма. Simulation One - Sim(ulation)One = Simone, или както е работното заглавие - S1m0ne, знаете на ниско ниво всичко в компютрите е поредица от единици 1 и нули 0.
Модерна работа, научна фантастика, и образа на Симон се появява (ролята е изиграна от красавицата Рейчъл Робъртс). Но това не е всичко. Виктор получава цялото онова признание, което е очаквал че даже и повече. Нещо за което не е предполагал, но за което ще съжалява. В един момент Симон придобива такава популярност, всички умират да я видят, докоснат, да знаят че съществува. Съответно на главния ни герой това му се отдава, ама много трудно.
Все пак се справя със ситуацията до един момент, в който той се оказва... в сянката на своето произведение. Въпреки трудностите в убежденията, масата е достатъчно заблудена. Вярваща в съществуването на Симон до толкова, че в деня в който тя "умира", всички обвиняват Тарански. На косъм от смъртната присъда за убийство, което не е извършил, на човек който дори не съществува, всичко се развива страшно сериозно.
Разбира се филма не е толкова разбиващ сърцата ни, за да постъпи така с героя. А просто се промениха вижданията на няколко човека, както и техните ежедневия. Щом публиката желае Симон, ще я имат - това беше доживотната присъда на Виктор. Неговата победа...
Хубаво филмче, беше интересно да се види. И все пак Гатака си остава по-добрият от двата филма, които познавам от творчеството на Андрю Никъл. Приятно гледане!

»©« I Could Never Be Your Woman

Хоп, ето ви още една романтична комедия. Всъщност не е от днес, нито от вчера... мина повече от месец от както я гледах, но сега се сетих за нея. Постоянно виждах снимки на Мишел Пфайфър, която за изминалата 2007-ма направи цели три филма (преди това я нямаше никаква за доста голям период от време). И така от навятите спомени, реших да ви го похваля. Гаджето на майка ми (I Could Never Be Your Woman) - много добър превод, е розово филмче, снимано през уикенда, но пък ти държи влага и радост повече от два дена. Както се разбра вече, с участието на Мишел Пфайфър. Другите действащи лица са Пол Руд, Сирша Ронан, Джон Ловиц и др.
И всъщност няма кой знае какво да ви го хваля. Не е революция в киното, нещо велико, мисловно, историческо или епично. Обикновен филм-хапче, дето ти повишава настроението, изпълва те с готини чувства, не си дрогиран, а ти е отнело само 2 часа.

Става въпрос за едно жена в преклонна възраст (аха да влезе в климактериума), с дъщеря (опасна работа), с шантав бивш съпруг, с приятна и не чак толкова стресираща работа (сценаристка и супервайзър на една тийнейджърска бозичка), но пък... не лишена от романтика (или по скоро забравила какво е).
Всичко това се променя в деня, в който на един кастинг, не пристига героя на Пол Руд - Адам. Роузи (Пфайфър) е привлечена от странното и забавно поведение на Адам, уви обаче дотам се простират нейните желания. Само с мечтите. Притеснява е първо, че работят заедно, второ - възрастовата граница. Е не е като да е на годините на майка му, но не е и толкова далеч от тази граница.
Уви обаче, ако нищо не се беше случило между тях, нямаше да има филм. Прави сте! Случи се. Оказа се че младокът си падна по Роузи, и от хахо-хихи (той пък беше наистина много луд в импровизациите и духом изглеждаше супер позитивна личност) стана така, че се свалиха. И не само се свалиха, а и търкаляха, та чак... нали се сещате.

По едно време обаче, за да стане по-интересно се намесиха интригите и машинациите на секретарката на Роузи (Джийни, изиграна от Сара Алекзандър), яка руса кучка, отмъстителна, и естествено ревнива. А и завиждаща - как така тази стара чанта, ще се възползва от готиния младок (който би трябвало да й се хвърля на нея, заслепен от дивата и пищна красота).
Разбира се, няма да останете разочаровани. Даже и да отроните някоя друга сълза на нежните и романтично-весели и романтично-тъжни моменти, всичко ще свърши в розово. Много розово, всички ще се заобичат, запрегръщат, ще си признаят и ще бъдат заедно завинаги.
Това е, повишаващо настроението, абсолютно необременяващо и неангажиращо филмче, за преди лягане, с приятели (или гаджето)... или само защото харесвате Мишел Пфайфър. Мисля че изтъкнах достатъчно причини, от всякакъв род, за да разчовъркам любопитството ви, и да ви убедя да си пуснете филма за лека нощ!