»©« Gladiator

Носител на 5 награди Оскар, включително най-добър филм за 2000-та година. Епичното произведение на изкуството, дело на режисьора Ридли Скот. Историята за генерала, който се превърна в роб. За роба, който се превърна в гладиатор. За гладиатора, който покори една империя. Гладиатор (Gladiator) с участието на Ръсел Кроу, Хоакин Финикс, Кони Нилсен, Джимон Хонсу, Ричард Харис, Оливър Рийд, Томас Арана и други.
От какво имат нужда хората, тази трудно контролируема маса в една империя, в Римската империя? От хляб и зрелище. А арената, на която всеки път загиват по уникален начин десетки гладиатори е идеалното зрелище, от което всеки има нужда. Грандиозен филм, започващ с още по-силната показност на една мощ. Римския легион смазващ варварската орда. Генерал Максимус и редиците от доблестни воини, със здраво опънати тетиви, заредени катапулти, блестящи доспехи, остри като бръснат мечове, копнеещи да напоят пръстта в тези неприветливи мрачни гори с човешка кръв, за да докажат силата и мощта на империята. Strength and Honor!

Ханс Зимър и неговия феноменален саундтрак ви дават съвсем малко време да разберете, че това не е просто филм, а един съвършен епичен такъв. Нежните ноти, които проследяват замечтаната мисъл на генерала и бавно плъзгащите се пръсти по изгарящата в златни багри пшеница в миг преминават в строга композиция. Летящите катапулти, огъня падащ върху жертвите, конницата галопираща през мрачната гора, виковете на умиращите, тези на побеждаващите: Roma Victor! Велика сцена, наистина. И след едно такова начало, уважително изтръпнал, зрителя е с отворена уста и се е отдал 101% на филма. Гладиатор започна, поздравления!
Тази неконтролируема сила, доверието което се е създало около силната личност е причината за завистта и отцеубийството. Предателство, което превръща Максимус в мъченик и роб. Баща на убит син... съпруг на убита жена, името му е Гладиатор!

Страхотен филм, съмнявам се да сте го пропуснали. А ако е така, мисля че е време да спрете с новите филми (защото качеството им напоследък намалява с всяка нова лента) и да се върнете 8 години назад. Заедно с Ръсел Кроу да усетите величието на една империя. Да споделите мъката му, слушайки To Zucchabar (в изпълнение на Дживан Гаспарян) или да се изпълните с енергия и адреналин, когато от екрана се лее кръв на гладиаторската арена и звучат другите композиции на Ханс Зимър подкрепени от изящния глас на Лиса Джерард.
Пипнат от гледна точка на сценарий, режисура, музика, костюми, грим, декори - всичко е голямо и направено с класа. Грандиозен филм, оставящ ви без дъх от началото до самия завършек. Има толкова много култови сцени, пред които си заслужава да свалите шапка. А Ръсел Кроу определено е роден за ролята на Максимус, за тази на гладиатора.

Любима сцена ми е точно тази, със свалянето на шлема и представянето си пред Комод. Много внушително, с тези близки кадри и израженията им. Голяма роля за Кроу, но нека не оставяме и изпълнението на Финикс на заден план. Физиономията му си е такава, идеално може да се впише в ролята на предател. В ролята на отцеубиец, в коварен и мръсен властващ. Типичен доминант, но с не достатъчно качества, воля и сила, за да бъде доблестен император. А когато славата и мощта на един роб е по-голяма и достатъчна, че да покори империя, нещата стават повече от сериозни.
Страхотен филм, мисля че разбрахте - харесва ми! А саундтракът е един от първите, които съм имал през живота си. Толкова въртене съм му направил, че сигурно оборотите могат да се обърнат в километри. Няма как, страхотна композиция, една от най-добрите правени някога от Ханс Зимър и като цяло за филмова музика. Надъхващ, величествен, достоен да проследи историята на една велика империя като Римската. Както и историята за славния генерал превърнал се в гладиатор. Максимус... Максимус... Максимус...

»©« City of Angels

Ангели - крилатите създания, в които вярваме. Обитаващите небесата, пространството в което мечтаем да се озовем след смъртта си. Дали има ангели бдящи над нас? Има ли такива, които се грижат за нас или просто наблюдатели? Вярвате ли, че за всеки един от нас има по един ангел, готов да съпроводи душата ни до онези привлекателни и мистични поля?
Добре дошли на Град на ангели (City of Angels). Ел Ей - където животът е толкова забързан, че обикновения ежедневец не би забелязал стоящия до него ангел, дори и да пърха с крила. Лос Анджелис - това е мястото, което през 1998 година Брад Силбърлинг избира за свой град на ангели. Една пленяваща и ужасно романтична история за един ангел затворен в човешко тяло и такъв, който копнее за усещането да бъде един от нас. Мег Райън и Никълъс Кейдж. Двама от най-драматичните актьори в Холивуд последните години. Имат способността да те разплачат само с един поглед. Или безпомощно отворени устни, една сълза от дълбоките им бистри очи.

Отдавна гледах Град на ангели за първи път, но си спомням че остави сериозна следа в съзнанието ми. Изключително нежен и мил филм. Не просто тъжен, заради съдбите на героите, а и радостен, фурор пред успеха на волята. Една борба за изкушението. Желанието на един ангел да чувства. Желанието на една изгубена душа да полети в търсене и усещане на истината. Тези две граници се срещат в една операционна зала. Погледите им се пресичат и това дава началото на Град на ангели.
Филмът върви леко, но е изпълнен с емоция. Очите ви се навлажняват при всеки споделен миг между героите, както и онези сцени, при които всичко е толкова трогателно, че единствения начин да поемете тази чувственост е да отделите няколко сълзи. А когато няма диалог, когато няма размисли в тъмното или на плажа, в очакване на изгрева, имаме погледи. Близък план, очите на Кейдж или Райън.

Но това, което най-много ме изпълва, всеки път, е саундтракът. Тук може да видите що за изпълнители са събрани и с кои песни от репертоарите им. Особена музика, не за всяко настроение. А в допълнение имаме и оригиналната композиция на Гейбриъл Яред, чиито теми City of Angels, The Unfeeling Kiss, An Angel Falls или Spreading Wings всеки път ме връщат към филма и ми се ще още един път да преживея историята на Сет и Маги.
Няма същество на тази планета, която да издържи на емоцията струяща от Град на ангели. А обстановките, които са най-прекрасни за гледане на филма са следните (както сигурно се досещате): сам, пред екрана, в тъмното поглъщащ всяка сцена и хлипащ като малко момиченце или... сгушен в леглото с половинката си, в споделяне на всичко това, което ще видите - два пъти по-силно и по-приятно. Хубаво е че има филми като този, подсказват ни какво е да си жив. Разбуждат мисълта ни за това какво може да има около нас. И дали когато замислено вперим поглед в далечината, всъщност не пресичаме нечий друг. Ангели... красив мит, който все още е толкова силен, че сме склонни с вярата си да го оживим. Би било хубаво да съществуват, стига да не е прекалено егоистично от наша страна да ги лишим от чувства, само и само да бдят над самотните ни души. Град на ангели...

»©« Todo sobre mi madre

Усилващия се лъч светлина през процепа на леко отворената врата на стаята ми ме събужда. Забелязвам силуета на баща ми, а още преди да съм отворил напълно очите си той ме вика с думите: "Ставай... хайде ставай, че майка ти си отива..."
Спомням си, че станах веднага и търкайки очи тръгнах по коридора. Всичко светеше, но знам че беше нощ. Нощта на 23-ти юли 2003 година. Десен завой и пред мен е часовника на стената... 2:50 след полунощ. Ляв завой, обръщам поглед на дясно и влизам в стаята й. Баща ми отиде на балкона, за да изпуши (още) една цигара... Стоях и я гледах, а не знаех дали трябва да направя нещо и ако да - какво?! Дишането й определено беше по-тежко от преди. Някак пресипнало, въпреки това очите й бяха отворени. Все си мисля, че ме гледаше. Не отделях очи освен за няколко секунди, когато се зачудих къде ли отиде баща ми. Обърнах се отново към нея, когато забелязах че тя вече не дишаше. Приближих се до леглото, коленичих до нея - не дишаше. Извъртях се и тръгнах към съседната стая, за да извикам баща ми. Срещнах го на входа на стаята и му казах. Той ме бутна влезе в стаята и заплака. Стоеше до нея и я милваше. Чувах че плаче, а той рядко го правеше. Продължавах да стоя прав и да ги гледам. Не продумвах нищичко. Не успях да й кажа нищо. Последният й дъх беше в двете секунди, в които извъртях погледа си от нея...
Минаха 5 години оттогава. Колкото и да съм си спомнял за нея, колкото и да не съм мислил в продължение на дни... споменът си стои. Няколко седмици след смъртта й отидох до Петьофи, за да сканирам една снимка. На нея сме аз (като 6 месечно бебе) и майка ми, на центъра в Панагюрище. Много хубава снимка, в продължение на... 3 години стоеше на десктопа ми на стария компютър. За съжаление я нямам в наличност на този. Не знам защо я държах. Може би, за да виждат другите каква беше майка ми преди болестта да я срази напълно. Може би, за да не си мислят че съм се затворил в себе си и не мога да говоря за това. Все още не знам, но лалетата и тази снимка бяха непрестанно там. На мястото, пред което и без друго прекарвах 90% от времето си (освен, когато не сънувам).
Минаваха хора и изразяваха съболезнованията си. Аз ги приемах, отново безмълвен. Спомням си че плаках на следващия ден, след погребението. Докато роднините и познатите са в другата стая, се направих че ми се додрямва. Всъщност наистина отидох, за да облегна глава назад, а то какво стана - закъснял израз на емоции.

Майка ми беше рентгенов лаборант в продължение на почти 30 години. Всеотдайна в работата си, всеотдайна и в ежедневието си. Носела ме е в утробата си 9 месеца и геройски в онази студена и мразовита нощ през март ме е дарила с живот. Спомням си много неща от детството. Мисля, че първите чисти спомени (чисти в смисъла на случка, която мога да разкажа) са от 3-та ми година. Майка ми, баща ми, брат ми и сестра ми. Мда, най-малкият съм - затова пък споделях любовта на четиримата други в живота ми. И ако трябва да направя равносметка, с кого от тези четиримата имам най-много прекарано време заедно, най-много разговори, най-много спомени във всичките тези 18 години, ще се окаже че е именно с нея.
Сега се сещам от какво се породиха сълзите ми в онзи следобед, след погребението. Гледах тавана на стаята и върнах няколко години назад. Години на семейни проблеми, години на израстване и глуповато детство. До 2000-та година, тя все още работеше. Подлагаше се на онези облъчвания, които засилваха болестта й. Докато накрая нямаше сили и не се отказа. Остана си вкъщи, а баща ми се грижеше за нея. За тези две години и половина тя се промени. Болестта й я съсипа. Жестоко, чудех се каква е причината да бъде така наказана?! Кога беше сторила зло на някого? Кога не беше отзивчива към нуждаещия се? Нима е върнала някой? Нима е проявявала капризи? Не го разбирах.
През тези две години и половина се промени и баща ми. Изстрада болестта редом с нея. Тя гаснеше физически, а той психически. След смъртта й, баща ми от време на време ми споделяше как са си говорили нощем, след като съм заспивал. През 1996 година докторите за първи път са й поставили диагнозата за заболяването. Въпреки това тя го беше скрила от нас. Не показа в нито един ден упадък в морала и поведението си. Продължаваше да бъде съпругата и майката, която бяхме свикнали да виждаме. Изтърпя много болка до последния си миг.
Дали още я усещам? Дали си мисля за нея? Дали като затворя очи и я виждам? Дали говоря за нея? Дали плача като съм сам и видя нейна снимка? Въпроси... въпроси... отговорите на които ще запазя за себе си...
Всичко за майка ми (Todo sobre mi madre / All About My Mother), на Педро Алмодовар...