Преди няколко дни, Диана заговори за любими филми, в които искаме да влезем... така, подобно на хлапето от Последният екшън герой. Това беше поредната блог игра, в която аз (не) взех косвено участие. Но все пак ми направи впечатление, кои филми посочи тя. Един от тях особено. Точно този, може би първи убер култов дело на Роланд Емерих. И познайте какво, въпреки мащабната история, този път не е предвиден краят на света. Слава Богу!
Старгейт (Stargate) - Звездната порта, класика в жанра. Една супер успешна научна фантастика, която съм гледал повече от необходимото. Подобно на предния си пост, за Дони Браско, това филмче е гледано неприличен брой пъти благодарение на свежарската Диема+, телевизията която има определен брой филмчета, които върти като за световно. Но това пък от своя страна си има и плюсове (плюс, плюс, Диема плюс). Маса филми, любими, съм ги гледал десетки пъти именно поради факта, че кабеларката ги пуска често. След като са добри филмчета, що да не ги науча наизуст.
Кърт Ръсел, Джеймс Спейдър, Алексис Круз и Джимон Хонсу (все още непопулярен на масите) в едно приключение отвъд представите ни за нормалното и обективно съществуващото. За тези, които обичат звездните теории и са готови да се впуснат в приключение с неизвестен край - това е вашият филм. Всичко започва с едни разкопки, в размирните година на XX век. Африка, пирамидите, Гиза... Години по-късно, блестящия учен, уви... игнориран от всеки, получава поле за изява в една секретна лаборатория. Тъй като умът му е ненадминат и той може да мисли извън границите на нормалното, се стига до едно ефектно преминаване през Старгейт и достигане до един паралелен свят.
Сблъсък с нейтивите, друга цивилизация, различна от нашата, което от своя страна води хем до желание за научен труд, хем и борба за оцеляване. Приятна роля на Спейдър, много ми е симпатичен. Сериозната военна подстрижка на Кърт Ръсел и свръх строгата му физиономия, за миг дори не ни позволява да се усмихнем, когато той е в кадър. Опиянителния поглед на неизвестния Алексис Круз, в ролята на Скаара - лошият, накратко.
Духът е приключенски, историята е интересна, а ефектите са също доста добри, като за 1994-та. Знам, че след успеха на филмчето излиза сериал, който е доста разточен. Винаги съм бил привърженик на пълнометражните ленти, по една или друга причина. Основно, защото краят се очаква, било то след час, два или три. Има една изпипаност на историята, без разводняване. Затова и сериала не ми е фаворит, но нямам нищо против. Не е точно провал. За сметка на това пък, Старгейт филмът е една класическа реализация на добър фантастичен сценарий. Браво на Дийн Девлин за списването му, както и за режисурата и помощта на Роланд Емерих върху този скрипт. Пак ми се догледа. Мисля, че минаха 4 или 5 години от последното гледане на Старгейт. Сладък филм, някой път ще се приспя с него, така ми се струва.
Thursday, July 31, 2008
»©« Stargate
»©« Donnie Brasco
Поне веднъж в живота си, човек трябва да прояви саможертва. Говоря за тотално себеотрицание в името на някаква кауза. И когато казвам "кауза" не се ограничавам само с течение в идеологията на някой човек. Каузата като такава, може сама по себе си да олицетворява обект. Идея, мисъл, човек, живот, лайфстайл, мисия... такива неща. В случая на специалния агент от ФБР, Джоузеф Пистоне, тръпката се явява в това, самият той да загърби семейството и нормалния си начин на живот, за да разцепи мрака с един замах. За съжаление тези секунди на засилка, след които идва сюблимния момент са най-накрая. Преди това, увертюрата е толкова заплетена и комплексна, че се искат не само здрави топки, а и страшна упоритост. Воля, хъс, самоубеждение и вяра с цел - продължение.
Обожавам филми, правени по действителен случай. А ситуацията на Джоуи Пистоне е доста сериозна. Агента на ФБР минава под прикритие, с цел да се намърда между големите риби на подземния свят. Не обикновена групировка от организираната престъпност, а самата мафия. Това е един от любимите ми мафиозо филмчета, който (за разлика от предишните представяни) съм гледал ужасно много пъти. Да не споменавам и документалните 30-минутни филмчета за това, как е правен филма.
Майк Нюъл избира две важни фигури за главните роли за своя, адаптиран по книгата на Пистоне, филм Дони Браско. Джони Деп и Ал Пачино. Годината е 1997, а историята ни предлага следното. Агент Пистоне, под името Дони Браско се вмъква под кожата на олд скуул мафиота Бенджамин Руджеро "Левака". Предтавяйки се за бижутер, с малко наглост, сериозен поглед и добър дар слово, Дони Браско успешно се внедрява в ситуацията.
Оттам насетне идва по-трудната част. Прикритието, събирането на доказателствата и всичко останало, което една истинска история би ни предложила. Колкото до романа, не съм го чел, не ми е и попадал. Не знам дали някой го е чел, от приятелите ми имам предвид. Освен това разлика винаги ще има: истинската история, книгата или филмовата адаптация. Знам обаче, че ролята на Джони Деп, тук в Дони Браско е една от най-добрите му. Винаги съм го свързвал с Гилбърт Грейп или Едуард Ножиците. Но когато за първи път гледах Дони Браско... то не бяха цитати на реплики от диалозите на Пистоне и Левака, то не бяха погледи, маниери, походка. Голяма работа е - но не мисля, че ви казвам нещо ново.
А рамо до рамо с актьор от класата на Пачино, се получава един доста добър филм. За шедьовър, не мога да кажа. По скоро е интересен и привлекателен заради достоверността, която носи в себе си. Плюс малко актьорска игра, добавяйки още няколко познати лица като Майкъл Мадсън, Бруно Кърби, Джеймс Русо, Пол Джамати и Ан Хечи, се получава едно завършено творение, напълно различно от режисьорските лордове на мафиотски филми в Холивуд, което се нарежда достойно сред останалите в жанра. Носи специфичния стил на своя създател - Нюъл, както и на играещите в него - Деп и Пачино.
Ако не се лъжа, Джоузеф Пистоне е още жив. Вече със сигурност не е под прикритие, не се занимава с мафията, а е заровен надълбоко. Не в буквалния смисъл, слава богу. Популярната програма за защита на свидетелите. Само дето, не се знае какво крие в сърцето си този човек... По погледа на Джони Деп в една от последните сцени на филма, съзерцавайки медала, който току що е получил за невероятно добрата свършена работа, разбираме че е направил сериозна грешка. И как да не се влюбиш в такъв гениален образ като Левака. Сериозна връзка, която намира проява в разнородните интереси. На върха на всичко е обезценяването на човешкия живот. Обаче намесят ли се чувствата и това да се чувстваш грешен, когато всъщност вършиш правилните неща... е нещо по-трудно дори и от 6 годишен период под прикритие сред най-коравата мафиотска организация. "Forget about it... just forget about it!"
Tuesday, July 29, 2008
»©« La fille sur le pont
Играйкаме си ний с Нат... и след като ме измъчи яко с J'aimerais pas crever un dimanche, а аз и пуснах няколко по-леки... се стигна до новата загадка, отново описвана от нея. Една красива, изпълнена със страст, полъх и много възбуда сцена на новото френско кино. Ех, ново, ново... преди девет години. Но неповторимо както винаги, а с черно бялата си визия - вече гледам с широко отворени очи, без да мигам, попивайки всичко де що героите изричат, и това което сценаристите на филма са им приготвили. Преди няколко месеца размишлявах по повод Анжел-А на Люк Бесон. Страхотно филмче, брилянтно поднесено, но La fille sur le pont (Girl on the Bridge / Момичето на моста) се оказа нещо по-добро. В интерес на истината ми е трудно да степенувам френското кино. Въпреки, че темите са толкова прости и близкочовечни ми е трудно. Явно е заради семплотата им. Но пък са страшно привлекателни. Кратки са, в сравнение с някой убийствен блокбастър, пред който задника ти се схваща от седене, но носят голяма удовлетворение и най-важното - завъртат ти безгрижната главица до такава степен, че не можеш да спиш в 3 през нощта, стоиш и си пишеш постове в блога.
Радвам се, когато киното ме въвлича в такива нездравословни просъници. Някои го наричат вдъхновение. Аз смятам, че само големите писатели могат да се ползват с такова чувство "вдъхновеност". Тъй като съм просто драскач, опитващ се да разпръсне семето на киноманиашката си култура, не смятам че съм се вдъхновил, но определено не ми се спи. Уморените очи ме връщат към всяка една сцена от току що припомнения за мен Момичето на моста.
Патрис Льоконт събира на едно място чаровния Де Ниро на френското кино Даниел Отьой и още по-привлекателната Ванеса Паради. Като заговорих за последната, си спомням една сценка от миналото. Стоим си вкъщи с баща ми и гледаме някаква френска екшън комедийка. Пенсиониращите се Делон и Белмондо си играят на татковци с младичката Паради. Тя една такава русокоска, страхотно тяло, а някой иска да й стори лоши неща. Ангелите хранители се грижат за нея - стана забавлението. Но си спомням думите на баща ми: "Бе... толкова французойки, та не можаха ли да намерят някоя по-хубава от тая... кьорбандьос и плюе между зъбите", на което аз реагирах бурно, щото Joe Le Taxi си ми е в сърцето още от малък, а жената на Джак Спароу си е красавица (въпреки така брутално изопачената истина). Иначе се разбрахме де... беше забавно!
Но по отношение на Отьой - фенове сме му. Влюбени в тоз човек, още когато гледахме превъплъщението му в ролята на дяволския наместник. А след това и с римейк версията на Гърбушкото. Много готин! Явно щото прилича на нас, с този си специфичен нос. Така е, не просто мъжка солидарност, по-особено отношение.
След като изяснихме предпочитанията относно актьорския състав, как се е стигнало до нощното завъртане на лентата Момичето на моста, няма да е зле да спомена едно две инспирирани от филмчето неща.
Обожавам черно белите филми, особено тези които ги правят сега и с умисъл отмиват цветовете им. И преди съм го казвал, като че се грижат шаренията да не те разсейва. Определено ми действа по-добре, по-силно, по-концентрирано проследявам случващото се на екрана. Да не говорим, че френския език ми е просто... не го разбирам, не съм го учил, да знам 2-3 думички най-много, но е наслада да го слушаш. Поглъщаш встъпителните минути, наслаждавайки се на историята на Адел (Ванеса Паради).
Миг по-късно, тя е на ръба на моста, а до нея се появява черноокия Габор (Даниел Отьой). Оттам започва тайнствената история на двама непознати. Отчаяна от живота и непознат ножохвъргач. Всичките сцени със свистящите остриета и задъхващата се от вълнение Паради бяха много яки. И определено онази сцена, която Нат използваше за загадката е най-възбуждаща. Не си падам по остриета по време на секс или нещо такова, но не може да не изпитате вълнение от начина по който е режисирана тази сцена. Френското кино е шедьовър, в 97% от случаите. Другите три ги оставям на случайността, че някой си прави дипломната работа и допуска грешки. Които неизбежно след няколко години се превръщат в европейски хит, приемащ се с въздишка и почитание навсякъде по света.
Що се отнася до сродните души, неизменното откриване на половинката в живота ви и наличието на късмет... по-показателен филм от този, за изгубени и безцелно лутащи се съдби, скоро не бях гледал. Но съдбата ни отрежда интересни случки. Някои ги наричат съвпадения, други просто предписани факти - за Серж Фридман и гениално списания сценарий, фокусирам се върху диалозите между Адел и Габор, имаме себестойност, както и липса на такава ако банкнотата е разкъсана на две и частите са далеч една от друга. Красив филм...