»©« Never Been Kissed

Отново малко по родното, пред телевизията, с TV1000. Върти се логото на 20 вековната лисица и с интерес проследявам началните надписи. Някакви шарени квадрати подскачат по екрана, хм, някаква бозичка ще да е това. Мда, близко бях - романтична комедийка. Всъщност трябва да добавим и гимназиалната нотка. Целуни ме (Never Been Kissed) с Дрю Баримор (и още много други). Навремето имаше една песен с части от филма, кой я пееше обаче не си спомням. Но мога да кажа че подбраните песнички в тази лековата бозичка бяха много приятни. Редом с ново промотираните сингли дето ти разтапят сърцето, имаше и олд скуул такива, класни нотички.
Целия този умален тон, с който описвам гледаното е повлияно от сладостта на филма. Разпускаща комедия с елементи на пропаднала сантименталност. Не съм фен на Дрю Баримор и мисля, че най-добрата й роля е в E.T. Извънземното, когато е била на 5 години. След това нещо не ми се класира, факт. Затова пък Джон С. Райли и Дейвид Аркет заедно с една камара тийнейджъри внесоха малко свежест във филма. Изявите им са кратки, но доста забавни. Особено Аркет, той има повечко сцени и определено става за духа на компанията. Не мога да не спомена и младоликата Джесика Алба, играеща тъпа красавица. Също така и секундното появяване на Джеймс Франко. Все от някъде трябва да се започне. Не всички имат възможността и късмета с първата си роля да срутят класациите с майсторлъка и великото си изпълнение.
А в тази лековита история става въпрос за една не-щастлива (колкото и да отричаше факта) мома, успяла в живота, но в определени области. Няма щастие - няма смисъл от живота, нали така? Все за това пусто щастие се борим... а да, и любов. Та, героинята на Дрю, трябва да се впише сред подрастващите пубери в последния срок в една гимназия. Да стане популярна, да прави някакви тайни проучвания, това онова и да отиде на бала с най-готиното момче. Като имаш пари експериментираш с какви ли не глупости, точно такъв образ беше и собственика на вестника. Един луд крещяш пенсионер, който обаче кефеше с дързостта си. Как иначе е станал толкова неприлично богат и влиятелен? С твърда ръка разбира се. А не като нас сега, едни такива емоционални, прекалено интелигенти, търсещи смисъла на живота, надбилюрващи се с другите във всеки един момент, а накрая ревем че сме сами и нямаме отношения... камо ли приятели.
Филмчето не е нещо, което е задължително за гледане, но със сигурност става след като сте хапнали една хубава диня, лежи ви се, и искате да си отмаряте с някакви цветове движещи се по екрана на телевизора. Не е филм за приспиване, защото ще искате да видите финалните сцени със сантименталните преследвания на двойката влюбени, които през целия филм не можаха да се харесат и да се получат нещата помежду им, а... чакаха последните секунди. Стандарти, рядко излизат от тях, рядко и аз не ги наричам романтични бози.

»©« The Dark Knight

"A little fighting here... I like that!"
Може би най-чаканият филм от мен за тази година. Не си спомням толкова да съм се вълнувал по излизането на някоя лента. Не преигравам, не се вживявам, цялото това увлечение, всъщност страстна любов по киното води до такива емоции. Повечето зрители налазиха продължението на Батман в началото, само заради скръбната вест от началото на тази година. Спомням си, че като научих... бях сломен. Не стига че утринта беше мразовита и неприветлива, а и Хийт Леджър беше мъртъв. Точно тогава ококорих очи и си казах: "Не! Жокера!" - чудех се какво ще се случи с Черният рицар (The Dark Knight) и дали някой ще довърши ролята на австралийския актьор. На фона на тъжната новина имаше проблясък. Филмът беше на ниво монтаж, снимките били приключили няколко месеца преди това. Мда, лъч надежда че последната роля в кариерата му ще бъде паметна и незабравима.
Оттам насетне започнаха както спекулации около смъртта на актьора, така и изкривени вариации на фактите по повод излизането на филма и качеството му. Ясно е че Кристофър Нолан не пресъздава (не се и опитвал, не му и трябва) тъмния и неповторим стил на Тим Бъртън. Писал съм за Батман и Батман се завръща през май. Споделих че съм фен на двете части, наистина са страхотни. Но след като в началото на тази година отново си припомних Батман в началото и закачката с Жокера в края на филма, очакването на Черния рицар се превърна във фикс идея. Не, не съм си драскал с чертички на стената колко дни остават, но определено се побърках последните 3 дена, след като узнах че ще има предпремиера в България... т.е. на 18-ти юли, Крисчън Бейл, Хийт Леджър, Майкъл Кейн, Гари Олдман, Аарън Ийкарт, Маги Гиленхал и Морган Фриймън ще покажат новото творение на братята Кристофър и Джонатан Нолан.

"Evening, commissioner... Why so serious?!"
То не бяха постери, снимки, клипчета с извадки от филма, трейлъри, тийзъри - абе голяма работа. Наистина голямо очакване и големи надежди. Колегата даже ме предупреждаваше да не се надявам много, за да не си поставя прекалено високи изисквания и накрая да духам супата, че съм останал недоволен. Радвам се че го послушах (50 на 50). Това беше до момента, в който не влязохе в зала 2 на CINEPLEX и ритъма на Готъм Сити майсторски дирижиран от Ханс Зимър и Джеймс Нютън Хауърд не даде началото на Черният рицар.
150 минути по-късно всичко това вече беше история. Неизвестното мина, остана оценката от преживяното. Не казах нищо. Жоро ме погледна и очакваше да кажа нещо. Аз обаче мълчах. Ама наистина мълчах, нищо бе... една дума не ми излезе от устата, а да... освен "Хареса ли ви киното? Сега трябва да тръгвам, че имам друга среща".
Прец целия път от CCS до фонтана пред президенството не спрях да мисля. Имаше толкова много неща в главата ми, че не ми даваха мира. Даже като пристигнах на въпросната среща помислиха, че съм друсан. Явно много се вживявам, наистина. Но когато говорим за едно такова кино творение, а вие сте на моето, вманиачено място, ще ме разберете. Беше бурна вечер, въпреки това, рано сутринта когато посрещах зората на новия ден успях да финализирам мнението си, за това което ми се случи в кинозалата.

"It's all... part of the plan."
Филмът не е просто добър. Това е нещо, за което никога не сте очаквали че ще се случи. Лентата е брилянтна. В нея се случват толкова много неща, че на първо време ако опитате да поемете всичко, ще се претоварите. Това се случи с мен. О, да, желая да го гледам отново и отново. Замислям се дали пак да не бъде на кино, разбира се като мине предпремиерата. Но там не беше само Жокера, нито Батман. Имахме Харви Дент и по-късното му превъплъщение (да живее компютърната графика) в ролята на Двуликия. Знаех за това, както знаех че филма ще е два часа и половина. Но не знаех какво точно ще гледам. Не очаквах да е римейк на Тим Бъртън и неговия Батман с Джак Никълсън. Тогава?! Явно братя Нолан са имали перфектен поглед над историята с този гениален злодей от комиксите. Още с изпълнението на Никълсън, Жокера се превърна в мой фаворит сред злодеите на Батман. Даже с Пеперудката си спомням, че коментирахме кой е най-силния от тях. Като игра, не като... подлост и нанесени щети над мирното население на Готъм.

"Let's put a smile on that face..."
Черният рицар разполага със забележителен сценарий. За всичко имаше време, случиха се страшно много неща. И както Жоро обобщи (това в спора ни, защо съм дал оценка 9.6, а не 10 от 10): "Имаше баланс". Знам че имаше баланс, но аз поглъщах всяка сцена с Жокера твърде лакомо. И някак си не исках филма да свършва. Може би това беше основната причина след като се появиха финалните надписи, да си мълчех. А и след това да гледах като надрусан. Няма как. Това не беше просто изпълнение, това не беше просто различна роля от тази на Никълсън. Това беше Хийт Леджър и неговото последно превъплъщение. Жокера създаден от актьора е най-добрия и лудо-гениален злодей познат на киното. Гледал съм много филми и смея да твърдя, че това е така.
А и съм сигурен, че не само аз разсъждавам така. Вярно че докато излизах от киното дочух различни коментари на съзрителите ми. Някои го сравняваха с Марлон Брандо и неговия актьорски гений, други дискутираха въпроса коя по ред е тази част и т.н. Ами да, всеки по различен начин приема видяното и го оценява индивидуално.

"See to them... you're just a freak... Like me!"
Моето такова е: Черният рицар е невероятен филм. Беше повече от очакваното, макар и да не успях да го осъзная в момента в който филма свърши. Причините за това - описани са по-горе. Но самия факт, че като си затворя очите и виждам поредицата от велики сцени във филма, ентусиазма у актьорите, ловкостта на заснемане, дирижирането на този обемен и балансиран сценарий, класира Черния рицар на първо място във филмите гледани от мен през последните 2 години. Дали бих го поставил на най-високото място, хехе... не знам, защо не. Но не смятам пък и че той е филмът на филмите. Имаме различни жанрове, предпочитания и други такива класификации. Сред всички тия ленти за човека прилеп тази част е супер стойностна. Опеделено бих го класирал сред филмите на годината. Мое мнение е (много се изтърках напоследък да говоря затова), че Хийт Леджър би трябвало да получи посмъртна номинация за Оскар за изпълнението си. А защо не и да спечели. Разбирате ли... видяното на трейлъра е нищо в сравнение с това, което се случва на екрана в продължение на тези 150 минути. Велико е! Искам пак да го гледам. Превръща се в болестно състояние цялото това увлечение по филма, но когато говоря за нещо класно - значи не ви лъжа и си струва гледането!
Поклон пред паметта на актьора. Остави ни един прекрасен спомен с тази си роля. Не вярвам да бъде забравен. Сега се сещам, че това е и първият филм с негово участие, което коментирам тук. Започвайки от края, един вид го съживявам. Но ефекта на Черният рицар не е преминал още. Усещам как ме влече отново и отново към кино залата. Не исках този филм да свършва, просто не исках...

»©« Se7en

"Сос за спагети. Още сос за спагети. Не предполагах, че човешката кожа е толкова еластична. Всъщност вените така прозират, че всеки момент може да се пръснат. Налягането на артериите ще предизвика масивен кръвоизлив, а той трябва да поживее още малко. Трябва да сменя кофата с повърнята, но... миризмите се смесват, ах не - отново е свършил в гащите. Дали идеята с бодливата тел около глезените и китките беше добра?! Тлъстак, прекалява, а може да погълне още. Грешка, не мисля че трябва да живее повече, стомахът му се е уголемил до толкова че един силен удар в него би го пръснал..."

Със сътворението на човека идват заниманията. Заедно с тях се взимат решения, които рано или късно са в противовес с природната хармония. Тогава мисълта, колкото и предпазлива, колкото и убедена да е в правотата си извършва грях. А мисловният такъв, скоро след това е последван и от физическата си форма. Смъртните грехове са седем на брой. 7едем (Se7en / Seven) е името на феноменалния трилър на режисьора Дейвид Финчър. Брилянтния сценарий е дело на Андрю Кевин Уокър. А често операторското око е било това на самия Финчър (не пропусна да отбележи верния фен на неговото творчество - Жорката). Прав е. Този филм е една грандиозна симбиоза между величие на история, напрегнат трил ефект и перфекционизъм при заснемането. Последван от малка цветова обработка на лентата в добавка към нестандартното звучене за гениалния композитор на филмова музика Хауърд Шор.

"Може би ще ми трябват още 200 броя. 'Ароматизатори с гаранция - ще променят усещането ви за природа', защо ли не вярвам на този евтин маркетингов трик. Нещо не е наред. Антибиотика май отказва, раните заздравяват все по-трудно. Поне съм избегнал гангрената. О, за малко да се разсея. Нямам право да изпитвам жал към един наркодилър и... педераст! Малки момченца, сигурно на това легло сте си прекарвали добре. Прекалено е - смрадта е ужасна. Но търпението ми, въпреки желание да повърна на секундата е по-силното чувство. Последна снимка за албума - о, да, каква разлика за изминалите 365 дни. Дано ченгетата не те довършат с всичкия този шум и причинен шок, когато нахлуят при теб..."

Детектив Съмърсет е на път да завърши кариерата си в полицията, отдел "Убийства". Толкова години отдаден на службата, лишил се от личен живот. Нищо чудно че в почти всички сцени с героя на Морган Фриймън обстановката се изразяваше в зловещ, прокобен мрак или непрекъснато се лееше дъжд. Не търся символика, просто упоменавам липсата на топли цветове. Дори привидното наличие на такива моментално беше похлупено от някоя фрапираща сцена. Свикнали сме в трилърите и заплетените кримки, яко да ни държат в напрежение. Буквално да си играят с мозъка ни, да го мяткат насам натам. Докато накрая или сами не стигнем до извода кой е големия престъпен ум, или по най-баналния начин не ни го покажат.

"Палеца и показалецът на дясната ми ръка кървят отново. Знаех си, че отрязах от епидермиса повече отколкото трябваше. Няма да зарастнат своевременно, но това всъщност не ме притеснява. Кървавата пихтия, която оставям след себе си, вместо нормален пръстов отпечатък съвсем ще ги обезкуражи да ме търсят във великата си база данни. Технологии. Да видим как ще реагират на тази прекрасна везна. Една унция плът, без кости, без хрущяли. Ах, защо ли му отне толкова време за да реши коя част от себе си да среже... човешка наивност..."

Детектив Милс е амбицията. Въпреки лудия свят, в който той и неофициалният му партньор се опитват да разрешават бруталните случаи, идеализмът му се губи някъде между сиво-черните фонове на престъпния и болен ум, разхождащ се на свобода и сеещ смърт по ужасяващ начин. Брад Пит е готин. Сега го смятаме за голяма работа като актьор и казваме че няма слаб филм. Така е, но за 1995 година, когато Седем се появява за първи пред публиката, Брад Пит е новакът. Точно пасващ на мястото си, реализиращ буен нрав, опитвайки се ревностно да докаже че е корав тип. Малко тупаник обаче никак не му е излишен и определено го вкарва в играта, по-здравомислещ с променени възгледи, но все така яростен в желанието си да се домогне до убиеца. На всичко отгоре и жена му е проблемна - не й понася тегобата на този неприветлив град. Гуинет Полтроу умее да плаче пред камера.

"Красива е, толкова е красива. Но гордостта й я заслепява. Сувенирът ми, нейният нос, ще стои доста добре на рафта вкъщи. Точно до ръката на наркодилъра. Колекция от греховни сувенири. Почти убеден съм, че не може да извика полиция, ще се самоубие преди да е изминала и една секунда. Загубата на достойнство, ако някой я види в този й вид докато все още разсъждава трезво..."

Гледах го и миналата година. Пак по това време. И преди това няколко пъти. От филмите, които са класика и които винаги могат да се впишат в "Какво да гледам тази вечер". Не е обикновен филм. Както се вижда, хората се влюбват в него, нищо че е толкова коварен, жесток и изпълнен с лудост и насилие. Човешката мисъл е невероятна. Изумява ме с всеки изминал ден. А начинът по който реализира идеите си - още един феномен. Още малко и ще заговоря, че проблема е в природата. Тъй като и човека е част от нея, съзнанието му не може да е напълно предсказуемо. Щом бягаме дори с 1% от пълната увереност, всичко е възможно. А точно тогава си мислиш, че няма какво да те учуди... влизаш в една жилищна сграда, почукваш на вратата, няма отговор, в този момент в дъното на коридора се появява някой, споглежда те, продължава към теб, вади пистолет и отчаяно открива огън.

"Какво беше това по-дяволите?! Нима планът ми ще остане недовършен?! Радвам се че поне приключих с онази курва. Похотливи човешки същества. Не го понасям вече. Само мисълта за съвършения чукаш инструмент и неговата фина изработка ме опияняват. Режеща похот - на ви сега, вкусете го. Дали мозъкът ви ще го проумее най сетне?! Това е грях и вие го консумирате. Защо са ви болести, като можеше да умрете от собствения си ужас и невъзприемчимост.
Но все пак, как ме откриха?! Възхитен съм. Налага се малка промяна в плана, но този надъхан детектив, как му беше името... дали ще успея да се домогна до малко повече информация за него?! Даа... Милс, детектив Милс, М-И-Л-С..."

Дейвид Финчър знае как да те срази. Гледаш го филма, държиш си ръката на устата. Присвиваш очи, изпитваш преклонение към гениалността на този съвършен трилър. Междувременно искаш да продължиш напред в историята и да разобличиш виновника. До момента не си видял нищо обичайно. Не те въртят на шиш по шаблона на крими трилъра. Ти гледаш Седем, преживяваш Седем и това ще ти държи влага доста пъти по седем след това. И усещането е винаги така силно. Защото величието на филма, това което си усещал през всичките 110 минути се крие в последните 10. Най-хубаво е когато посрещнеш финала с очакване и неразбиране. Засилват те с кадри, засилват те с потискаща музика, играят си с нервите, докато не настъпи час 7:01 и стане време за финала.
Някои просто го харесват. Други го помнят като велик и тежък филм. Аз обаче всеки път съм в напрежение, въпреки че знам какво ще се случи. Достатъчно ми е да гледам близките кадри с израженията на героите и цялата тази енергия, която е на път да се излее от екрана. Тежък е наистина. Велик е - потвърждавам. За мен обаче, това е просто шедьовърът на Дейвид Финчър - 7едем...