»©« Philadelphia

Беше петък. Беше миналия петък. Оги ни събираше по повод дипломирането си (браво на момичето!) в тях, на "малко" парти. Това че бяхме малко като състав, не значи че не злоупотребихме като за голяма група партохолици. В едно междунаргилие Дани пусна една песничка. Всички замлъкнаха, или по скоро релаксираха, отпуснати на канапето, слушащи музиката. Брус Спрингстийн и Улиците на Филаделфия...
Стана така че мелодията ми се стори позната, но не се сещах откъде. Тананиках я през ден, докато накрая не стана нетърпимо и се поинтересувах от името й. Помнех мелодията, но името ми се губеше. Улиците на Филаделфия. Ясно... ето откъде. И оттам в рамките на два дена почти постоянно я въртях. То не бяха клипчета, то не беше мъръзъ-то, а с всяка следваща нота силата все повече и повече ми осветяваше пътеката - гледай Филаделфия (отново).
Мина много време от първия път, в който Том Ханкс застана пред зрителите в драматична роля и им показа как се играе. Това беше първият драматичен филм с негово участие, което гледах. Много отдавна, говоря за години. Но конкретни кадри се бяха запечатили в ума ми. Не бях забравил и мустака на Дензъл Уошингтън, докато му обясняваха като на 6-годишен. Спомнях си също и димящата пура на Джейсън Робардс. Там някъде се таеше и споменът ми за Антонио Бандерас и чувствените му устни, които така тревожно издаваха чувствата му към героя на Том Ханкс. Не искахте да знаете толкова детайли относно филмовите ми спомени след първата Филаделфия?! Съжалявам, част от историята са...
Филаделфия, филмът на Джонатан Деми, който през 1993-та година вкарва в кината страховитата история за СПИН дискриминацията, хомосексуализма и общественото мнение/отношение по двата така болни въпроса.
Анди Бекет е великолепен адвокат, млад и амбициозен, издигащ се във фирмата, ползващ се с цялото доверие на колегите и шефовете си. Бъдещето щеше да е ненадминато успешно ако не беше болен от СПИН. И точно когато животът му влиза в сериозна криза от личен аспект, Анди е уволнен от адвокатската фирма. Тяхното мнение - той е некомпетентен... неговото - уволнен е заради факта, че е болен от СПИН!
Оттам историята ни праща при него, Джо Милър, жесток борец за правата на хората, винаги гонещ възмездието и възтържествуването на закона, хомофоб. Оказва се че единственият шанс на Анди е точно този ненавиждащ хомосексуалистите адвокат.

Когато за първи път гледах Филаделфия не познавах една част от нещата, за които героите на филма говореха. Всичко ми изглеждаше толкова възвишено, дето се вика - бях малък. Но оттам последваха и въпросите. Какво е струпей? Какво е СПИН? Какво е хомофоб? Нещо не намирах събеседник, който да обясни на един 9-годишен тези думички. Но с времето човек расте, намира хора които знаят разни неща и с удоволствие ги споделят. Тогава оценяваш видяното, тогава разбираш какво всъщност е преживявал героят, защо всички са се дърпали от него, защо върху лицето му е било изписано "отчаяние", "болка", "безизходица".
И отново гледаш филма. Приемаш го доста по-различно. Усещаш емоцията и се доверяваш на чувствата ти. Не просто какво би сторил в подобна ситуация. Дали ще си дръпнеш ръката след ръкостискането и пост факта, че срещу теб стои болен от СПИН? Ще избягаш ли ако хомосексуалист те заговори? Как трябва да се отнасяш с гейовете? Да ги мразиш или да се опиташ да ги разбереш? Да следваш установеното мнение и като повечето просто да ги ненавиждаш сляпо? Ще останеш ли с висок морал и ще запазиш ли етиката в професията си, независимо от личните си убеждения? Все въпроси, изскачащи един след друг в минутите на Филаделфия.
А докато сценарият на Рон Найсуонър прокарва идеите и тормози зрителя с разсъждения, музиката на Хауърд Шор не дава мира на емоциите. Зрителят е разкъсван между убеждения, правота, човещина и първична толерантност и съчувствие към страдащият и нуждаещият се. И след това се появява Том Ханкс.
Филаделфия е филм с един от най-трогателните и тъжни завършеци. В същата тази година е създаден още един от любимите ми силно емоционално финализирани филми - Списъкът на Шиндлер. След като не остана сухо от последните кадри на Филаделфия, разрових в нета за инфо относно първият Оскар на Том Ханкс. Бях приятно изненадан като намерих четирите минути от награждаването през 1994 година. Въпреки силната конкуренция и несломимото присъствие на Списъкът на Шиндлер, филмът на Джонатан Деми печели две статуетки - за най-добра оригинална песен към филм - "Улиците на Филаделфия" и най-добра главна мъжка роля - Том Ханкс. Тук може да видите въпросното клипче, аз нямах какво да кажа след като го гледах. После го пуснах още няколко пъти.
По такъв начин премина поредното гледане на силен филм от близкото минало. Понякога наистина ми се струва, че няма да издържа дълго така... но пък ми харесва, тези мигове на... откровено разпускане... в един разговор с Джим, преди време, той ми казваше колко много му се искало и той да може така да си излива чувствата на филми. А може това да е дарба, кой знае?!
Съвпадението ми донесе радост в края на вечерта - 9-ти юли: Честит рожден ден, Том!