»©« Se7en

"Сос за спагети. Още сос за спагети. Не предполагах, че човешката кожа е толкова еластична. Всъщност вените така прозират, че всеки момент може да се пръснат. Налягането на артериите ще предизвика масивен кръвоизлив, а той трябва да поживее още малко. Трябва да сменя кофата с повърнята, но... миризмите се смесват, ах не - отново е свършил в гащите. Дали идеята с бодливата тел около глезените и китките беше добра?! Тлъстак, прекалява, а може да погълне още. Грешка, не мисля че трябва да живее повече, стомахът му се е уголемил до толкова че един силен удар в него би го пръснал..."

Със сътворението на човека идват заниманията. Заедно с тях се взимат решения, които рано или късно са в противовес с природната хармония. Тогава мисълта, колкото и предпазлива, колкото и убедена да е в правотата си извършва грях. А мисловният такъв, скоро след това е последван и от физическата си форма. Смъртните грехове са седем на брой. 7едем (Se7en / Seven) е името на феноменалния трилър на режисьора Дейвид Финчър. Брилянтния сценарий е дело на Андрю Кевин Уокър. А често операторското око е било това на самия Финчър (не пропусна да отбележи верния фен на неговото творчество - Жорката). Прав е. Този филм е една грандиозна симбиоза между величие на история, напрегнат трил ефект и перфекционизъм при заснемането. Последван от малка цветова обработка на лентата в добавка към нестандартното звучене за гениалния композитор на филмова музика Хауърд Шор.

"Може би ще ми трябват още 200 броя. 'Ароматизатори с гаранция - ще променят усещането ви за природа', защо ли не вярвам на този евтин маркетингов трик. Нещо не е наред. Антибиотика май отказва, раните заздравяват все по-трудно. Поне съм избегнал гангрената. О, за малко да се разсея. Нямам право да изпитвам жал към един наркодилър и... педераст! Малки момченца, сигурно на това легло сте си прекарвали добре. Прекалено е - смрадта е ужасна. Но търпението ми, въпреки желание да повърна на секундата е по-силното чувство. Последна снимка за албума - о, да, каква разлика за изминалите 365 дни. Дано ченгетата не те довършат с всичкия този шум и причинен шок, когато нахлуят при теб..."

Детектив Съмърсет е на път да завърши кариерата си в полицията, отдел "Убийства". Толкова години отдаден на службата, лишил се от личен живот. Нищо чудно че в почти всички сцени с героя на Морган Фриймън обстановката се изразяваше в зловещ, прокобен мрак или непрекъснато се лееше дъжд. Не търся символика, просто упоменавам липсата на топли цветове. Дори привидното наличие на такива моментално беше похлупено от някоя фрапираща сцена. Свикнали сме в трилърите и заплетените кримки, яко да ни държат в напрежение. Буквално да си играят с мозъка ни, да го мяткат насам натам. Докато накрая или сами не стигнем до извода кой е големия престъпен ум, или по най-баналния начин не ни го покажат.

"Палеца и показалецът на дясната ми ръка кървят отново. Знаех си, че отрязах от епидермиса повече отколкото трябваше. Няма да зарастнат своевременно, но това всъщност не ме притеснява. Кървавата пихтия, която оставям след себе си, вместо нормален пръстов отпечатък съвсем ще ги обезкуражи да ме търсят във великата си база данни. Технологии. Да видим как ще реагират на тази прекрасна везна. Една унция плът, без кости, без хрущяли. Ах, защо ли му отне толкова време за да реши коя част от себе си да среже... човешка наивност..."

Детектив Милс е амбицията. Въпреки лудия свят, в който той и неофициалният му партньор се опитват да разрешават бруталните случаи, идеализмът му се губи някъде между сиво-черните фонове на престъпния и болен ум, разхождащ се на свобода и сеещ смърт по ужасяващ начин. Брад Пит е готин. Сега го смятаме за голяма работа като актьор и казваме че няма слаб филм. Така е, но за 1995 година, когато Седем се появява за първи пред публиката, Брад Пит е новакът. Точно пасващ на мястото си, реализиращ буен нрав, опитвайки се ревностно да докаже че е корав тип. Малко тупаник обаче никак не му е излишен и определено го вкарва в играта, по-здравомислещ с променени възгледи, но все така яростен в желанието си да се домогне до убиеца. На всичко отгоре и жена му е проблемна - не й понася тегобата на този неприветлив град. Гуинет Полтроу умее да плаче пред камера.

"Красива е, толкова е красива. Но гордостта й я заслепява. Сувенирът ми, нейният нос, ще стои доста добре на рафта вкъщи. Точно до ръката на наркодилъра. Колекция от греховни сувенири. Почти убеден съм, че не може да извика полиция, ще се самоубие преди да е изминала и една секунда. Загубата на достойнство, ако някой я види в този й вид докато все още разсъждава трезво..."

Гледах го и миналата година. Пак по това време. И преди това няколко пъти. От филмите, които са класика и които винаги могат да се впишат в "Какво да гледам тази вечер". Не е обикновен филм. Както се вижда, хората се влюбват в него, нищо че е толкова коварен, жесток и изпълнен с лудост и насилие. Човешката мисъл е невероятна. Изумява ме с всеки изминал ден. А начинът по който реализира идеите си - още един феномен. Още малко и ще заговоря, че проблема е в природата. Тъй като и човека е част от нея, съзнанието му не може да е напълно предсказуемо. Щом бягаме дори с 1% от пълната увереност, всичко е възможно. А точно тогава си мислиш, че няма какво да те учуди... влизаш в една жилищна сграда, почукваш на вратата, няма отговор, в този момент в дъното на коридора се появява някой, споглежда те, продължава към теб, вади пистолет и отчаяно открива огън.

"Какво беше това по-дяволите?! Нима планът ми ще остане недовършен?! Радвам се че поне приключих с онази курва. Похотливи човешки същества. Не го понасям вече. Само мисълта за съвършения чукаш инструмент и неговата фина изработка ме опияняват. Режеща похот - на ви сега, вкусете го. Дали мозъкът ви ще го проумее най сетне?! Това е грях и вие го консумирате. Защо са ви болести, като можеше да умрете от собствения си ужас и невъзприемчимост.
Но все пак, как ме откриха?! Възхитен съм. Налага се малка промяна в плана, но този надъхан детектив, как му беше името... дали ще успея да се домогна до малко повече информация за него?! Даа... Милс, детектив Милс, М-И-Л-С..."

Дейвид Финчър знае как да те срази. Гледаш го филма, държиш си ръката на устата. Присвиваш очи, изпитваш преклонение към гениалността на този съвършен трилър. Междувременно искаш да продължиш напред в историята и да разобличиш виновника. До момента не си видял нищо обичайно. Не те въртят на шиш по шаблона на крими трилъра. Ти гледаш Седем, преживяваш Седем и това ще ти държи влага доста пъти по седем след това. И усещането е винаги така силно. Защото величието на филма, това което си усещал през всичките 110 минути се крие в последните 10. Най-хубаво е когато посрещнеш финала с очакване и неразбиране. Засилват те с кадри, засилват те с потискаща музика, играят си с нервите, докато не настъпи час 7:01 и стане време за финала.
Някои просто го харесват. Други го помнят като велик и тежък филм. Аз обаче всеки път съм в напрежение, въпреки че знам какво ще се случи. Достатъчно ми е да гледам близките кадри с израженията на героите и цялата тази енергия, която е на път да се излее от екрана. Тежък е наистина. Велик е - потвърждавам. За мен обаче, това е просто шедьовърът на Дейвид Финчър - 7едем...