Cinemaniac се премести на НОВ адрес!
След 60 секунди, ще бъдете автоматично пренасочени към http://blog.elfglade.com/
НЕ Е ПРОСТО НОВ ОБЛИК! Тези, които ме четат, за да не правите излишно трафик (дразнещо е) - сменете адреса ми във вашия блогрол!
Благодаря!

Wednesday, July 23, 2008

»©« Todo sobre mi madre



Усилващия се лъч светлина през процепа на леко отворената врата на стаята ми ме събужда. Забелязвам силуета на баща ми, а още преди да съм отворил напълно очите си той ме вика с думите: "Ставай... хайде ставай, че майка ти си отива..."
Спомням си, че станах веднага и търкайки очи тръгнах по коридора. Всичко светеше, но знам че беше нощ. Нощта на 23-ти юли 2003 година. Десен завой и пред мен е часовника на стената... 2:50 след полунощ. Ляв завой, обръщам поглед на дясно и влизам в стаята й. Баща ми отиде на балкона, за да изпуши (още) една цигара... Стоях и я гледах, а не знаех дали трябва да направя нещо и ако да - какво?! Дишането й определено беше по-тежко от преди. Някак пресипнало, въпреки това очите й бяха отворени. Все си мисля, че ме гледаше. Не отделях очи освен за няколко секунди, когато се зачудих къде ли отиде баща ми. Обърнах се отново към нея, когато забелязах че тя вече не дишаше. Приближих се до леглото, коленичих до нея - не дишаше. Извъртях се и тръгнах към съседната стая, за да извикам баща ми. Срещнах го на входа на стаята и му казах. Той ме бутна влезе в стаята и заплака. Стоеше до нея и я милваше. Чувах че плаче, а той рядко го правеше. Продължавах да стоя прав и да ги гледам. Не продумвах нищичко. Не успях да й кажа нищо. Последният й дъх беше в двете секунди, в които извъртях погледа си от нея...
Минаха 5 години оттогава. Колкото и да съм си спомнял за нея, колкото и да не съм мислил в продължение на дни... споменът си стои. Няколко седмици след смъртта й отидох до Петьофи, за да сканирам една снимка. На нея сме аз (като 6 месечно бебе) и майка ми, на центъра в Панагюрище. Много хубава снимка, в продължение на... 3 години стоеше на десктопа ми на стария компютър. За съжаление я нямам в наличност на този. Не знам защо я държах. Може би, за да виждат другите каква беше майка ми преди болестта да я срази напълно. Може би, за да не си мислят че съм се затворил в себе си и не мога да говоря за това. Все още не знам, но лалетата и тази снимка бяха непрестанно там. На мястото, пред което и без друго прекарвах 90% от времето си (освен, когато не сънувам).
Минаваха хора и изразяваха съболезнованията си. Аз ги приемах, отново безмълвен. Спомням си че плаках на следващия ден, след погребението. Докато роднините и познатите са в другата стая, се направих че ми се додрямва. Всъщност наистина отидох, за да облегна глава назад, а то какво стана - закъснял израз на емоции.

Майка ми беше рентгенов лаборант в продължение на почти 30 години. Всеотдайна в работата си, всеотдайна и в ежедневието си. Носела ме е в утробата си 9 месеца и геройски в онази студена и мразовита нощ през март ме е дарила с живот. Спомням си много неща от детството. Мисля, че първите чисти спомени (чисти в смисъла на случка, която мога да разкажа) са от 3-та ми година. Майка ми, баща ми, брат ми и сестра ми. Мда, най-малкият съм - затова пък споделях любовта на четиримата други в живота ми. И ако трябва да направя равносметка, с кого от тези четиримата имам най-много прекарано време заедно, най-много разговори, най-много спомени във всичките тези 18 години, ще се окаже че е именно с нея.
Сега се сещам от какво се породиха сълзите ми в онзи следобед, след погребението. Гледах тавана на стаята и върнах няколко години назад. Години на семейни проблеми, години на израстване и глуповато детство. До 2000-та година, тя все още работеше. Подлагаше се на онези облъчвания, които засилваха болестта й. Докато накрая нямаше сили и не се отказа. Остана си вкъщи, а баща ми се грижеше за нея. За тези две години и половина тя се промени. Болестта й я съсипа. Жестоко, чудех се каква е причината да бъде така наказана?! Кога беше сторила зло на някого? Кога не беше отзивчива към нуждаещия се? Нима е върнала някой? Нима е проявявала капризи? Не го разбирах.
През тези две години и половина се промени и баща ми. Изстрада болестта редом с нея. Тя гаснеше физически, а той психически. След смъртта й, баща ми от време на време ми споделяше как са си говорили нощем, след като съм заспивал. През 1996 година докторите за първи път са й поставили диагнозата за заболяването. Въпреки това тя го беше скрила от нас. Не показа в нито един ден упадък в морала и поведението си. Продължаваше да бъде съпругата и майката, която бяхме свикнали да виждаме. Изтърпя много болка до последния си миг.
Дали още я усещам? Дали си мисля за нея? Дали като затворя очи и я виждам? Дали говоря за нея? Дали плача като съм сам и видя нейна снимка? Въпроси... въпроси... отговорите на които ще запазя за себе си...
Всичко за майка ми (Todo sobre mi madre / All About My Mother), на Педро Алмодовар...

7 comments:

Anonymous said...

Усещаш я, винаги ще я усещаш. Но един ден това ще спре да ти носи болка. Така мисля.

Le_Grand_Elf said...

Всъщност, болката (ако е болка като такава) отдавна премина в друго чувство. Явно този ден е дошъл, но пък (се радвам, че) споменът все още остава :)

Anonymous said...

Аз все още не мога да почувствам смъртта.
Не позволявам на загубата да мине по мен и през мен.
Не бягам, не пъдя мисли.....
прото си живея в контакт.
Когато ме връхлети...
а рано или късно това ще се случи, не знам как ще оцелея от торнадото.
Ще поживеем и ще види...

Anonymous said...

Поела съм си дъх,
гмурнала съм се......
Не знам до къде ще ми стигне?
Може и да получа хриле свисше.
дали?

Le_Grand_Elf said...

Ще бъде достатъчно ;)
След това ще си помагаме :))
Затова са приятелите!

Anonymous said...

razplaka me rano sutrinta,
ne iskam i ne moga da priema che lubimi hora sa izcheznali zavinagi ot zivota mi. mislia, chuvstvam i si govoria stiah vse edno vse oshte sa do men i praviat zivota mi po-krasiv

ako triabva da priema smartta, shte triabva da placha tolkova mnogo, zashtoto poveche lubov si tragva otkolkoto idva i lipsata e kato bezdannen kladenetz, v koito ne iskam da se oglezdam

Le_Grand_Elf said...

Затова в един момент е по-добре да погледнеш на нещата... по-философски (както обичат да казват по-възрастните, по-мъдрите) :)
Поток на електрони, който просто е приел друга форма :))
Нищо не се губи в природата, стига да вярваш силно и да... го обичаш достатъчно! Така мисля...