»©« Stargate

Преди няколко дни, Диана заговори за любими филми, в които искаме да влезем... така, подобно на хлапето от Последният екшън герой. Това беше поредната блог игра, в която аз (не) взех косвено участие. Но все пак ми направи впечатление, кои филми посочи тя. Един от тях особено. Точно този, може би първи убер култов дело на Роланд Емерих. И познайте какво, въпреки мащабната история, този път не е предвиден краят на света. Слава Богу!
Старгейт (Stargate) - Звездната порта, класика в жанра. Една супер успешна научна фантастика, която съм гледал повече от необходимото. Подобно на предния си пост, за Дони Браско, това филмче е гледано неприличен брой пъти благодарение на свежарската Диема+, телевизията която има определен брой филмчета, които върти като за световно. Но това пък от своя страна си има и плюсове (плюс, плюс, Диема плюс). Маса филми, любими, съм ги гледал десетки пъти именно поради факта, че кабеларката ги пуска често. След като са добри филмчета, що да не ги науча наизуст.

Кърт Ръсел, Джеймс Спейдър, Алексис Круз и Джимон Хонсу (все още непопулярен на масите) в едно приключение отвъд представите ни за нормалното и обективно съществуващото. За тези, които обичат звездните теории и са готови да се впуснат в приключение с неизвестен край - това е вашият филм. Всичко започва с едни разкопки, в размирните година на XX век. Африка, пирамидите, Гиза... Години по-късно, блестящия учен, уви... игнориран от всеки, получава поле за изява в една секретна лаборатория. Тъй като умът му е ненадминат и той може да мисли извън границите на нормалното, се стига до едно ефектно преминаване през Старгейт и достигане до един паралелен свят.
Сблъсък с нейтивите, друга цивилизация, различна от нашата, което от своя страна води хем до желание за научен труд, хем и борба за оцеляване. Приятна роля на Спейдър, много ми е симпатичен. Сериозната военна подстрижка на Кърт Ръсел и свръх строгата му физиономия, за миг дори не ни позволява да се усмихнем, когато той е в кадър. Опиянителния поглед на неизвестния Алексис Круз, в ролята на Скаара - лошият, накратко.

Духът е приключенски, историята е интересна, а ефектите са също доста добри, като за 1994-та. Знам, че след успеха на филмчето излиза сериал, който е доста разточен. Винаги съм бил привърженик на пълнометражните ленти, по една или друга причина. Основно, защото краят се очаква, било то след час, два или три. Има една изпипаност на историята, без разводняване. Затова и сериала не ми е фаворит, но нямам нищо против. Не е точно провал. За сметка на това пък, Старгейт филмът е една класическа реализация на добър фантастичен сценарий. Браво на Дийн Девлин за списването му, както и за режисурата и помощта на Роланд Емерих върху този скрипт. Пак ми се догледа. Мисля, че минаха 4 или 5 години от последното гледане на Старгейт. Сладък филм, някой път ще се приспя с него, така ми се струва.

»©« Donnie Brasco

Поне веднъж в живота си, човек трябва да прояви саможертва. Говоря за тотално себеотрицание в името на някаква кауза. И когато казвам "кауза" не се ограничавам само с течение в идеологията на някой човек. Каузата като такава, може сама по себе си да олицетворява обект. Идея, мисъл, човек, живот, лайфстайл, мисия... такива неща. В случая на специалния агент от ФБР, Джоузеф Пистоне, тръпката се явява в това, самият той да загърби семейството и нормалния си начин на живот, за да разцепи мрака с един замах. За съжаление тези секунди на засилка, след които идва сюблимния момент са най-накрая. Преди това, увертюрата е толкова заплетена и комплексна, че се искат не само здрави топки, а и страшна упоритост. Воля, хъс, самоубеждение и вяра с цел - продължение.
Обожавам филми, правени по действителен случай. А ситуацията на Джоуи Пистоне е доста сериозна. Агента на ФБР минава под прикритие, с цел да се намърда между големите риби на подземния свят. Не обикновена групировка от организираната престъпност, а самата мафия. Това е един от любимите ми мафиозо филмчета, който (за разлика от предишните представяни) съм гледал ужасно много пъти. Да не споменавам и документалните 30-минутни филмчета за това, как е правен филма.

Майк Нюъл избира две важни фигури за главните роли за своя, адаптиран по книгата на Пистоне, филм Дони Браско. Джони Деп и Ал Пачино. Годината е 1997, а историята ни предлага следното. Агент Пистоне, под името Дони Браско се вмъква под кожата на олд скуул мафиота Бенджамин Руджеро "Левака". Предтавяйки се за бижутер, с малко наглост, сериозен поглед и добър дар слово, Дони Браско успешно се внедрява в ситуацията.
Оттам насетне идва по-трудната част. Прикритието, събирането на доказателствата и всичко останало, което една истинска история би ни предложила. Колкото до романа, не съм го чел, не ми е и попадал. Не знам дали някой го е чел, от приятелите ми имам предвид. Освен това разлика винаги ще има: истинската история, книгата или филмовата адаптация. Знам обаче, че ролята на Джони Деп, тук в Дони Браско е една от най-добрите му. Винаги съм го свързвал с Гилбърт Грейп или Едуард Ножиците. Но когато за първи път гледах Дони Браско... то не бяха цитати на реплики от диалозите на Пистоне и Левака, то не бяха погледи, маниери, походка. Голяма работа е - но не мисля, че ви казвам нещо ново.

А рамо до рамо с актьор от класата на Пачино, се получава един доста добър филм. За шедьовър, не мога да кажа. По скоро е интересен и привлекателен заради достоверността, която носи в себе си. Плюс малко актьорска игра, добавяйки още няколко познати лица като Майкъл Мадсън, Бруно Кърби, Джеймс Русо, Пол Джамати и Ан Хечи, се получава едно завършено творение, напълно различно от режисьорските лордове на мафиотски филми в Холивуд, което се нарежда достойно сред останалите в жанра. Носи специфичния стил на своя създател - Нюъл, както и на играещите в него - Деп и Пачино.
Ако не се лъжа, Джоузеф Пистоне е още жив. Вече със сигурност не е под прикритие, не се занимава с мафията, а е заровен надълбоко. Не в буквалния смисъл, слава богу. Популярната програма за защита на свидетелите. Само дето, не се знае какво крие в сърцето си този човек... По погледа на Джони Деп в една от последните сцени на филма, съзерцавайки медала, който току що е получил за невероятно добрата свършена работа, разбираме че е направил сериозна грешка. И как да не се влюбиш в такъв гениален образ като Левака. Сериозна връзка, която намира проява в разнородните интереси. На върха на всичко е обезценяването на човешкия живот. Обаче намесят ли се чувствата и това да се чувстваш грешен, когато всъщност вършиш правилните неща... е нещо по-трудно дори и от 6 годишен период под прикритие сред най-коравата мафиотска организация. "Forget about it... just forget about it!"

»©« La fille sur le pont

Играйкаме си ний с Нат... и след като ме измъчи яко с J'aimerais pas crever un dimanche, а аз и пуснах няколко по-леки... се стигна до новата загадка, отново описвана от нея. Една красива, изпълнена със страст, полъх и много възбуда сцена на новото френско кино. Ех, ново, ново... преди девет години. Но неповторимо както винаги, а с черно бялата си визия - вече гледам с широко отворени очи, без да мигам, попивайки всичко де що героите изричат, и това което сценаристите на филма са им приготвили. Преди няколко месеца размишлявах по повод Анжел-А на Люк Бесон. Страхотно филмче, брилянтно поднесено, но La fille sur le pont (Girl on the Bridge / Момичето на моста) се оказа нещо по-добро. В интерес на истината ми е трудно да степенувам френското кино. Въпреки, че темите са толкова прости и близкочовечни ми е трудно. Явно е заради семплотата им. Но пък са страшно привлекателни. Кратки са, в сравнение с някой убийствен блокбастър, пред който задника ти се схваща от седене, но носят голяма удовлетворение и най-важното - завъртат ти безгрижната главица до такава степен, че не можеш да спиш в 3 през нощта, стоиш и си пишеш постове в блога.

Радвам се, когато киното ме въвлича в такива нездравословни просъници. Някои го наричат вдъхновение. Аз смятам, че само големите писатели могат да се ползват с такова чувство "вдъхновеност". Тъй като съм просто драскач, опитващ се да разпръсне семето на киноманиашката си култура, не смятам че съм се вдъхновил, но определено не ми се спи. Уморените очи ме връщат към всяка една сцена от току що припомнения за мен Момичето на моста.
Патрис Льоконт събира на едно място чаровния Де Ниро на френското кино Даниел Отьой и още по-привлекателната Ванеса Паради. Като заговорих за последната, си спомням една сценка от миналото. Стоим си вкъщи с баща ми и гледаме някаква френска екшън комедийка. Пенсиониращите се Делон и Белмондо си играят на татковци с младичката Паради. Тя една такава русокоска, страхотно тяло, а някой иска да й стори лоши неща. Ангелите хранители се грижат за нея - стана забавлението. Но си спомням думите на баща ми: "Бе... толкова французойки, та не можаха ли да намерят някоя по-хубава от тая... кьорбандьос и плюе между зъбите", на което аз реагирах бурно, щото Joe Le Taxi си ми е в сърцето още от малък, а жената на Джак Спароу си е красавица (въпреки така брутално изопачената истина). Иначе се разбрахме де... беше забавно!

Но по отношение на Отьой - фенове сме му. Влюбени в тоз човек, още когато гледахме превъплъщението му в ролята на дяволския наместник. А след това и с римейк версията на Гърбушкото. Много готин! Явно щото прилича на нас, с този си специфичен нос. Така е, не просто мъжка солидарност, по-особено отношение.
След като изяснихме предпочитанията относно актьорския състав, как се е стигнало до нощното завъртане на лентата Момичето на моста, няма да е зле да спомена едно две инспирирани от филмчето неща.
Обожавам черно белите филми, особено тези които ги правят сега и с умисъл отмиват цветовете им. И преди съм го казвал, като че се грижат шаренията да не те разсейва. Определено ми действа по-добре, по-силно, по-концентрирано проследявам случващото се на екрана. Да не говорим, че френския език ми е просто... не го разбирам, не съм го учил, да знам 2-3 думички най-много, но е наслада да го слушаш. Поглъщаш встъпителните минути, наслаждавайки се на историята на Адел (Ванеса Паради).

Миг по-късно, тя е на ръба на моста, а до нея се появява черноокия Габор (Даниел Отьой). Оттам започва тайнствената история на двама непознати. Отчаяна от живота и непознат ножохвъргач. Всичките сцени със свистящите остриета и задъхващата се от вълнение Паради бяха много яки. И определено онази сцена, която Нат използваше за загадката е най-възбуждаща. Не си падам по остриета по време на секс или нещо такова, но не може да не изпитате вълнение от начина по който е режисирана тази сцена. Френското кино е шедьовър, в 97% от случаите. Другите три ги оставям на случайността, че някой си прави дипломната работа и допуска грешки. Които неизбежно след няколко години се превръщат в европейски хит, приемащ се с въздишка и почитание навсякъде по света.
Що се отнася до сродните души, неизменното откриване на половинката в живота ви и наличието на късмет... по-показателен филм от този, за изгубени и безцелно лутащи се съдби, скоро не бях гледал. Но съдбата ни отрежда интересни случки. Някои ги наричат съвпадения, други просто предписани факти - за Серж Фридман и гениално списания сценарий, фокусирам се върху диалозите между Адел и Габор, имаме себестойност, както и липса на такава ако банкнотата е разкъсана на две и частите са далеч една от друга. Красив филм...

»©« 18 Again !

На вашето внимание представям едно много приятно за всякакво настроение филмче. Създаден преди 20 години, 1988, гледан поне 10-на пъти от мен, все още ме кара широко да се усмихвам независимо от настроението ми, нито от това в каква часова зона го гледам. Ето например, снощи до към 3 и половина (всъщност рано тази сутрин) си споделих за пореден път час и половина от времето ми за сън, за да гледам Отново на 18! (18 Again!).
Джордж Бърнс, Чарли Шлатър, Тони Робъртс, Ред Бътънс, Анита Морис, Поли Шор, Дженифър Руниън и Антъни Старк във филма на Пол Флеърти. Ориентирано е за онази възрастова група, която си пада по героите в тийн годините им. Момчето със способностите, което живее в сянката на своята доброта, самотност и талант. Безумно влюбено в най-красивото момиче (което тук обаче не е арогантно, за разлика от новите интерпретации на познатия сюжет) и получаващ златната възможност да дръпне пред всички за кратко време. Мда, сигурно звучи познато, може да сте гледали подобни вариации, но все пак - не става въпрос за A Zero Will Rise :)

А и Чарли Шлатър е симпатичен, особено с тази си роля. Цялото това напрягане да прилича на старата филмова икона Джак Бърнс, радва супер много. Като го видиш захапал пурата, припалващ или докато си налива коняк. Но най-вече с ухилената физиономия. Ей, брей, сладур! Хахаха...
Фамилия Уотсън - сериозни бизнесмени. Най-големия от тях, т.е. най-стария, най-мъдрия - дядото Джак Уотсън прави 81 години. Събрал е каквото му е останало като приятели, семейството и една червенокоса търсачка на съкровища (тая радва от първия миг, в който застава в кадър). В присъствието на сина си - Арни и внука си Дейвид, споделя сакровената си мечта. За човек постигнал всичко, не остава много което да си пожелае на рождения ден. Иска му се отново да е на 18.

С малко повече фантазия и пипнат сценарий, една катастрофа и хоп - смяна на местата. За жалост истинския Дейвид губи доста. Поне в началото е така. Но за сметка на това дядото си поживява за няколко дни. Определено му е било фън, а и даже се пробвах да си представя какво е. И без другото постоянно хленчим как искаме да сме отново безгрижни деца. И аз да съм на 81, да съм минал през толкова много събития в живота си, ще искам (на каквато и да е цена) егоистично да бъда поне за 1 ден отново на 18.

Хубаво филмче. Приятно и доста свежарско. Слага усмивка на лицето ми и държи позитивното настроение дълго време. Жалко наистина, че в IMDB така пошло са го осакатили с тая ниска оценка. Но като се замисля, виждал съм и други добри комедии, които споделят тази лоу рейтинг карма. Тъпо, ама факт. Нищо де, малко ала фурнаджийска лопата ще го карам по: "Няма да се водя от мнението на група тъпи американци", на един бивш колега от университета. Но чат пат, тази група оценява достойно добрите филми. То когато всички говорят как нещо е добро, лесно е да се слееш с тълпата. Какво говоря, няма да ги защитавам. Отново на 18! заслужава всяка минутка гледане. Забавен и тонизиращ. Намерете време или си го пуснете преди лягане (ако нямате възможност за първото). Приятно ви гледане, на мен ми беше снощи...

»©« Blade Runner

Филмите за бъдещето, създадени във все по отдалечаващото се минало. Блейд Рънър (Blade Runner) е на режисьора Ридли Скот, сценария на Хемптън Финчер и Дейвид Пийпълс е базиран на романа Сънуват ли андроидите електроовце? от Филип К. Дик. Блейд Рънър се превръща в основополагащ за жанра кибер пънк, не просто фантастика със стандартните елементи на прозападен екшън трилър.
Лентата излиза през 1982 година, това е хитът в жанра който последва големия пробив на Ридли Скот 3 години по-рано с Пришълец. Отново обширни пейзажи, показващи ни наближаващото бъдеще. Лос Анджелис, 2019 година. Вероятно и ние бихме си представяли високо технологичното бъдеще по този начин, ако трябваше да пишем фантастика през 80-те на миналия век. Явно упорито са вярвали, че смяната на хилядолетието и допринасящата двойка в началото на числото отговарящо за годината, ще внесе някаква феноменална промяна в човешкото съществуване. Вече сме 2008-ма, а такива неща мисля че няма да се случат в близките 10. По-скоро обстановката. Не мисля, че всичко ще стане толкова дарк, изпълнено с неонови светлини, така отблъскващи и неприветливи, както и грандиозен хаос. Хм, последното е потенциално възможно. Все пак, на фона на цялата тази социална тъга, музиката на Вангелис звучи инспириращо и много ме развълнува. Отпускащ, замечтаващ саунд, създаден от един невероятен творец. Даже в момента си въртя няколко негови произведения, едно от които е композицията от края на Блейд рънър.

А какво се случва в тази научна фантастика?! Какво е блейд рънър и има ли почва в бъдещото ни съществуване?! Както вече споменах, действието се развива през 2019 година, в Ел Ей (щатите... отново). Човечеството със своя недостижим гений, продължава да се меша в божата работа и там, където неписаните закони забраняват мешането. Генетика, био инженерство, създаването на роботи, по човечни от човека, със същата интелигентност, дори със способността да надминат създателите си. Идеалът за безплатен роб, така близък до човека, че дори да създаде минало, да има настояще и в бъдеще никога да не си задава въпроса: Що за човек е?!
Но когато изискваш от един изкуствен интелект да бъде прекомерно умен и мислещ, това в един момент води до прогресивна интелигентност. Нещо което наистина не желаем да се случва, и което със сигурност ще се случи, ако човека не си намери място и не преустанови опитите и изследванията в тази насока.
Андроидите вече живеят сред хората. Създадените колонии ползват услугите им. Те са онзи човешки фактор, който е идеален за всяко едно предназначение, има висока стойност, но не и морална такава. Загубен живот на андроид, всъщност не е мъка за никого, бива заменим. Такава цена, хората са готови да платят, егоистично висока при това.

Когато обаче въпросните андроиди (наричани "репликанти" в оригиналния сценарий), започват да си задават човешки въпроси и търсещи отговори на най-дълбоките въпроси, които едно живо разумно същество може да си зададе, се налага намеса от страна на създателите. Назначават се т.нар. "блейд рънър"-и, които накратко могат да бъдат наричани "ловци". Имат за задача да откриват андроиди, и да ги... пенсионират, така да се каже. Не е убийство, а отстраняване. Да, ама не.
Когато се намесят чувствата и един андроид, който да направи разлика - човека е склонен на прошка и преосмисляне. А започнем ли да мислим, бягаме от същността на машините - пряко изпълнение на заповеди. Иронично... андроидите търсят човешкото в себе си, но са прекалено машини, за да преосмислят нещата. В същото това време, на хората им се поставят задачи, чиито изпълнения трябва да са безкомпромисни и директни, а какво се оказва - не може да устоим на природата си и търсим начин да спрем тези действия.
Отново филм за морала и стойността на човешкия живот. И за тази на всяко едно живо същество. Живо, защото диша... живо, защото има сърце и то бие силно. Живо, защото има мозък - мислещо съзнание. Но не е роден, както всички нас? Тогава какъв е? Има ли душа... и т.н.
Напомня ми за Изкствен интелект на Спилбърг. Но така като загледах, а и хронологично смятам, че последния е имал малко взимане даване с творбата на Ридли Скот. Не казвам, че е копие, освен че засягат общата тема, имаше едно симпатично мече, хай тек кукла, която ми направи връзката между двата филма. Със сигурност има вдъхновение от Блейд Рънър.

Харисън Форд, Рутгер Хауър, Шон Йънг, Дарил Хана, Брайън Джеймс, Джоана Касиди са избраните да станат част от това интересно приключение. Поредната силна роля за Форд, успешно появяване в голям филм за Хауър (особено с тази биеща в бяло русолява прическа, си остава незаменима част от Блейд Рънър), неустоимо привлекателната Йънг (в ролята на андроида Рейчъл, разковничето, което отприщва чувствата у главния ни герой, страхотни близки кадри... тези дълбоки черни очи, страстните червени устни), пробивна роля и за високата мацка Хана, психиращо излъчване отстрана на Джеймс (с една глава на Харисън Форд, няма как да не изглежда маниакално) и малко нюуд сценки на Касиди, все още секси през 1982 година.
Хубав филм, много футуристичен и много замечтаващ. В добрия смисъл на думата. Тая музика на Вангелис, велика както и всички негови произведения, стои толкова добре, докато слушате периодичните разкази от страна на Декърд. Филми с разказвач, обожавам ги. Стойностен филм, класика бих казал. С още по-запомнящи се и незабравими персонажи. Един от най-добрите правени от Ридли Скот, а той има много такива. Само за едно ми е мъчно... добър режисьор, а три пъти се разминава с най-голямото отличие. Вярно е че феновете са неизменно зад гърба му, но мисля че е време тая (шибана) Академия да оцени труда му. Дал е много на киното и мисля, че е време вече да притежава (поне) един чичо Оскар.

На Наталия...

»©« Pirates of the Caribbean Trilogy

Pirates of the Caribbean: The Curse of the Black Pearl (2003) -
Карибски пирати: Проклятието на Черната перла
На фона на тържествената пиратска композиция на Клаус Баделт (ученик на големия Ханс Зимър, под ръководството на музикалния му департамент), този персонаж влиза в съзнанието на зрителя и се превръща в един от най-култовите герои от последните 20 години. Джони Деп и невероятното му изпълнение като капитан Джак Спароу. А се оказва, че той не стои на мачтата на прословутия си кораб, напротив. Отдалечаването на камерата огласява кинозалата с бурен смях. Малка лодчица, но все пак има мачта - каква сцена, а с първата му стъпка на земя и проследяването на великата залитаща походка, с леко неадектватно размахващите се ръце, Джони Деп печели силните аплодисменти на събралите се да станат част от това велико приключение, наречето Карибски пирати (Pirates of the Caribbean).

Всичко започва с легендата за един кораб и едно прокълнато ацтекско злато. Но не обикновен кораб, не, не, не! Говоря ви за Черната перла - най-бързия кораб познат из бурните морета. С най-лудия екипаж, и не на последно място - с неповторимия си капитан - Джак Спароу.
След това Гор Вербински добавя малко подправки към историята. Един ковач - Уил Търнър (Орландо Блуум), една красавица - Елизабет Суон (Кийра Найтли - точно така, г-н Шипкоффф, Кийра Найтли ЗАВИНАГИ!!!) и един прокълнат капитан - Барбоса (Джефри Ръш). Страхотен сценарий. Не се сещам за нещо така велико като приключение да е правено през последните 20 години, наистина. Не само, че историята е пълна с обрати и разностранни шеги, а красотата която изпълва лентата, с всичките тези странни персонажи те кара да се поклониш, да се изправиш и да ръкопляскаш с всичка сила, докато не те заболят ръцете.

Така през 2003 година, Гор Вербински и сценаристите Тед Елиът и Тери Росио, слагат началото на прекрасната трилогия Карибски пирати. Първата част Проклятието на черната перла се превръща в невероятен успех. Година след излизането на Предизвестена смърт, вече всички познаващи името на Вербински затаяват дъх пред новата концепция, която той е цялата компания са подготвили старателно. А имена като Джони Деп, Орландо Блуум, Кийра Найтли, Джефри Ръш, Джонатан Прайс, заедно на едно място - определено не са за изпускане.

Редом със страхотния сценарий и надъхващия саундтрак на Баделт вървят и величествените гледки и декори. Ефектите са на едно високо ниво, особено с всичките тези ghost stories и прокълнатите пирати. Само като се сетя за някои определени сцени и изтръпвам, толкова са внушителни. Лунната светлина, ще покаже какви са те всъщност. А заигравката с всички герои е ненадмината. Велик филм, много, много добър, думите бледнеят пред едно такова пищно зрелище.

Pirates of the Caribbean: Dead Man's Chest (2006) -
Карибски пирати: Сандъка на мъртвеца
А след невероятния успех, през 2006-та още един път се чу името капитан Джак Спароу. Сандъка на мъртвеца, част втора от приключението Карибски пирати. Носен от славата и големия успех на първата част за върлите пирати, новият филм на Вербински и компания е посрещнат с огромен интерес. Феновете на Джак Спароу, Уил, Елизабет, Барбоса и Черната перла са повече от очакваното. Повече бюджет, повече старание - водят до създаването на нещо още по-феноменално и от първия филм. Този път с една промяна, Клаус Баделт предава щафетата на своя ментор - Ханс Зимър. Саундтракът вече е в неговите ръце на 100%. Продължава великата композиция на Баделт, като създава нови още по-масивни и страхотни звучения.
Нямам думи просто - ужасно много пъти съм слушал и предишната и тази композиция, а за последната от третата част - и дума не мога да дам за сравнение. Няма такова число. И Гугъл няма да ми помогне в търсене на отговора, хахаха!

Всъщност какво се очакваше от Сандъка на мъртвеца?! Вярно, разполагахме със същия набор от герои, обаче... какво можехме да очакваме. Започваше една напълно нова история, така разгърната че на всички беше ясно че ще има продължение - завършваща, грандиозна трета част. Имаше ключ, имаше някаква тайна, имаше някакво ковчеже със съмнително и мистериозно съдържание. Звукът от органа във всяка една от темите на новия саундтрак пронизва зрителя и го кара да се пита,
що за прокобно звучене е това? Когато се появява Дейви Джоунс (Бил Найти) и Летящия холандец. Още един път: Браво! Всъщност няколко пъти браво - за героя, за вида му, за изпълнението, за идеята, за всичко... о, Боже! Страхотен сценарий, поднесен по невероятен начин. Нови два часа и половина с Карибски пирати. Още повече герои, още няколко легенди, които обвързват персонажите. И всеки зависи от някой. Няколкото забежки към предната част, носят удоволствието от усещане за свързаност. Като се вземе предвид, че някои от нещата в Проклятието на Черната перла не бяха много ясни, а намират реално приложение и уточнение в Сандъка на мъртвеца, превръща двата филма в неделима кино симбиоза.

И когато момента настъпва, всичко се завърта. Подобно на колелото на съдбата. Тази сцена, както и нападения на Кракен, са ми любимите във филма. Освен цялото визуално удоволствие от неповторимите ефекти, Ханс Зимър и The Kraken ме разбиват всеки път. Крещящи пирати, морско чудовище, кораб който всеки момент ще бъде превърнат на трески, мачти, въжета, каскади от страна на главните герои - не мога да го опиша. Бахти якия филм! Хахаха!

Надлъгването за сандъка на мъртвеца увлича всичките герои в историята, за още един път. Както мърлявия Норингтън (Джак Дейвънпорт), целящ да върне живота си към нормалното, така и тези страшни образи на Пинтъл (Лий Арънбърг) и Рагети (Макензи Круук), които ни разсмиват още от първата част. Но този път още по-забавни. А след като Кракен погълна в себе си Спароу и натъжени, героите се върнаха при Тиа Далма (Наоми Харис) с желанието да си върнат духовития Джак... засилващата музика ни връща още един герой - Барбоса. И тогава с поклащане на главата, разбираш че най-великия финал все още предстои. Последната част от трилогията, само една година по-късно ще върне героите и зрителите в кино залата.

Pirates of the Caribbean: At World's End (2007) -
Карибски пирати: На края на света
На 25-ти май 2007 година в 0:00 след като преди това бяха прожекциите на първите две части, една след друга, беше поставено началото на края - Карибски пирати: На края на света. Отново под режисурата на Гор Вербински, сценарият дело на дуото Елиът/Росио, събират Джони Деп, Орландо Блуум, Кийра Найтли, Джефри Ръш, Бил Найти, Лий Арънбърг, Макензи Круук, Джонатан Прайс, Кевин МакНоли, Джак Дейвънпорт, Стелан Скарсгард, Наоми Харис, Том Холандър и Чоу Юн Фат за последно.

Залозите са високи. Очакванията още по-големи. Нов арсенал от приключения, епични морски битки, обрати, хумор и лудост около персонажите. А Ханс Зимър не се спира, новите му ноти са по-брутални и от предишните. Саундтракът на третата завършваща част на Карибски пирати звучи и в момента. I Don't Think Now Is The Best Time - какво звучене само! Или пък Parlay... А сцените, които са съпроводени с тези ноти? Страхотни са!

Често се получава следното при мен. Наслаждавам се толкова много на някой филм, или на определени сцени от него, че вълнението в мен напира. Огромната му сила обаче трябва да приеме някакъв израз. И тъй като толкова обичам киното, съм способен от всяка велика сцена да произведа сълзи. Освен всичко, което видях през тези години с Карибски пирати, няма да забравя усещането от най-най-най-любимата ми сцена - Parlay. Мисля си, че е само заради музиката на Ханс Зимър, но има нещо повече. Не знам какво им е било на актьорите, докато я заснемат, нито на режисьора и оператора. Но след монтажа (хората, които стоят зад най-важната част в един филм, монтирането му) - се превръща в нещо съвършено. Браво!

Визията е в своя връх. Такова чудо не сте виждали. Изяществото при реализирането им, ефектите, даже в корена си - замисъла, още по-големи аплодисменти (смятам, че това е най-успешната инвестиция на Джери Брукхаймър). Финал като такъв какъвто трябва да бъде. Повече от съвършен, повече от очакваното - невероятен завършек на една брилянтна история започнала 4 години по-рано. Поклон пред майсторлъка и всички положени усилия, този филм да стане реалност!

»©« Gladiator

Носител на 5 награди Оскар, включително най-добър филм за 2000-та година. Епичното произведение на изкуството, дело на режисьора Ридли Скот. Историята за генерала, който се превърна в роб. За роба, който се превърна в гладиатор. За гладиатора, който покори една империя. Гладиатор (Gladiator) с участието на Ръсел Кроу, Хоакин Финикс, Кони Нилсен, Джимон Хонсу, Ричард Харис, Оливър Рийд, Томас Арана и други.
От какво имат нужда хората, тази трудно контролируема маса в една империя, в Римската империя? От хляб и зрелище. А арената, на която всеки път загиват по уникален начин десетки гладиатори е идеалното зрелище, от което всеки има нужда. Грандиозен филм, започващ с още по-силната показност на една мощ. Римския легион смазващ варварската орда. Генерал Максимус и редиците от доблестни воини, със здраво опънати тетиви, заредени катапулти, блестящи доспехи, остри като бръснат мечове, копнеещи да напоят пръстта в тези неприветливи мрачни гори с човешка кръв, за да докажат силата и мощта на империята. Strength and Honor!

Ханс Зимър и неговия феноменален саундтрак ви дават съвсем малко време да разберете, че това не е просто филм, а един съвършен епичен такъв. Нежните ноти, които проследяват замечтаната мисъл на генерала и бавно плъзгащите се пръсти по изгарящата в златни багри пшеница в миг преминават в строга композиция. Летящите катапулти, огъня падащ върху жертвите, конницата галопираща през мрачната гора, виковете на умиращите, тези на побеждаващите: Roma Victor! Велика сцена, наистина. И след едно такова начало, уважително изтръпнал, зрителя е с отворена уста и се е отдал 101% на филма. Гладиатор започна, поздравления!
Тази неконтролируема сила, доверието което се е създало около силната личност е причината за завистта и отцеубийството. Предателство, което превръща Максимус в мъченик и роб. Баща на убит син... съпруг на убита жена, името му е Гладиатор!

Страхотен филм, съмнявам се да сте го пропуснали. А ако е така, мисля че е време да спрете с новите филми (защото качеството им напоследък намалява с всяка нова лента) и да се върнете 8 години назад. Заедно с Ръсел Кроу да усетите величието на една империя. Да споделите мъката му, слушайки To Zucchabar (в изпълнение на Дживан Гаспарян) или да се изпълните с енергия и адреналин, когато от екрана се лее кръв на гладиаторската арена и звучат другите композиции на Ханс Зимър подкрепени от изящния глас на Лиса Джерард.
Пипнат от гледна точка на сценарий, режисура, музика, костюми, грим, декори - всичко е голямо и направено с класа. Грандиозен филм, оставящ ви без дъх от началото до самия завършек. Има толкова много култови сцени, пред които си заслужава да свалите шапка. А Ръсел Кроу определено е роден за ролята на Максимус, за тази на гладиатора.

Любима сцена ми е точно тази, със свалянето на шлема и представянето си пред Комод. Много внушително, с тези близки кадри и израженията им. Голяма роля за Кроу, но нека не оставяме и изпълнението на Финикс на заден план. Физиономията му си е такава, идеално може да се впише в ролята на предател. В ролята на отцеубиец, в коварен и мръсен властващ. Типичен доминант, но с не достатъчно качества, воля и сила, за да бъде доблестен император. А когато славата и мощта на един роб е по-голяма и достатъчна, че да покори империя, нещата стават повече от сериозни.
Страхотен филм, мисля че разбрахте - харесва ми! А саундтракът е един от първите, които съм имал през живота си. Толкова въртене съм му направил, че сигурно оборотите могат да се обърнат в километри. Няма как, страхотна композиция, една от най-добрите правени някога от Ханс Зимър и като цяло за филмова музика. Надъхващ, величествен, достоен да проследи историята на една велика империя като Римската. Както и историята за славния генерал превърнал се в гладиатор. Максимус... Максимус... Максимус...

»©« City of Angels

Ангели - крилатите създания, в които вярваме. Обитаващите небесата, пространството в което мечтаем да се озовем след смъртта си. Дали има ангели бдящи над нас? Има ли такива, които се грижат за нас или просто наблюдатели? Вярвате ли, че за всеки един от нас има по един ангел, готов да съпроводи душата ни до онези привлекателни и мистични поля?
Добре дошли на Град на ангели (City of Angels). Ел Ей - където животът е толкова забързан, че обикновения ежедневец не би забелязал стоящия до него ангел, дори и да пърха с крила. Лос Анджелис - това е мястото, което през 1998 година Брад Силбърлинг избира за свой град на ангели. Една пленяваща и ужасно романтична история за един ангел затворен в човешко тяло и такъв, който копнее за усещането да бъде един от нас. Мег Райън и Никълъс Кейдж. Двама от най-драматичните актьори в Холивуд последните години. Имат способността да те разплачат само с един поглед. Или безпомощно отворени устни, една сълза от дълбоките им бистри очи.

Отдавна гледах Град на ангели за първи път, но си спомням че остави сериозна следа в съзнанието ми. Изключително нежен и мил филм. Не просто тъжен, заради съдбите на героите, а и радостен, фурор пред успеха на волята. Една борба за изкушението. Желанието на един ангел да чувства. Желанието на една изгубена душа да полети в търсене и усещане на истината. Тези две граници се срещат в една операционна зала. Погледите им се пресичат и това дава началото на Град на ангели.
Филмът върви леко, но е изпълнен с емоция. Очите ви се навлажняват при всеки споделен миг между героите, както и онези сцени, при които всичко е толкова трогателно, че единствения начин да поемете тази чувственост е да отделите няколко сълзи. А когато няма диалог, когато няма размисли в тъмното или на плажа, в очакване на изгрева, имаме погледи. Близък план, очите на Кейдж или Райън.

Но това, което най-много ме изпълва, всеки път, е саундтракът. Тук може да видите що за изпълнители са събрани и с кои песни от репертоарите им. Особена музика, не за всяко настроение. А в допълнение имаме и оригиналната композиция на Гейбриъл Яред, чиито теми City of Angels, The Unfeeling Kiss, An Angel Falls или Spreading Wings всеки път ме връщат към филма и ми се ще още един път да преживея историята на Сет и Маги.
Няма същество на тази планета, която да издържи на емоцията струяща от Град на ангели. А обстановките, които са най-прекрасни за гледане на филма са следните (както сигурно се досещате): сам, пред екрана, в тъмното поглъщащ всяка сцена и хлипащ като малко момиченце или... сгушен в леглото с половинката си, в споделяне на всичко това, което ще видите - два пъти по-силно и по-приятно. Хубаво е че има филми като този, подсказват ни какво е да си жив. Разбуждат мисълта ни за това какво може да има около нас. И дали когато замислено вперим поглед в далечината, всъщност не пресичаме нечий друг. Ангели... красив мит, който все още е толкова силен, че сме склонни с вярата си да го оживим. Би било хубаво да съществуват, стига да не е прекалено егоистично от наша страна да ги лишим от чувства, само и само да бдят над самотните ни души. Град на ангели...

»©« Todo sobre mi madre

Усилващия се лъч светлина през процепа на леко отворената врата на стаята ми ме събужда. Забелязвам силуета на баща ми, а още преди да съм отворил напълно очите си той ме вика с думите: "Ставай... хайде ставай, че майка ти си отива..."
Спомням си, че станах веднага и търкайки очи тръгнах по коридора. Всичко светеше, но знам че беше нощ. Нощта на 23-ти юли 2003 година. Десен завой и пред мен е часовника на стената... 2:50 след полунощ. Ляв завой, обръщам поглед на дясно и влизам в стаята й. Баща ми отиде на балкона, за да изпуши (още) една цигара... Стоях и я гледах, а не знаех дали трябва да направя нещо и ако да - какво?! Дишането й определено беше по-тежко от преди. Някак пресипнало, въпреки това очите й бяха отворени. Все си мисля, че ме гледаше. Не отделях очи освен за няколко секунди, когато се зачудих къде ли отиде баща ми. Обърнах се отново към нея, когато забелязах че тя вече не дишаше. Приближих се до леглото, коленичих до нея - не дишаше. Извъртях се и тръгнах към съседната стая, за да извикам баща ми. Срещнах го на входа на стаята и му казах. Той ме бутна влезе в стаята и заплака. Стоеше до нея и я милваше. Чувах че плаче, а той рядко го правеше. Продължавах да стоя прав и да ги гледам. Не продумвах нищичко. Не успях да й кажа нищо. Последният й дъх беше в двете секунди, в които извъртях погледа си от нея...
Минаха 5 години оттогава. Колкото и да съм си спомнял за нея, колкото и да не съм мислил в продължение на дни... споменът си стои. Няколко седмици след смъртта й отидох до Петьофи, за да сканирам една снимка. На нея сме аз (като 6 месечно бебе) и майка ми, на центъра в Панагюрище. Много хубава снимка, в продължение на... 3 години стоеше на десктопа ми на стария компютър. За съжаление я нямам в наличност на този. Не знам защо я държах. Може би, за да виждат другите каква беше майка ми преди болестта да я срази напълно. Може би, за да не си мислят че съм се затворил в себе си и не мога да говоря за това. Все още не знам, но лалетата и тази снимка бяха непрестанно там. На мястото, пред което и без друго прекарвах 90% от времето си (освен, когато не сънувам).
Минаваха хора и изразяваха съболезнованията си. Аз ги приемах, отново безмълвен. Спомням си че плаках на следващия ден, след погребението. Докато роднините и познатите са в другата стая, се направих че ми се додрямва. Всъщност наистина отидох, за да облегна глава назад, а то какво стана - закъснял израз на емоции.

Майка ми беше рентгенов лаборант в продължение на почти 30 години. Всеотдайна в работата си, всеотдайна и в ежедневието си. Носела ме е в утробата си 9 месеца и геройски в онази студена и мразовита нощ през март ме е дарила с живот. Спомням си много неща от детството. Мисля, че първите чисти спомени (чисти в смисъла на случка, която мога да разкажа) са от 3-та ми година. Майка ми, баща ми, брат ми и сестра ми. Мда, най-малкият съм - затова пък споделях любовта на четиримата други в живота ми. И ако трябва да направя равносметка, с кого от тези четиримата имам най-много прекарано време заедно, най-много разговори, най-много спомени във всичките тези 18 години, ще се окаже че е именно с нея.
Сега се сещам от какво се породиха сълзите ми в онзи следобед, след погребението. Гледах тавана на стаята и върнах няколко години назад. Години на семейни проблеми, години на израстване и глуповато детство. До 2000-та година, тя все още работеше. Подлагаше се на онези облъчвания, които засилваха болестта й. Докато накрая нямаше сили и не се отказа. Остана си вкъщи, а баща ми се грижеше за нея. За тези две години и половина тя се промени. Болестта й я съсипа. Жестоко, чудех се каква е причината да бъде така наказана?! Кога беше сторила зло на някого? Кога не беше отзивчива към нуждаещия се? Нима е върнала някой? Нима е проявявала капризи? Не го разбирах.
През тези две години и половина се промени и баща ми. Изстрада болестта редом с нея. Тя гаснеше физически, а той психически. След смъртта й, баща ми от време на време ми споделяше как са си говорили нощем, след като съм заспивал. През 1996 година докторите за първи път са й поставили диагнозата за заболяването. Въпреки това тя го беше скрила от нас. Не показа в нито един ден упадък в морала и поведението си. Продължаваше да бъде съпругата и майката, която бяхме свикнали да виждаме. Изтърпя много болка до последния си миг.
Дали още я усещам? Дали си мисля за нея? Дали като затворя очи и я виждам? Дали говоря за нея? Дали плача като съм сам и видя нейна снимка? Въпроси... въпроси... отговорите на които ще запазя за себе си...
Всичко за майка ми (Todo sobre mi madre / All About My Mother), на Педро Алмодовар...

»©« Money Talks

Пускам си леко усиленко Barry White и неостаряващата You're My First, My Last, My Everything... и подобно на Крис Тъкър (но не толкова смешно де) започвам в такт да творя! My first... my last... my everything - о, какво начало. Още си спомням онзи път, далечната 1998-ма, Шум на пари (Money Talks) излезе на видеокасета и по семейно му на домашно кино. Да ама, освен Чарли Шийн, нещо ми се губеха останалите актьори и актриси. Инцидентно да имам някакви спомени за тях, ама на! Виж Крис Тъкър със сигурност ми беше непознат. Случи се да гледам Петият елемент една година след Шум на пари.
Непознат или не, лудата моторна уста не се спря от началото на края. То беше едно пищене, викане, бързо скриване на топката със словесни нападки - голяма работа. Това беше новото чернокожо лице, което щеше да сее смях по киноекраните в следващите 10 години. Сравняваха го с Еди Мърфи и определено имаше защо. Не слагам Еди в багажника, нито ще го увъргалям в нафталин и хайде в скрина - нищо такова. Имаме нов персонаж, който много добре си служи с приказките. Честно казано едва му се смогва. Гледах филма вечерта, смях се, на сутринта обаче пак си пуснах касетата, усещах че има разни лафчета които съм пропуснал, или най-малкото исках да си припомня стомашните болки от диафрагмените напъвания предната вечер.

Нашия човек - Франклин Хачет, е дребен тарикат, работещ на автомивка и продаващ билети на черно. Да обаче натокания и ентусиазиран, гонещ кариера журналист - Джеймс Ръсел (Чарли Шийн) му прави нещо като репортаж скрита камера и праща ченгетата по петите му. Отворкото се озовава в ареста и в следващия момент го връзват с белезници до един не случаен тип. Франсето, което се оказва голяма акула в подземния свят. Както споменах - много пищене, викане, бягане, взривове и стрелби покрай главния ни герой.
Засуканата история обаче пази добрата карма над Хачет. Тарикатлъка му, въпреки всичко, го е научил как да оцелее в тази непрестанно надлъгваща се джунгла. Минаха през една мафиотска каса (ето го отново Пол Сорвино), сприятелиха се (да живее Вик Демоун Младши), накрая даже и яйчица му сготвиха за закуска... с малко качамак, лично от майката на мафиозо боса - лудо!

Един такъв забързан филм с простичък сюжет, разчита именно на актьор, който да закрепи действието. Чарли Шийн не беше в центъра на вниманието, това се усеща още в първите минути. Оттам нататък проследяваме таланта на Крис Тъкър да те държи с ухилена уста в продължение на 90 минути. И успява. Вчера като си го пусках за закуска филмчето не се хилих колкото първите пъти, но... определено имаше моменти, в които крещях от кеф. Добро е, няма спор.
А и режисьора Брет Ратнър си заслужава гледането. Ако навремето сте минали покрай Шум на пари с: "Пф! К'во е това?!", то сега е необходимо само да спомена, че същия този режисьор в компанията на Крис имат зад гърба си трилогията Час пик. Айде пак си помислете дали няма да си струва отделеното време. Забавно е, а в компания с приятели - както всяка комедия, ще е още по-яко.
Всъщност след филма си припомних малко от филмографията на Брет Ратнър. Няколко години след Шум на пари (освен Час пик) се появяват достойните заглавия The Family Man (с Никълъс Кейдж) и Red Dragon (сър Антъни Хопкинс vs Едуард Нортън). Така че, да не се учудите ако скоро пак драсна нещо по адрес на същия режисьор. Че хубаво това кино бееее... толкова хубаво!

»©« Goodfellas

Минах през всички Кръстници, видях как Франсис Форд Копола прави мафиозо сага, но... Мартин Скорсезе захлупва трилогията, в същата година в която излиза последната част за Корлеоне, със своя неповторим гангстерски Добри момчета (Goodfellas). Сценария е на същия човек, създал и новелата: Никълъс Пиледжи (их, каква палава фамилия има, нищо чудно че всичко е разказано толкова добре и със стил). Джими, Томи, Поли - най-разпространените имена сред чедата на мафиотските фамилии. Имаме си Робърт Де Ниро, Джо Пеши, Пол Сорвино. Но ни трябва добър разказвач, който емоционално да отрази история, като че е част от нея. А защо не наистина да е част от нея? Хенри Хил (Рей Лиота), доброто момче от ирландски произход, но носещ в себе си и сицилианска жилка.
Всъщност филма започва доста бурно. Хлапетии, които израстват по улиците и се набутват между шамарите на големите. Всеки с късмета си, рано или късно докопва някаква солидна награда или контролира бизнес, достатъчен че да има влияние. Чели сте, чували сте как тези недосегаеми си уреждат сметките. За тях няма невъзможни неща или по скоро, няма недостижими такива. На едно телефонно обаждане са от всяко нещо, което им трябва. А сметките си уреждат по грубия начин. Нещо си ме погледнал накриво? Присмял си ми се, а или просто съм се заблудил - изложил си ме пред приятелите, останалите добри момчета - БАМ! БАМ! БАМ!

После е лесно, с малко повече викане и организация има отворен багажник на някоя крадена кола, имаш лопати, ножовки и чували. Накратко оправяш си сметката с всеки подразнил те. Докога? Всичко има лимит. Това че живееш "спокойно" и вършиш мизерии, не значи че никой не съблюдава. Или ще те гепят ченгетата, а оттам право в затвора, или по-лошо - няма да усетиш или чуеш нещо. Мафията са безпогрешни, ако ще те убиват. И на всичко отгоре викат трой приятел, за да го уреди.
Една от най-добрите мафиотски роли за Де Ниро (а той е изиграл доста). Джо Пеши е награден с Оскар за изпълнението си във филма. Рей Лиота пък се утвърждава като зъл герой в следващите 10 години от кариерата му. Затова и повечето от последвалите роли, които приема актьора са все едни такива... не особено весели, но за сметка на това все така култови.

Но майсторлъка на Скорсезе е голяма работа. Срамота е, че този филм не е удостоен с най-големия приз за една лента. А именно филм на годината. Преди 2 години От другата страна най-сетне донесе голямото отличие за Скорсезе. Не смятам, че той трябваше да е. Хубав филм, наистина, но Добри момчета е далеч по-напред. По-класен е, безспорно. Една огромна по обем лента, с много диалог, с много случки, въпреки това върви леко и радва зрителя. Ту се кефиш на героите и си се привързал към някой от тях, ту жалееш и се чудиш кога ли ще го свитнят този образ.
Стандартно за стила на Скорсезе, кървавите и показни убийства не са скрити. А причините за тях, често се оказват доста по-пошли и от един накриво погледнат господинчо.
Заговорих за Добри момчета, тъй като от доста време си мислех за него, а и след този уикенд, като го засякох цели два пъти в рамките на 24 часа по Диема+ не остана много за мислене.

В историята са намесени още няколко популярни имена (извън мафиотския каст, който съпровожда всеки подобен тематичен филм). Лорейн Брако и Самюъл Л. Джаксън. Ако ролята на втория е незначителна, все пак в началото на 90-те участията му не са кой знае колко силни, то мадамата прави една страстна роля като съпругата на Хенри Хил. В интерес на истината, цялото това надцакване беше успешно, благодарение на извратената и странна връзка между двамката. Имаше разбити носове, револвери в устите, нарко погледи, потни чела, сълзи като из ведро, викове, но над всичко - любовта... хахахаха, нали! Тя не особено литературна любов, но все пак - достатъчно силна, че да надхитри една камара мафиозо.
Поне в този филм на Скорсезе има оцелели накрая. Вярно, че доста от главните герои го отнасят и то по различен начин, но разказвача (да ви успокоя) ще си завърши историйката подобаващо. А последните кадри са ми любимите, засилващата се музика (един много странно звучащ кавър на My Way) и Джо Пеши със студено изражение и насочен револвер към камерата: БАМ! БАМ! БАМ! БАМ! БАМ! БАМ! Класика...

»©« Top Gun

Вдигам тост, за времето когато Том Круз беше млад и влизаше във всички класации за обещаващ актьор. Когато продуцентите се тълпяха пред офиса на импресариото му, и когато Тони Скот създаваше филми като Топ Гън (Top Gun). Как говоря, като че съм бил на 30 тогава. Факт е, че съм бил на годинка, когато на екраните се появява тази класическа скоростна история. За пилотите, за каузата и за елита. "You're best of the best! We'll make you better!" - много правилно. Даваш газ до максимума, подложен си на няколко пъти G и на всичко отгоре трябва да имаш рефлески по-бързи от тези на звука. Казват, че човешката мисъл е най-бързото нещо, може и така да е. Заедно с Том Круз и останалите пилоти в Топ Гън ще усетите едно екстра-динамично ускорение на границата на възможностите и риска.

Освен, че на Круз заешките зъбки все още му личат, има достатъчно интересни неща, заради което филма си заслужава плюс едно максумално релаксиране от страна на зрителя. На първо време, че филма започва скоростно и едни такива жестоки кадри, с тези изтребители. А после и превъртането със средния пръст. Маверик и Гуус - най-добрия тандем познат в историята на пилотските филми. Всъщност те не са много, но все пак. Най-малкото, че кадрите от Топ Гън са ползвани в редица други филмчета или сериали години след това. Но оригинала си е оригинал, не можеш да се мериш с него. Споменах Гъсока (Гуус), героят на Антъни Едуардс. Тука е много готин, не че д-р Грийн не беше култов, но с тоя мустак направо кърти.

Я го вижте пък този! От млад по-млад, заеби! Вал Килмър в ролята на Айсмен. Тая усмивка и прическата ми отнеха всичко детско. Пак се смях с глас, въпреки че знаех на какво прилича актьора. Не, не - това не е подигравка, супер си беше. Като казах Айсмен, се присетих за позивните. От тоя филм, това беше непознатата ми думичка. Много ми беше интересно какво е, след това разбрах разбира се. Но в началото си мислех, че са просто прякори за да си покрият брутално тъпите имена. Как го виждате Том Круз да го наричат Пийт... Пийт Мичъл, много ми е смешно. Виж Маверик - много е яко! Том Казански (за Вал Килмър), няма да коментирам. Айсмен определено му приляга. За другите нямаше кой знае колко фатализми, но пък главните герои ако ще са наказани така злобно, какво ми дреме за останалите.

Няма филм на Том Круз, в който той да не е наперен или най-малкото доказващ се и да няма мацка, пред която да се перчи. Тук честта се пада на актрисата с едни от най-красивите, големи и прекрасни очи, които съм виждал. Не съм влюбен, просто я обсипвам с комплименти. Кели МакГилис. Мацката заради, която всички харесаха Маверик е песничката Berlin - Take My Breath Away. Много романтично, няма що. Но пък винаги потръпвам като я чуя. Но не само тези ноти се помнят от Топ Гън. Харолд Фолтърмайър и цялостната му композиция - резултата, великия саундтрак на Топ Гън. Това е един от първите, които си намерих, преди години още. И един от тези, които съм въртял най-много. Като започнеш от встъпителните ноти, темата на Топ Гън, през Danger Zone, Mighty Wings, Goose's Death и Memories. Жестоки са и много... трогателни, особено последната. Първите две са си чиста проба надъхване. Точно когато трябва да дадеш газ или да изстреляш ракетата срещу прихванатия вражески "Миг".

Щом има нахакан младеж, трябва да има и учител. Ментора в случая е Том Скерит, Вайпър. Той и Джестър, героя на Майкъл Айрънсайд, са стожерите на най-елитната пилотска академия в САЩ. И двамата ще се вайката пред майсторлъка и инстинкта на Маверик. Въпреки всичко, те ще са тези които ще го уловят, когато самолета му се разбие и крилцата му ще бъдат подрязани. Така е, всичко е въпрос на отношения учител-ученик. Колкото и да е добър и маневрен, намира си майстора. Гъсока - може би най-положителния герой в цялата история и трагичната му кончина. Много плаках само като я видях Мег Райън насълзена. Драматично.
За малко да пропусна. Малката, но важна поява на Тим Робинс в ролята на Мерлин. Wingman на Маверик в решителния и най-натръпнал момент във филма. Готино!
Топ Гън е класика, един от най-любимите филми за всички времена. И много сценки и много лафчета продължават да си се разменят между феновете. Има за какво да се върнеш 20+ години назад и да видиш какви ги е вършил Том Круз тогава. Благодарение на Тони Скот и продуцентското дуо Симпсън/Брукхаймър, в историята на киното винаги ще си имаме една велика история - Топ Гън.