»©« The Godfather: Part II

"Все пак, колкото и да съм впечатлен, трябва да призная че има и други ленти, които биха могли да достигнат съвършенството на Кръстникът. Но само защото са в различен жанр. Колкото и да се мъчи Скорсезе, няма да успее да създаде такава интерпретация на мафиотски роман"

Какво имах предвид под двата "жанра" мафиотски филми Копола/Скорсезе. Загатнах, в края на предното ревю за Кръстникът, че стиловете и начинът на представяне на двамата режисьори е доста различен. Похватите им не се доближават освен общата тема, която развиват. Пределно ясно и забележимо е, че Скорсезе си пада маниак. Обича да е брутален, да показва наглостта, силата, упоритостта и увереността на гангстерите. Те са мафиоти, но... някак си по-модерни такива. Чупят носове, ръце, разстрелват просто ей така, заради едната обида и запазване на собствената си чест и неопетняване на егото. Лишени са от спокойствието на разсъдъка и това да бъдеш влиятелен и разумен в такъв налудничав подземен свят. Копола обаче е избрал по човечната страна у тези гангстери. Мафия, но лежаща на старите традиции. Всичко въртящо се около бизнеса, старание в опазването на фамилията, семейството, бащата, майката, съпругата, децата... твоите братя и сестри. Което по никакъв начин не ни лишава от касапски моменти или нещо много брутално непридвидимо случващо се на екрана. Напротив, все така загадъчен и мистериозен в подготовката около убийствата. После нещата леко се разплитат до момента, в който затаяваш дъх и очакваш всеки момент някой да го отнесе. И нещата не са внезапни, не винаги, и въпреки това носят огромно количество енергия, която те държи нахъсан. Потъваш все повече във филма и допускаш октопода на тази сицилианска фамилия да се уплете около тялото ти.
Така че, нивото на Кръстникът: Част втора е все така високо. Достоен син на своят баща, от преди две години. Франсис Форд Копола отново обръща глава към Ал Пачино, Даян Кийтън, Робърт Дювал, както и Талиа Шайр и Джон Казейл. Тъй като аз гледах двете части с една малка пауза по между им (доста по-малка от две години, хехе) имах реалната възможност да правя сравнение в израстването (деградирането) на героите. Определено имаше такава. Ал Пачино звездееше повече от преди, промяната в характера му не беше скрит, твърдостта и убедеността в правотата му си личеше още в погледа на Майкъл Корлеоне. Начинът му на изразяване - превръщаше героя му в още по-силен на деня.
Около Даян Кийтън и нейната Кей Корлеоне нещата се развиха по-различно, там пък беше емоцията. Също промяна, не мога да кажа че повече ми се хареса отколкото в предишната част. За Робърт Дювал бях много чувствителен. Беше ми фаворит в част първа на мафиотската сага, а тук, сценарият го откъсна доста от фамилията. Не че беше липсващ в 70% от сцените, просто историята не се нуждаеше от него толкова много.
Сестричката и по-големият брат на Майкъл (Кони и Фредо) споделяха една друга съдба - изгнаниците на фамилията. Борба на чувства и правилни решения. Отстъпи и любов към семейството. Луда работа наистина, всички тези разлики и измяна в мислите на героите много ме жегна. Разликата във филмите е само две години, но периодът в историята е по-голям. Ако не се лъжа 8 или 10 години.

Какво направи Кръстникът: Част втора велик филм? Робърт Де Ниро ! Когато с встъпителните кадри, Копола ме прати отново в Сицилия, и то доста назад във времето, се подготвих за нещо интересно. Малкият Вито Андолини. Не ви звучи познато, защото Корлеоне е родния град на Кръстникът. Ще научите историята на Вито Корлеоне и как, той се превръща в ключова фигура за подземния свят на Ню Йорк.
Много хора класифицират Де Ниро и Пачино в Кръстникът: Част втора като най-доброто дуо във филмовата история. Самия филм наричат "Най-добрия за всички времена", и са прави... макар и да не заставам плътно зад последното твърдение. Т.е. не нареждам филма на първо място в класацията си. Това в никакъв случай обаче не умаловажава филма и неговото качество. Силата на Кръстникът е запазена в продължението и здраво държи заряда на първия филм. Когато той завърши, си мислех за Марлон Брандо, за Ал Пачино, за Робърт Дювал. Но когато вторият филм дойде към края си, музиката утихваше, а аз гледах Майкъл Корлеоне, стоящ на стъклената веранда, свел глава... всичко беше по-силно. Брилянтен филм, който ще дойде към края си с едно ревю по-късно. Остана ми единствено завършека на историята, тази отдалечена трета част от 1990 година, която за последно ще си позволи да погали съдбата на фамилията Корлеоне.