»©« The Hustler

Съблюдавайки една дискусия около разгадаване името на един филм, ми се събраха много заглавия за гледане. Стари филмчета, с популярни актьори, но никога не попадали във фокуса ми - така и останали пропуснати. Първо беше споменат Цветът на парите (Пол Нюман и Том Круз), след това заговорихме за Играчът на билярд (The Hustler). И двете филмчета имат нещо общо, всъщност две общи неща. "Бързия" Еди Фелсън (героят на Пол Нюман) и билярдът. По-вещите от мен дадоха следния простичък коментар: класиката на Робърт Росен е в пъти по-добра от по-късната интерпретация, с цел съживяване на "Бързия" Еди, дело на Мартин Скорсезе. Подкрепени с доводите: в първият има повече стил, съпоставка на мисли, борба на характери. Ако не съществуваше творение на Росен, вероятно това на Мартин Скорсезе щеше да е незаменимо, и то щеше да бъде описвано с тези думи.
Историята обаче не се променя - същото важи и за кино историята. Затова реших първо да изгледам класиката, черно белия филм от 1961 година. Където Пол Нюман и Джаки Глийсън, посредством професионалната си игра на пуул, придават на филма силно философско значение по повод сила на характера, воля, желание, упоритост за победа, страх от загубата, осъзнаване на моралния упадък и лишеността от емоции и най-елементарните привички правещ те живеещ човек. А на пръв поглед изглежда, че само ще си мерят стиковете за билярд. Мда, преди да се намесят героите на Джордж С. Скот и Пайпър Лаури действието се въртеше около майсторлъка в игра на "Бързия" Еди и Минесота Фатс. Желанието за победа на първия и непреклонната страст да доминира над втория, като победител.
Но когато играта на нерви се оказва по-важна и определяща изхода на простичката игра на билярд, си проличава кой е по-силния въпреки надеждите у зрителя.
Пол Нюман - страхотен актьор. Ако един филм с негово участие е брилянтен, това е така... защо именно той блести в него. Не говоря само за присъствие, начините по които просто си стои пред камерата, визирам и поведението му в действие. Като го гледаш как си обикаля с цигарата, небрежно захапана с върха на устните, които в същото време образуват една лека усмивка, целяща да изрази поведение на победител, няма как да не се зарадваш. Създава се герой - придава му се стил, имаш усещането за реален човек, а не просто име от кино екрана.
Впечатлих се от Джаки Глийсън, макар че неговата роля не беше фокус на историята. Косвено имаше десетки допирни точки, но така и не беше разнищен като човек и съвкупност от емоции и чувства. Остана си добрият играч на пуул, с който Еди Фелсън искаше да играе. И когото последния дерзаеше да победи!
За единствената жена в историята (Пайпър Лаури) имаше много повече драма отколкото в останалите трима взети заедно. Случайната й среща с Еди и продължилия им "съвместен" живот, променят много неща в сивите и безцелни ежедневия и на двамата. Тук е частта от филма с моралния упадък, загубените души в този покварен свят и моментите на размисъл. Леко отдалечили се от билярдната маса, героите сипят гневно огън и жупел по загубения си живот, по несбъднатите мечти и видимия развой на бъдещето им.
Нещо като разсейка в тези напрегнати драматични моменти се явява героя на Джордж С. Скот. Може да го класифицирам като... лошия, тъмната страна във филма. Присъстваше още от самото начало, първата среща на Еди и Фатс, но стоеше в сянка. Не говореше, първата му реплика е доста напред във времето. Определено ти дразни любопитството, но никой не го заговаря нито споменава нещо за него или миналото му. Разбира се ако зрителя има търпение, всичко ще се изясни, или поне ще бъде направен опит за разяснение. Няма нищо случайно, в който и да е от четиримата герои (с изключение на Фатс, както вече споменах).
Скоро ще гледам и творението на Мартин Скорсезе. Отново ще гледам Пол Нюман, но този път в компанията на Том Круз. Ще се разбере какъв е замисъл на "продължението", дали е добро, и колко степени го делят по качество от класиката на Робърт Росен.