Нямам си и на идея защо винаги така се получава. Кисна по нощите, най-малко до към 1-2 часа след полунощ, а на сутринта хленча че не съм се наспал или че ми се дремело. Хайде стига де! Но те е толкова лесно, като да спреш и да започнеш с Активия, мда. Този нездравословен начин на живот обаче се отразява добре за филмовите ми музи. А и какво направих в последния ден на юни? Тъй като имах интересно фиаско вечерта, бях доста разговорлив последните минути от 23-я час на 30-ти юни и накрая взех, че оставих силно свирещата музика, легнах си и се събудих след няколко часа... 3 и половина сутринта на 1-ви юли! Ха сега да видим кой не спи?! С този феноменален увод относно моето неспане и симфонията, която група разгонени котки ми изнасяха до преди малко нямаше как да не ме надъха да завърша разказа си за големия детектив от романите на Агата Кристи - Еркюл Поаро. Спокойно, не съм написал свой вариант на някой криминален роман, просто повече от месец имам филма Убийство в Ориент експрес (Murder on the Orient Express), а така и не намирам време да го изгледам. Много неуважително от моя страна. Като се има предвид колко запален по такива романи бях на времето. Разбира се предпочитам сър Артър Конан Дойл и неговия Шерлок Холмс. Както колегата сподели мнението си с мен тази сутрин на път за работа, относно творбите на Агата Кристи, се оказа че и на него те са му по-сухички. Може би по-еднообразни, не точно сухи. "Как пък винаги ги убиват или в някоя стая или във влака" - мда, аз се засмях на този коментар. Смешно си беше. Но не е важно какво аз или той предпочитаме от големите имена в криминалните новели. Факт е че гледах филма на Сидни Лъмет от 1974 година, в която Албърт Фини прави една много яка роля! На него се пада честта да изиграе нисичкия, закръглен и много странен характер, на който нищо и никога не убягва - Еркюл Поаро. Много нагъл тип, един такъв егоцентричен и с голямо самочувствие. Като свърши филма, напълно го разбирах защо се държеше така. Но през тези два часа на мистерия и ловко разплитане на мистерията си беше удоволствие да свикваш с героя.
Отвън продължават да се чуват странни звуци. Вече се чувствам застрашен. Всеки момент очаквам да ме ударят с остен в тила ми или осветлението да загасне внезапно, да се чуе някакво боричкане и на сутринта да ме намерят отровен или наръган... ужас, какви са тези мисли? Повлиян съм от филмите, няма как. Ники беше написала: "Влез във филма с Марти Ангелов" - много правилно! Само не искам да го приемате като Онзи тип влизане във филмите. Наркотици не употребявам, спокойно. Макар, че да ми се чуди човек как продължавам в същия дух с тоя ненормален (и честно казано глупав) режим на (не)спане.
Мисля, че няма убиец наоколо, въпреки това бях готов да напиша тайна бележка, която после Поаро да намери и лесно да разреши случая ми. Обратно на влака, дами и господа. Ориент експрес е влакът, който има един от най-дългите маршрути за изминаване. Прекосяващ няколко граници, пресичащ редица държавности и култури, влакът е голям комфорт за своите изискани пътници. Сноби от всякакво ниво. Но когато една студена вечер, заради огромна преспа върху релсите, Ориент експрес спира да се движи, а на сутринта един от малкото "на борда" е открит брутално убит се отваря работа за просто пътуващият детектив. Белгиец, не французин както повечето го бъркаха, с опасния вид на мустака си и нюх към разрешаване на всяко престъпление веднага се впуска в работа - целта, да се открие мотива за деянието и най-важното, кой стои зад този смъртен грях.
Докато гледах филма, се изпълвах с онова чувство, което изпитвах навремето, докато четях тези кримки. Прашните книги бяха доста привлекателни, щом съдържаха подобен род истории. А сега този филм, всичко беше толкова хубаво. Плюс това актьорския състав е просто феноменален. Нямаше случаен човек на Ориент експрес. Като започнеш с Албърт Фини, през Мартин Балсам, та Шон Конъри, както и Ванеса Редгрейв, заедно с Ингрид Бергман (която получава Оскар за изпълнението си във филма), неспирно говорещата Лорен Бекол, младата и прелестна Жаклин Бисе (с много малко реплики горкичката, но... това е то, да си изгряваща звезда, в сянката на такива утвърдили се вече колоси в киното), нервния мустак на Майкъл Йорк, както и доказалия се в образа на психопат - Антъни Пъркинс.
Много са! Ще ви е трудно да разберете кой е убиецът само с първото гледане. Казвам трудно, но не и невъзможно. Все пак аз успях да се справя, преди Еркюл Поаро да разкаже своята теория за извършването на убийството. Чувствах се леко горд, че съм бил на прав път в разсъжденията си, но определено имаше много неща които бях пропуснал. Но това няма как да се случи с белгийското набито око. Той просто беше уверен в това, което им говореше.
Сега ви се щеше да не сте чели книгата, нали? За да видите дали филма, ще ви държи в напрежение и ще заформи мистерията около героите си. Въпреки всичко говорим за Сидни Лъмет - може да не е писател или криминалист, но знае как се прави стойностно кино. Така че не губете повече време, защото влакът тръгва всеки момент. За да получите възможността да разрешите случая рамо до рамо с господин Поаро - не се поколебавайте и за секунда.
Monday, June 30, 2008
»©« Murder on the Orient Express
Sunday, June 29, 2008
»©« East of Eden
Успокоението на човешката душа и съвест, че след смъртта си ще се озове на друго място, където духът му ще продължи да съществува в покой и мир, е базата върху която повечето вярващи се уповават. Идеята за Рая и чистотата на душата ни пред Господ има редица интерпретации и за всеки един съществуващ под слънцето може да приеме различна форма и разбиране. Като цяло смятам, че всичко опира до самоопределяне, съзнаване и успех върху контрол на съвестта.
Когато душата ти не е в покой приживе, имаш терзания и останалите те смятат за кофти човек, положението е по-сериозно. Млад си, не те разбират, не разговаряш с никой, същевременно имаш желанието за задоволяване на дискусионния си глад, който не ти дава мира и те кара да вършиш доста дръзки неща. Една модерна реализация за братския конфликт, покровителството на бащата - главата на семейството, връзката с майчината любов, са в основата на филма, дело на Елия Казан - На изток от Рая (East of Eden). Създаден е една от най-добрите новели на големия Джон Стайнбек.
Историята за Каин и Авел, разказана с главни действащи лица в началото на XX век. Годините на размирици по света, в захода на Великата война, когато САЩ е на прага да се намеси в световния военен конфликт. Двама братя, не познаващи майка си, отгледани изпод тежката библейска ръка и мисъл на своя баща, тръгват по-различни пътища в сюблимния момент. Братската им обич и взаимно доверие постепенно се охлажда, докато не доведе до неимоверно скъсване. Между тях застават както собствената гордост, така и двете най-важни жени в живота им.
Джеймс Дийн, Ричард Давалос, Джули Харис, Реймънд Мейси и Джо Ван Флийт в екранизацията по Стайнбек, на режисьора Елия Казан. Гледах филма от голямо любопиство по отношение играта на Джеймс Дийн. Вече го познавах като име и визуално можех да кажа кой кой е. Но като сценично изпълнение и филмов завет, за него не знаех много. Да не говорим, че нищо не бях гледал. Затова На изток от Рая е един от големите му хитове. Когато загледах филма, имах честта да гледам цветната версия - да живее Warner Color, едно нещо не ми даваше мира. Опасния поглед на главния герой. Хлапак в действителност, току що навършил 24 години, хлапак и на големия екран, бурния характер, който пресъздава заслужава адмирации за изпълнението на Дийн. Останах очарован от филмовата реализация на романа. Много отчетливо бяха отразени конфликтите между героите и доста сериозно се усещаше новелистко поучителните моменти. Нещо което обикновено филмите загърбват и дават хляб за критиката, че книгата си остава по-добра от кино версията.
На изток от Рая на Елия Казан е доста добър филм. Джо Ван Флийт получава Оскар за своята поддържаща женска роля, макар и да не ми направи кой знае какво впечатление. Виж - Джеймс Дийн, с опърничавия си нрав, беше голяма работа. Джули Харис също, голяма драма нищеше през цялото време. Превърна се в размирна точка за братята Кейлъб и Арън. И отново наблягам на моралните теми засегнати в лентата. Толкова стар филм, но посланията предавани с него са още по-стари и все така смислени и намират аналог в днешни дни. Заслужава да се види, особено за тези които си падат по класически филми. Този е точно такъв, един от онези които е хубаво да познаваш, в случай че заговориш за добри примери - успешно реализирани новели на големи автори.
На 30-ти септември 1955 година Джеймс Дийн умира при пътен инцидент. Премиерата на филма е почернена... Едва на 24 години, младия талант намира кончината си. Академията го номинира посмъртно за своето изпълнение в На изток от Рая - прецедент, първата подобна номинация в историята на Холивуд. Година по-късно, когато излиза друг филм (който вече е бил заснет) отново с негово участие - Гигант, Джеймс Дийн получава втора такава номинация за своята игра. За съжаление трагичния завършек на кариерата му не е увенчан с успех. Джеймс Дийн остава в архивите на класическото кино като една от големите надежди и надарени актьори на 50-те. Големите му роли в На изток от Рая и Гигант ще останат емблематични и ще напомнят за него и това какъв е могъл да стане. Какво щеше да бъде киното ако кариерата му не беше прекъсната от злощастния инцидент... никой не знае...
Това беше и причината, заради която намерих филма и исках да го гледам. Ще се опитам да изровя от архивите и другото му участие - това в Гигант. Но определено амбицията и силата у този човек е била доста голяма. Хареса ми в лентата на Елия Казан, мога само да си представям колко по-добър е в тази на Джордж Стивънс, от 1956 година. За последен път застанал пред публиката, в ролята на Джет Ринк... покойният Джеймс Дийн...
Saturday, June 28, 2008
»©« The Apartment
Часът е 3:19, неделя, предпоследния ден на месец юни за 2008-ма година. Най-после главата ми е прочистена от разбърканите мисли и след поредния кратък сън за уикенда, мога да се съсредоточа за едно филмово списване. За фон си имам музика (няма да казвам коя точно, тъй като е прекалено модерна за филмчето, което съм взел на прицел), за пиене почти стоплил се натурален сок (трябва да го метна в хладилника, до сутринта ще е станал перфектен) и... отворен файл, за разписване на черновата.
Когато подготвях бекграунда на блога си, минах през всички имена на печелилите Оскари в категорията най-добър филм за годината. Част от тях (не голяма) бях гледал - тези от дясната колона, други - един или два, тези от дясната (б.а. за да виждате картинката към бекграунда на блога, трябва да сте с резолюция на екрана по-голяма или равна на 1280 пиксела). Затова си поставих нещо като неофициална задача. Да изгледам всички тези филми, ако разбира се успея да се докопам до тях и да им хвърля по един коментар. Няма да ги карам под реб, защото и сам ще се отегча, но пък със сигурност ще вместват от заглавията, и то по-честичко.
Така преди няколко дни си избрах победителя от 1961 година - Апартаментът. Филмът на Били Уайлдър, един от колосите в ретро киното, е от 1960 година. Знаете как вървят номинациите, награждаванията стават година след излизане на лентите. В този титуляр взимат участие Джак Лемън, Шърли Маклейн, Фред МакМъри, Джак Кръсчин и други. Замисляйки се колко отдавна е било това, няма как да не подходя с почит и внимание към едно такова творение. 48 години са доста, като се има впредвид аз колко възрастен съм. Виждам Джак Лемън и Шърли Маклейн толкова млади. Първия филм, в който те са така младолики. А и филмът е черно бял, още по-интересно за гледане. Явно светлините на рампата все повече и повече ми липсват и това се усеща.
Като гледах постера на филма, си нямах и най-бегла представа каква ще е историята. Апартаментът? Какъв е този апартамент?! Какво толкова интересно може да се напише като сценарий за един апартамент, че даже и да се превърне във филм на годината.
Но когато заслушате Джак Лемън, разказвайки за подредения си живот, като пионка в една голяма компания, където всичко е така балансирано и изглежда повече от прекрасно за дребния човек, идва и просвещаването във великия замисъл. Останах очарован от бардашката идея и много се смях. След което идва заигравката с героите. Удоволствие е да наблюдаваш господин Лемън в едно от най-добрите си превъплъщения. Всичко в този филм е някак си свободно. Като цялата история, която разказва, Апартаментът със сигурност е достоен конкурент на своите филмови връстници, както и добър учител за предстоящите оригинални романтични драма комедии. Вече лесно мога да определям какви жанрове се засягат в някое произведение, особено когато са така отчетливо поднесени от режисьора и сценарийната подготовка.
Гледам документални фотоси от снимките, нещо като тренировка за актьорите. Ми че Били Уайлдър е бил голяма скица. Оказа се че е един от най-титулуваните режисьори. Отнесъл 6 статуетки през кариерата си, Апартаментът финализира и нарежда своя създател до най-големите имена в Холивуд. Мога само да си представям колко забавно е било при заснемането на филма. Всяка лента питае големи спомени при раждането си. Какво остава за един романтичен филм, където комедията е представена с чувство и майсторство? Още по-голямо забавление. А за зрителя трогателното и драмата е също така привлекателна, като всеки един нежен момент и сцени на романтика.
Най-много радват дреболиите, поне при мен е така. Когато Апартаментът те плени, започваш да подхождаш с усмивка към всяка сцена. Очаквах нещо ново да се случи и най-вече следиш съдбата на главните герои. Надяваш се за тях, мислено си се превърнал в дете, което чака следващия бонбон да се появи пред него и да го грабне с наслада. Дали това ще е развихрящата се "полова шпага" К.К. Бакстър, или момичето от асансьора г-ца Кюбелик, или готиния доктор Драйфус от апартамент 2B, няма значение, защото когато житейските им пътища се пресекат получаваме завършената класика Апартаментът.
Страхотно филмче! Променящо настроението. Може да ви изкара от просъница, от депресия, от заспалоза - абе от всичко, което ви обременява мисленето. Как да не обичаш миналото? Направо ми се ще да се върна назад във времето, за да се докосна до подобна страст. Тъй като това е просто фантазия, единствения начин да го направя е като гледам нещо подобно. Просто да се поклоня пред създателите и да изживея историята заедно с героите. За момента този подход действа без проблеми. Мога само да се надявам и за напред класическите филми да ми носят такова удовлетворение. Ще споделя с вас, ако нещо заслужава вниманието ви, бъдете сигурни.
»©« Wanted
Не предполагах, че такава голяма част от женската аудитория не харесват Анджелина Джоли. Знаех единствено за Дженифър Анистън, но там отношението е лично. Оказа се не просто, че не я харесват като жена, ами че я смятат за калпава актриса. Цялата тази негативна оценка за филмовата й кариера е заради последните блокбастъри, в които взима участие. Надървени екшъни изпълнени с тонове визуални ефекти, в чийто основен замисъл лежи идеята за по-обстойното показване на гърдите й и това как рита задници, или пък стреля с някакви луди оръжия - с две думи: корава кучка.
Аз обаче си спомням няколко стари нейни роли, в които драмата беше по-важна част от сюжета (и разбира се любимите ми Хакери). Но когато за първи път видях трейлъра на Wanted (Неуловим) разбрах, че отново ще има "коравата кучка в действие". Въздъхнах, какво да се прави. Присъствието на Джеймс МакАвой и Морган Фриймън обаче ме бутна към решението, че въпреки всичко ще гледам филма. След това се появи още един трейлър, тийзър, и още един трейлър. Докато накрая от екрана не започнаха такива неща да излизат, че ми стана неудобно и аз се озъртах като в небрано лозе.
Колко ли блудкав трябва да е един филм, за да накара зрителя да се почувства така? Много, нали?! Не сте далеч от истината. Тъй като скоро не бях ходил на кино (скоро, скоро... една седмица), пак се намърдах в CINEPLEX, взех билет за 19:00, и седнах да убивам 1 час от времето преди филма с новия (юлски) брой на ЕГО.
В зала 5 беше тъмно, имаше средно количество публика, жадни за зрелище и 10 минутна група неспирно отварящи вратата, закъснели, прекъсващи началните кадри. Гръмкото начало на филмчето ми напомняше на компилация между Боен клуб и Матрицата, като повече клонеше към последното. Крилатите мисли на героя ни, хвърляха препратки към емоционално затъналия герой на Едуард Нортън, но далеч не достигаха класата му на изпсихясване. Докато визията и невъзможността на историята минаваха Матрицата в някои от сцените.
Фалцирай куршума - какво е това мамка му?! Каквото и да е, ще разберете. It's kinda cool - наистина е, обаче с подобна измишльотина, мозъкът ви се настройва на друга честота и възприятията очакват какво ли не.
Wanted е по-зрелищен от Jumper като визия, но на ниво диалог и използване на забранени елементи влиза в критичните зони. Като цяло тази луда идея за куршумите и 400 удара на сърцето в минута е готина - Пепеляшко, който се превръща в супер убиец. Но не беше развита качествено. Да речем, че 35% от сцените, като сценарий, можеше да ги няма, или да са променени. Например повече мълчание от страна на героите. Тогава щеше да е друго. Защото за сметка на тези филмо провалящи проценти, имаше малък брой велики сцени, пред които не просто гледаш с широко отворена уста, ами и наистина изпитваш кеф от възможностите на днешното кино - компютрите :)
A movie with that WOW factor! - 50 на 50. Със сигурност на няколко пъти извиквах "Уау", но си мисля че повечето пъти възклицанията ми бяха "Ц-ц-ц... добре, добре". Сами може да си направите извода. За пореден път не видяхме нещо класно от Анджелина, Морган Фриймън пък беше просто пионка, която за съжаление нямаше възможност да покаже сериозна игра. Джеймс МакАвой от лузър се превърна в кик-ас пичага. А Томас Кречман изигра една мистериозна роля, при чието разобличаване едва не ми докараха сълзи.
Става, филмчето става. За някои сцени определено си заслужава киното, но не му се връзвайте много, за да не останете разочаровани. Мда, и мисля че няма да има продължение. Дано Тимур Бекмамбетов си намери друга тема. А сега отивам в месарницата, щото имам тренировка по фалциране на куршуми!
Thursday, June 26, 2008
»©« Good Night, and Good Luck.
Някои филми остават в "обятията" ми с месеци, преди да се вредят в ефирното ми време. Други са просто късметлии - идват и си отиват (мда, добре е по-бързо да приключа с тях, иначе ги чака безпаметно архивиране в някоя папка или рафт). Покрай Leatherheads отново се разрових из филмографията на Джордж Клуни. И тъй като последния беше негово дело, като режисьор, знаех че д-р Клуни има и други такива изяви. Не са много, реално се броят на пръстите на едната ръка (лява или дясна, съвсем по ваше желание). Факт е че бях гледал отдавна Confessions of a Dangerous Mind (но който слабо си спомням, а и не съм коментирал тук, така че скоро и на него ще му удари часът). Факт е че сериали не обичам, затова Unscripted не се брои, хехе. Но заглавието Good Night, and Good Luck. стоеше пред мен, беше ми познато като име, но... не го бях гледал. 2005 година не е толкова далече. Но тогава имаше период, в който пропусках филмите от настоящата година. Така през пръстите ми е минал и Лека нощ и късмет. Нищо! Когато загледах плеядата известни имена оформящи актьорския състав на филма, си помислих че тази лента ще е нещо повече от просто филм. На всичко отгоре забелязах черно-белите фотографии, документиращи филма. О, всичко беше решено. Видя ли черно бял филм (особено нов, който се опитва да влезе под кожата на Ед Ууд и Списъкът на Шиндлер) нямам нужда от убеждения за това ще или не ще се гледа.
В полза на това интересно творение, реших че ще го. Така вчера вечерта, преди великата сбирка, на която подкрепяхме футболния отбор на Германия, намерих време за Лека нощ и късмет.
Напоследък името на Дейвид Стратърн все по-често се появява сред заглавията, които си избирам за гледане. Едни от първите му превъплъщения, до които аз съм се домогнал, датират от преди 10-на години. Може и малко повече, като официална дата на излизане: Долорес Клейбърн (където ще видите една от великите роли на Кати Бейтс), Фирмата (Том Круз и Джийн Хекман, в екранизацията на големия роман на Джон Гришам), както и Поверително от Ел Ей (филм, пред който винаги ще се покланям, щом чуя някой да го коментира). Много емоционално, нали? А съм сигурен, че има и други, но не те са цел на сегашната тема (Пеперудката ми направи забележка веднъж, че уводите ми понякога са прекалено големи и разводняващи историята - обяснението е следното, не се водя по схема, затова).
Едуард Р. Мъроу (героят на Стратърн) е ключова фигура в новинарската сфера, през 50-те години на миналия век, в САЩ. CBS - Columbia Broadcasting System е на върха в бизнеса, благодарение на новинарския си екип. Няколкото предавания, които създават тази дръзка дузина, са истинския глас, реалната сатира, захапката, която народа желае да контролира, но не може да си позволи по единично.
През същите тези години, любителите на историята ще направят връзка с политическата обстановка в щатите. Сенатор Джоузеф МакКарти е на върха на своята програма "Коли/Беси всичко де що е комунист", или ако трябва да се придържаме към историческите сведения - Макартизъм. "Ловът на вещици" е онази мания обзела въпросната личност, заради което положението в щатите до такава степен се е нажежило, че доверието между приятели от детство дори е поставено на карта. Съмненията, че всеки контактуващ с комунисти е тяхен подгласник, поддръжник и какво ли още не - го превръщат в потенциален шпионин, застрашаващ националната сигурност и поредния, който ще застане срещу МакКарти и неговия осъдителен кабинет, без значение от пол, религия, цвят на кожата.
Тази историческа вметка, както и всички препратки, които съм публикувал тук (към любимия ми източник Уики) ще ви напълнят главата с огромно количество информация. За обичащите историята, няма проблем, но моят съвет е все пак да ги четете след като изгледате филма. Просто, за да ви е по-интересно. Нямам предвид, че в Лека нощ и късмет. е разплута цялата обстановка, но може да се натъкнете на изхода от важни събития, които да речем във филма са преломни моменти и държат тръпката.
Все пак говоря за една исторически достоверна и много надъхана театрална изява. Безспорно оценявам това творение на Джордж Клуни като най-добрата му режисьорска проява до момента. Похвално. 2005-та като цяло е била щастливата за него. Не само, че му носи номинации за режисьор, сценарий и най-добър поддържащ актьор, ами и успява да спечели в последното (Сириана, колкото и да не му се кефя на тоя филм).
Още в първите минути, докато щателно камерата обхожда "полето за действие", срещаме фигури като Робърт Дауни Младши, Патриша Кларксън, Робърт Непър, Франк Ланджела, Джеф Даниелс. Заедно с Джордж Клуни и Дейвид Стратърн, актьорския състав е забележително сериозен. Споменах вече и за избора на режисьора, относно вида на монтажа. Черно бялото е много добър подход. Тази семплота, която придава на филма, напълно концентрира зрителя върху важните неща, които се случват на екрана. И без друго се говори много и трябва внимателно да се следи. Тъй като думите на Едуард Мъроу са строго премерени и няма случайности. Плюс това говорим за политика, там винаги е важно какво се казва, за да го осмислиш на време... а не, след като някой друг вече е направил анализа, и ти меши главата с мисли, водещи в погрешната посока. Мръсна игра е политиката, но CBS и Едуард Мъроу показват какво значи силна медия.
Както в един от разговорите му с Фред Френдли (героя на Джордж Клуни), преди началото на най-силния епизод от предаването "See It Now":
- Политик срещу новинар?
- МакКарти ще загуби, просто още не го знае....
Тъй като не бях запознат и грам с темата на филма, в първите минути, докато гледах всички тези перспективи на работната станция на CBS се замислих: "Май ще гледам Network в по-нов вариант" - но се оказах в грешка, мда, за пореден път, хаха.
Голям филм, от политическа гледна точка. Вниманието ви трябва да е напълно отдадено, за да проследите цялата концепция на жестоката новинарска машина изправила се пред още по-мощния противник - политически апарат. Важен и диалога, важни са и всички думи изречени от Мъроу в предаванията му. Добро е, наистина класно направено. Може би най-добрия (със сигурност сред най-добрите) филм на политическа тематика, който съм гледал. Като се има впредвид, че декември 2007-ма гледах Войната на Чарли Уилсън и си мислех, че лентата е яка, сега съм на съвсем друго мнение. Лека нощ и късмет. е по-добрата, по-реална е, по-достоверна и направена така, че да каже това, което има да се каже - след това да има свобода на тълкуванието. Докато при Чарли Уилсън всичко беше като на шега. А и Том Ханкс, Джулия Робъртс и Филип Сиймур Хофман допринасяха за сатирата върху политиката, която бистреха във въпросната лента. И двата филма имат своята стойност и принос, но този на Джордж Клуни заслужи адмирациите ми.
Освен това е филм, който би се гледал отново. Положен на основите на исторически грандиозна тема, се превръща в нещо, което има нужда от няколко гледания, за да се изчерпа напълно дискусиалния му капацитет. Заслужава си и горещо ви го препоръчвам!
Wednesday, June 25, 2008
»©« Leatherheads
Нека отделя малко време от този сериозно затоплящ се юнски ден, в офиса, където все още се диша, час преди святата обедна почивка! За какво? За да ви подшушна какво може да си пуснете довечера за гледане, в случай че ви се иска нещо свежо, приятно за гледане и доста разтоварващо. Името е Leatherheads (ще рискувам с превода Кожени глави, макар че може и друго да измислят като стане време за кино премиери). Това е новият филм на Джордж Клуни. Не просто ще звездее пред камерата, а отново ще се изживее и като режисьор. Радвам се за Клуни, той е един от малкото имена, които в последните години с напредване на възрастта прогресират в киното. От време на време само играе, друг път застава зад някой голям филмов проект, и в крайна сметка успява да създаде нещо успешно.
Историята в Кожени глави е открита и много проста. В средата на 20-те години на миналия век, в САЩ, зараждането на професионалния футбол. По-скоро легализирането му като официална и доходоносна игра, както и превръщането й в зрелище, традиция и възможност за препитание на спортно заможните натури. С встъпителните кадри Кожени глави ви грабва вниманието. Заигравката с професионалния футбол, кравата и нивото на колежанския футбол е доста забавна, а цялото това тичане в калта, с тия смешни шлемове (откъдето идва и заглавието на филма) приповдигано като настроение и от типичната за онова време музика, ви дръпва една широка усмивка през цялото лице. Няма да заприличате на Жокера, но е забавно.
След това започват и диалозите. Тези полу надменни, полу изискани дебати, дискусии, нормални разговори между героите и гримасите, които правят придават още по-голяма свежест на действието. А когато Рене Зелуегър се намеси, в ролята на амбициозна мацка, най-добрия вестникарски репортер в Чикаго, а Джордж Клуни си падне по нея в първия миг на тяхната среща - формулата за нещо разпускащо пред малкия екран е изпълнена.
Към главните действащи лица добавям и Джон Красински (който е Легендата), както и Джонатан Прайс - Господинът с парите. Начинът по който героите са създадени, сценарият с всичките му закачки и иронизиращи скечове, правят филма стилен. Не само защото действието се развива преди... 80 години. Настроението и семплотата на повечето образи беше реалистично. Пресъздаваше духът на онова време. А декорите - играеха същата роля. Облеклата - на Рене Зелуегър така и отиват подобен род премени, че си нямате и на представа. Като я видя на червения килим с някакви модерни дрешки, хич не кефи. Обаче във филмите, винаги изглежда добре.
Много ми хареса и ето този мотор. Голям образ, Джордж Клуни с веещия му се перчем, кара по извънградски пътища, заобиколен на длъж и на шир от прекрасна лятна-есенна природна обстановка. Доста живописен филм, когато станеше време за романтика и "тендър моумънтс".
Като всеки спортен филм и този не бяга от клишето на глуповато-забавния тип. Но хубавото е, че тези сцени се броят на пръсти, а филмът е достатъчно голям, за да забравите за съществуването им, когато сцени с по-добър и интелигентен хумор се редят една след друга. Смях се на глас и останах доволен от Кожени глави. Все пак, чух доста отдавна за излизането на този филм. И след цялото това чакане, съм повече от удовлетворен - браво на Клуни и компания.
И нещо, което едва не забравих. През цялото време си мислех, че Додж Конъли и Картър Ръдърфорд са били реални фигури, уви след обширно търсене се оказа, че те са просто поредните успешни филмови измислици.
Tuesday, June 24, 2008
»©« My Blueberry Nights
Кравайчета, пайчета, Каравай-чета... Тази боровинка от първия постер на филма, ми стои в съзнанието още от миналата година. Подобно на многото пъти ровене в мрежата, попадаш на нещо интересно (клипче с трейлъра на някоя нова лента). След като вниманието ти е привлечено от пищния постер, а после съзреш имената на Джъд Лоу, Натали Портман, Рейчъл Уайз и Дейвид Стратърн, се замисляш по въпроса дали да не намериш време за това ново творение на поредния филмов публицист. Уонг Карвай, в опитите си за свободно представяне на сериозни човешки взаимоотношения, набутва в историята си едно музикално лице - Нора Джоунс. Последната е популярна певица, че даже и сама си пише песните (от време на време). Евала й, но никога не съм й бил фен. Което ме прави доста скептичен относно участието във филма. Не съм фен и на господин Карвай, но пък щом има нещо да каже и е избрал Джъд Лоу за главното си изразно средство, значи че трябва да му дам шанс.
Моите боровинкови нощи (My Blueberry Nights) започва бързо и разхвърляно. Също толкова безнадеждно объркано, колкото мислите в главата на Елизабет. Загубила емоцията на живота си в миг, озовола се пред кафене Ключ, с толкова много въпроси в главата, а единствено Джереми насреща й. Непознатият собственик, който се оказва достатъчно готин и изслушващ, че една нова особа в живота му да си разлее чувствата пред него без дори да го попита за името.
Не знам, много набързо. Като че някой ги гонеше. Действието бързаше. Не динамика, просто бързаше. А порядъка време за нищо го нямаше. Свикнал съм винаги да е фиктивен този параметър, но не чак толкова. Но синематичния вид на голяма част от сцените ми хареса. Умишленото прескачане на част от тази 24 фреймова поредица и покадровото насичане е стилът на боровинковите нощи. Мигом всичко се променя, а накрая ти остава да съзерцаваш празната улица, по която няма автомобили, няма хора, нито кучета, или каквото и да е бездомно животно. Има светофари. Цветовете - също много важна роля във филма. Целувките - още по-голяма. Няма как да не ми хареса този кадър - велик е, трябва да си призная, един от най-романтичните. Малко перверзно, когато Джъд Лоу целуна Нора Джоунс за първи път, но какво пък - може просто да е бил гладен.
На фона на всички тези пъстри цветове и притчата за боровинковия пай, се разстлаха няколко социални истории. Най-неприветлива беше тази за Арни и Сю Лин, които се докоснаха за няколко седмици до живота на Търсещата Елизабет. Много ми хареса двойния живот на Дейвид Стратърн (Арни) и курвенската роля на Рейчъл Уайз. Бях удивен във фрийки прическата на Натали Портман и за изпълненото й с недоверие сърце.
Но пак казвам, много ми беше разхвърляна историята. Не че задължително си падам по стриктно подредени такива - харесвам всякакви режисьорски решения. Но явно не питая достатъчно симпатии по адрес на певицата, или пък Карвай не ми е любимец. А може би защото нямах много настроение снощи, като гледах филма?
В крайна сметка вярвах, че Джъд Лоу ще си е Джъд Лоу - за пореден път. За разлика от жените, които в повечето случаи припадат само при вида му, аз си го харесвам още от Гатака и Мъдростта на крокодилите. Млади момичета, страхотен е - да, секс символ - още повече. Ама настъпете малко и заровете нос във филмографията му от миналото. Ще се влюбите още повече в него, когато го видите в разнообразието му от създадени герои.
Филма не успя да ме депресира, но не можа и да ме жегне много много. Имаше хубави моменти, даже добри изказвания. Няколко стари лафа и бая изтъркани кино-съвети (сещате се, фрази които научавате от филмите, звучащи готино при употребата им в реалността).
А цялата шарения във филма, постоянно ми напомняше за едно място в мрежата, където цветовете придобиват значение, а историите описани с тях са доста провокативни и интересни - за вас, господин Шипкоффф :)
Monday, June 23, 2008
»©« Half Nelson
Факт е, че когато често едно нещо се повтаря, накрая то става истина. Пълня ви главите тука, с предпочитанията си и симпатиите към новоизгряващите звезди на Холивуд, а вие или ще ме изтърпите за пореден път, или просто ще затворите браузъра. Надявам се да не постъпите по втория начин, тъй като рискувате да пропуснете един ценен филмов съвет.
Райън Гослинг е роден през 1980 година. По-голям е от мен, супер, винаги съм склонен да уважавам по-възрастните от мен. Кариерата му на актьор започва с повече участия в разни детски сериали, предимно от програмата на Fox Kids. Тогава и за първи път го срещнах като телевизионна изява. Колкото и да не ме кефеше сериала Брейкър Хай, глуповатия герой на Гослинг радваше по някакъв начин. Години по-късно, когато телевизия от мен вече не се гледаше, най-малкото Fox Kids... по любимата на много фенове на кабеларките Диема+ въртят филма The Believer (на български го водят Твърда вяра). Казах си, брей, страхотна роля и много добро изпълнение. Филмът е доста непопулярен. Сигурен съм, че и други освен мен го знаят, но като го съпоставим с повечето неща, които напоследък рушат бокс офис класациите, Твърда вяра спада в категорията неизвестен (за съжаление). Въпреки това, вече свързвах името на Гослинг с едно друго ниво - кино екрана и по-стойностните театрални изяви.
През 2005 година видях усмивката, с която даряваше Рейчъл МакАдамс във филма The Notebook. Казах си: "Това е Райън Гослинг - много е добър". На всичко отгоре филмът изглеждаше интересен, заради облеклото на актьорите. Накрая се оказах в женска компания, сами вкъщи и двамата желаещи романтично продължение - което направи филма задължителен за гледане. Още един глас ЗА младия актьор.
По този начин тръгна цялото следване на кариерата му. Попълних каталога си с изгледани филми с други негови заглавия през годините. Докато накрая не стигнах до Half Nelson. Ролята, която му донесе номинация за Оскар в категорията най-добър актьор в главна роля. Мереше се с големци като Питър О'Тул, Леонардо ДиКаприо, Уил Смит и победителя в крайна сметка Форест Уитакър. Въпреки, че не спечели наградата, вярвах че филма ще е много добър.
Млад учител в едно от многото начални училища в пропадналите квартали на Бруклин. Често сме гледали подобен род филми. Един път ни говорят за смисъла на образованието. Друг път за човешките взаимоотношения: учител-ученик, ученик-ученик, родители-училище, родители-деца. Тук обаче имаме друг случай. Гослинг е в ролята на учителя. Предполага се, че той е положителния герой и зрителя ще черпи силата на идеалите от образа му. Но какво е решението на сценариста? Героят е нарко зависим. Въпреки това, когато излиза сутрин от дупката си, в която преживява нощите си на наркоман, той отива в училището и бива учител. Педагог, на първо място това трябва да бъде един учител, от един друг тип. Самите уроци, които води, и начинът по който го прави са интересни. Честно казано, в такива филми всеки актьор получава шанса (ако играе в такъв, разбира се) да създаде герой. Комплексен характер, да го дари с необикновени черти и да го направи много добър или просто да провали идеята и замисъла на сценариста.
За Гослинг ролята пасва като ръкавица. Защото с предните си изяви (особено в The Believer както и The United States of Leland) актьора е показал, че може да създава драматичен типаж. На всичко отгоре, начинът по който го прави е страхотен. Изгледал съм всички негови кино изяви и смея да твърдя, че нито един път не си прилича с предния герой, пресъздаден от него. Създаден, той не пресъздава, съжалявам за тази словесна грешка.
Искате да е наркоман, загубен във времето на живота. Борещ се със себе си и опитващ се да даде нещо добро на пропадналия и заобикалящ го свят - имате го. Искате да е романтичен герой и да съзрете драмата в очите му - имате я. Трябва ви едно объркано хлапе, извършило смъртоносен грях, с мисълта че прави добро - отново го имате.
Усещате на къде бия. В Half Nelson объркването и трагедията на реалността е страшно осезаема. Визията на филма те подтиска. Идеята му е състрадателна. Играта на актьорите, начинът по който те гледат (най-малкото), те бута в посоката на отчаянието. Сериозен филм - великолепна реализация. Спомням си, че като свърши филма и ми беше гадно. Не знаех какво да кажа или напиша, просто знаех че ми е стегнато сърцето.
Някои поставят филма в категорията: "Той ще промени живота ви" (мисъл, която се роди и стана невероятно популярна след излизането на Боен клуб) и смятам, че са прави. Зависи що за човек сте вие, драги ми зрителю. Винаги може да загърбите драмата и да не я мислите след като финалните надписи увенчаят завършека на филма. Но човекът е съзнателно същество. Капка трагедия от миналото или някаква задна мисъл за човешкото щастие и конфликта с депресията, могат да поставят Half Nelson в личната ви класация за стойностни филми.
»©« Stay
Харесва ви да следите действието? Да има нещо, което да държи съзнанието и мисленето ви постоянно, докато гледате дадена лента? Тогава ви предлагам една психо мистерийка на режисьора Марк Форстър. През 2005-та година този човек събира заедно Райън Гослинг (точно след като се показа като невероятен романтик в The Notebook), Юън МакГрегър (който се скъса от тичане в The Island на Майкъл Бей) и Наоми Уотс (момичето, което за втори път успя да оцелее след ужаса на The Ring). И тримата - перфектни за отнесени мисловни роли. В кръвта им е да играят в някакви стойности филми, чиито бюджет не е от най-големите, но за сметка на това сценария предлага главоблъсканица от преплетени елементарни теми и идеи. Поднеси по подходящ начин, с малко игра на камерата и трагични физиономии от страна на актьорския състав. Освен това в две от поддържащите роли са се вместили друг мой любимец - Боб Хоскинс, както и още една добра актриса - Джанин Гарафало.
Както са ме налегнали едни луди мисли напоследък (все вени, вани, топли води, високи балкони, покриви, свободни падания... такива неща, сещате се) тоя филм просто ми изплува от съзнанието, раздел "близко минало". Тъй като тия дни все за Райън Гослинг говоря (така е като тръгне един път, и редувам филмите с един актьор/актриса) на ум ми дойде, че към края на миналата година гледах филма Stay и Half Nelson, а нищичко не споделих за тях. Сега им е момента, така го чувствам.
Голямата психологическа игра започва още с началото на филма. Тъмните и неясни кадри, звукът и едно странно продължение ни вкарват във филм, за който нищичко не знаем. Дори да гледаш трейлъра или... нещо за филма, пак доникъде няма да стигнеш, ако не проследиш цялото действие. Малко е трудно честно казано. Спомням си, че като го гледах постоянно ме навеждаха на мисълта за самоубийство. Всеки момент очаквах или Гослинг или Уотс да направят някаква глупост и героите им да напуснат игралната площадка. Но комплексността на филма беше доста по-голяма и успя дори да ме жегне в последните минути. Онези минути, в които ако не сте разбрали какво се е случило, или имате въпроси относно дребни детайли, които ще ви помогнат да наредите пъзела докрай, всичко се изяснява.
Колкото и да ми се иска да съм голям познавач, тоя сценарий не го разбулих. Така че на финала ми беше още по-интересно. Самото действие като динамика и заплетеност държи два фронта - бавно развитие и голяма мистика. Те затова са го класифицирали като мистерия. По-скоро лек трилър, тъй като ти действа на мисленето. Психо игра поднесена по много добър начин. Самия филм не е коментиран много. Не си спомням да са представяли нито един от актьорите за участието си в Stay. Но пък филмчето е добро. Знаете, комерсиализма напоследък е най-важната цел на една лента. В случая на Stay имаме повече класен сценарий и актьорско майсторство, отколкото ефекти и безмислена наслада за очите и ушите.
Запознайте се с Райън Гослинг и една от доста добрите му роли в Stay, след което спокойно може да преминете към още по-доброто му изпълнение в Half Nelson.
Friday, June 20, 2008
»©« Lars and the Real Girl
Главата ми ме стяга от всички страни. Започна се с малки прибежки и неприятни мисли, постепенно все по-зле и по-зле. Не е тумор! Не е високо или ниско кръвно. Не ми се вие свят, не ми треперят ръцете. Но веждите ми са постоянно навъсени, челото също, имам бръчки (а съм едва на 23). Лежа си в опит да спре да ме стяга главата - не се получава. Дори обратното действие - стяга ме още повече. От мислене е. Спирам да мисля - не се получава. Сядам пред компютъра и пускам музика, за да ме разсее - не се получава. Дори не мога да се насладя на любимата ми музика. Препълнен съм! Mind overloaded! Critical exposure! Warning! Такива надписи ми се привиждат всеки път като затворя очите си. Май имам проблеми, а?!
Въпреки това аз продължавам напред, защото аудиторията ми (привет, читатели) сигурно чакат да прочетат нещо ново. Заради тези 5 човека, заради които ми е кеф да пиша, аз продължавам!
Около целия шум на тазгодишните Оскари, си спомнях че Райън Гослинг имаше възможността да попадне отново сред номинираните в категорията най-добра мъжка главна роля, за изявата си в Ларс и истинското момиче (Lars and the Real Girl). Филмът е от 2007-ма година, краят й. Тъй като аз имам пристрастия към младия актьор, любим ми е и залагам големи надежди на бъдещите му изяви, се бях нагласил като намеря филма да го гледам. Така се получиха нещата, че го позабравих. Едно друго, трето пето и историята за Ларс избяга от ума ми. Но когато преди няколко дена писах за Дистърбия, и там вметнах че Шия Лебьоф и Райън Гослинг ще са част от наследниците, се присетих за Ларс и истинското момиче. Ето ни сега тук със заглавието на филма като хедлайн на ревюто.
Филмът на Крейг Гилеспи е новият странен филм, превърнал снимачната площадка в една полу циркаджийска изява, полу гениален символ на добротата и разбирането. Райън Гослинг е главният герой - Ларс, живеещ в гаража на семейната къща, където брат му Гас (Пол Шнайдер) и снаха му Карин (Емили Мортимър) щастливи очакват раждането на своето бебе. Ларс обаче го раздава самотник. Не просто затворен в себе си и тотално прикриващ емоциите си. Той отбягва дори най-близките си. Гас и Карин, особено последната, която всячески се опитва да го покани на закуска, обяд или вечеря. Трудно е, накрая се наложи бременна да му се нахвърли, за да го заведе насила вкъщи.
А на външен вид нищо му нямаше. Определено всички в градчето го харесваха. Имаше си и една обожателка. Ларс това, Ларс онова, все грееше в негово присъствие - Марго (Кели Гарнър). Но не, това не беше достатъчно на героя ни, да бъде... нормален.
Ходеше на работа, посещаваше църквата. Но си оставаше самотник. Така го е смачкало времето и мисълта, че в опита си да намери щастието, допуска в живота си едно истинско момиче. Бианка. Момиче поръчано по интернет. И не говорим за някоя кибер-курва (компаньонка, простете ми), а за силиконово момиче, но от по-модерните. В момента, в който Ларс и неговото момиче отиват на вечеря при Гас и Карин, нещата загрубяват. Ларс се е побъркал, а близките му не знаят какво да го правят. И оттам започна неудобната част във филма. Абсурда граничещ с неземна доброта и разбиране (както споменах в началото).
Не мога да разбера основната линия във филма. Дали беше история за самотата. За крехкостта на психиката и необходимостта от истинска прегръдка? Може би се разказваше за това колко либерални и отзивчиви могат да бъдат всички в едно малко градче, само и само ако любовта им е по-голяма от цялото его на света. Странна работа, наистина. Или филмът беше една теория за щастието. Когато си наранен и не очаквах истинско такова, заживяваш в собствен свят и сам си режисираш чувствата. Но когато не си на 7 години, а на 27, и всички те гледат странно, защото това което правиш не е нормално... изникват много повече въпроси и проблеми за разрешаване. Със сигурност Нанси Оливър е вярвала в човешката доброта. Такова усещане лъхаше през цялото време. Не беше лошо, може да се нарече дори приятно. И все пак ми се стори тъжно. Голям принос има ролята на Райън Гослинг. Както и първият разбран човек, доктор Дагмар (Патриша Кларксън). Точно когато се чудех какво ще се случи сега и... за какво ще е този филм, няколкото думи на докторката ми дадоха да се разбера, че това ще е игра на нерви и... изчакване на болния мозък, сам да се откаже от нереалността.
Не е филм, който се вижда всеки ден, нито пък правят по няколко такива на година. Но за мен не беше загуба на време. Предупреждавам, не е обикновена лента. Но е от хубавите такива. Представена е една теория на чувствата и човешкото мислене, което винаги е интересно за гледане. Вие решавате дали ще го добавите в плана си за следващата кино вечер.
»©« The Boondock Saints
"And shepherds we shall be,Стоп камера! През годините, когато телевизия Александра съществуваше като една от малкото готини кабеларки, често се случваше да засека кадрите на този интересен филм. Светците от Бундок (The Boondock Saints) е единственият филм на сценариста и режисьор Трой Дъфи. Като се има предвид закачката с келтските кръстове, произхода на главните герои и изобщо всичката тая религиозност, очаквах самия Дъфи да се окаже роден в Белфаст или някое друго ирландско градче. Няма такова нещо, Кънектикът е неговия роден щат. Но явно има някаква връзка в родословното му дърво с онази далечна, презокеанска, така приказно зелена страна, наречена Ирландия. Св. Патрик, лудия характер, забавлението в речта им, религиозния фанатизъм, несломимия им дух и преданост.
For Thee, my Lord, for Thee.
Power hath descended forth from Thy hand,
That our feet may swiftly carry out Thy command.
So we shall flow a river forth to Thee
And teeming with souls shall it ever be.
In Nomine Patris, et Filii, et Spiritūs Sancti."
Светците от Бундок се развива в щатите, Бостън. Защо точно там, само Трой Дъфи си знае. Двама братя, Конър и Мърфи, при едно поредно напиване в любимия им ирландски пъб, създават малко безредие. В мелето обаче участват мутри от най-мощната руска мафия в града. Тъй като братята са си опасна комбина, закалени в подобен род сбивания, за тях не е проблем да се измъкнат невредими, след като се изгаврят с нищо неподозиращите им жертви.
Но когато на сутринта в "домът" им (каква обител...) нахлуват същите действащи лица, готови да им пръснат главите, работата загрубява. Но какво си мислите става?! Щастливата аура на Св. Патрик отново е с тях и след едно лудо фиаско двамката не само успяват да се измъкнат живи, ами похитителите намират смъртта си, по брутален начин.
Дотук добре. Все разказвам началото. Нататък обаче ви чака една нестандартна вендета история, пресъздадена в нереално време, по много приятен начин. Ако масовото избиване на главорези, може да бъде наречено приятно. Много кървища и много пъти "Fuck". В един момент наистина ми дойде повечко. Но в секундите, в които се чудиш дали да спреш филма или да продължиш, набързо правиш равносметка какво си видял и продължаваш с гледането.
И няма как. Шон Патрик Фланъри и Норман Рийдъс, застанали един до друг, изричащи семейната молитва, насочили пистолетите си към главата на поредната жертва, с въртенето на камерата и на фона една поетична музика - незаменими кадри! Не просто кадри, култова сцена. Тръпки да те побият. И по този начин, вече говорим за един класен и доста нестандартен филм.
Освен привлекателната история, присъствието на Уилям Дефо превърна филма в още по-голяма работа. Героят му, агента от ФБР Пол Смекър (звучеше ми като Шмекер, ама... Уилям Дефо, какво да го правиш), беше невероятна фигура. С лекота успяваше да анализира всяко едно местопрестъпление. Накрая когато беше на ръба да докопа престъпниците, не подозираше какво точно щеше да направи. Жестоко. А конкретно за неговия герой като... характер - незаменим. Смях се много, когато се разкри истинското му Аз, това за което вероятно колегите му от полицията или бюрото не подозират. Смях и преклонение пред големия актьор. И сценария има пръст, разбира се, едва ли това е негова си импровизация. При всички положения, играта му беше много добра.
Имаше още една ключова фигура, която се появи в края на филма, но беше доста внушителна. Ел Дуче (героя на Били Конъли) - най-безумния, най-добрия и най-зверския наемен убиец познат в Бостън. Странно обаче, когато се появи за първи път срещу нашите момчета, ми приличаше на Стивън Спилбърг, хахаха. Сериозно! Но сцената на тяхната "среща" беше толкова велика, че набързо загърбих мнимия хумор. А и при този герой имаше съмнително минало, което се разкри в последствие и също достави удоволствие на мен, зрителя.
Много добро филмче. Зачетох се в историята му, и доколкото разбрах Трой Дъфи е на път да заснеме продължение. За съжаление, ако такова се състои, Уилям Дефо няма да е сред актьорския състав. Всички останали обаче - да... Ако наистина се появи продължение, ще е интересно за гледане. Поне на това се надявам.
Thursday, June 19, 2008
»©« Disturbia
Ако не се лъжа, миналата година, в края на месец юли бях ваканционно ориентиран и няколко седмици не обръщах внимание на кинозалите. Вероятно тогава съм пропуснал и прожекциите на Безпокойство (Disturbia). Спомням си, че гледах трейлъра, няколко пъти, но все не мога да бъда сигурен дали засичах филма по кино програмите. А след това така и не намерих време да го придобия (от познатите ми DVD разпространители) и да го изгледам.
Но Шия Лебьоф не се спря. В самото начало на юли гледах феноменалния визуален апогей в киното, на режисьора Майкъл Бей, наречен Трансформърс. А тази година имах възможността да съм един от първите в България, който видя новото превъплъщение на младия актьор - Мът Джоунс, или хлапето от последния Индиана Джоунс. Предната вечер не се стърпях. От известно време филмът лежеше в обятията ми и просто търсех подходящия момент, в който да натисна бутона "Play". Тъй като на десктопа имам едно страстно и много нестандартно "Play", снощи пуснах Disturbia в около 2 през нощта. Че кога ще е по-подходящо времето за гледане на едно шантаво трилърче.
Едно живописно и много класическо начало. Красотата на идилията Американска мечта. Внезапно разбита на пух и прах и то за секунди. Повреденият емоционално младеж - Кейл (Шия Лебьоф) продължава в живота си, една година след злощастния инцидент. Не е маркиран с черно, но определено е по-агресивен и чувствителен от преди това. След като набива една сериозна десница на преподавателя си по испански, Кейл е осъден на 3 месеца домашен арест (щото е непълнолетен). Но какво са ни подготвили от Холивуд този път? Не просто домашен арест ала Джейми Лий Къртис. Нито такъв от някоя забавна комедийка. Говорим за ограничено място, в което можеш да пребиваваш. С "нашийник", който ако пресече границата започва да мига, и ако в рамките на 10 секунди не си върнеш задника обратно в зелената зона - БУМ! ченгетата са при теб за по-малко от минута, и вече са те разкрачили насред перфектната ти ливадка, пред очите на ококорените съседи... и най-лошото, пред очите на току що нанеслата се до вас готина мацка.
След едно две такива изпълнения, по случайност разбира се, главния ни герой се е превърнал в сталкер (благодаря на Милла, че преди време ми разясни какво е това, хахаха). С този страшен бинокъл от първата снимка, с няколко камери, за броени дни Кейл вече знае разписанието, изневерите и всички пикантерии, случващи се със съседите му. Междувременно с приятеля му Рони воайорстват малко над съседското момиче, която се оказва доста приятно момиче. Ашли, секси звучи. И тя беше секси. Скоро и тя се приобщава към компанията параноични хлапета, когато една нощ, Кейл вижда нещо крайно интересно. Кола издирвана от полицията, се паркира в една от съседските къщи. Собственика има онова крийпи изражение, което само Дейвид Морс може да направи в подобен филм. Плюс това, като запазят тишина във филма, когато камерата от близко следи главния герой, и се чува един такъв напрежителен звук, две ръце изотзад хващат рамената на момчето - ха, страшничко си е. Подскачаш тук там. Или пък онези откачени геройски моменти. Дали бих направил подобно нещо, едва ли, ама като на кино, нека подкрепяме героите.
Родителите на Кейл - Джули и Даниъл. Отдавна не бях гледал Кари-Ан Мос, тук си беше... просто поредната пасивна роля след Матрицата. За Мат Крейвън отново беше малко участието. Притеснявам се. Актьора е добър, приветлив, а все така на бързо го пречукват. Не е справедливо. Все си мисля, че единствения филм, в който оцеля през всичките му минути, беше К2 (когато с Майкъл Бийн катериха върха, беше страхотно, макар че и там за една бройка да го отпишат). Странни режисьорски решения, но какво пък.
Накратко, Дистърбия беше доста добър филм. Имаше тръпка и интересни моменти, имаше и стандартните излишни пискливи моменти, които малко развалят един качествен трилър. Свикнали сме в последните години обаче да ни го развалят кефа именно с такива дреболии. Дано по скоро се научат да спрат да правят такива грешки, че накрая съвсем ще спрем да гледаме (или да се плашим).
Колкото до изгряващата млада звезда Шия Лебьоф, съм много приятно изненадан. Заедно с Райън Гослинг се очертава като другия ми любимец от младото поколение. Изглежда все пак наследството на Холивуд не е в слаби ръце. Разцъках малко от филмите преди 2007-ма година. Има интересни заглавия, на които може и да обърна внимание в най-скоро време. А дотогава с приятни чувства към този забавен актьор и с мисълта Дистърбия да ви се хареса и на вас, поне толкова колкото на мен.
Wednesday, June 18, 2008
»©« In Bruges
Странен филм. Наистина странен филм. Чувствам се странно даже като го казвам. Чувствах се странно и като се появиха финалните надписи и ми се наложи да си полегна. Натъжих се. Доспа ми се. Отделих 4 часа (добре де 3 часа и 45 минути) за сън, ей така, по ни едно време, за да ми се прочистят мислите. Не знам защо ми подейства така филмчето. Дали заради красивите гледки от Брюж (това е в Белгия, ако не знаете, хаха), или заради сълзите на Колин Фарел в едни от най-трогателните сцени на тази странна история. А може би двете заедно?
Сценарист и режисьор на филма В Брюж (In Bruges) е Мартин МакДонау. Не ми е познато името, затова от любопитство разрових тук там. Интересно - човека е носител на Оскар, за режисурата на своята късометражна комедия Six Shooter. Не съм я гледал, но и там участва един от моите островни любимци - Брендан Глийсън (откъде може да ви е познат ли - Хамиш, от Смело сърце).
Филмът просто започна. Рей и Кен пристигат в Брюж, Белгия. Единият постоянно мрънкащ (Рей, героят на Колин Фарел), а другият доста оптимистично настроен и с желание да успокои спътника си. Двамата са професионални наемни убийци. Единият тъкмо навлиза в занаята, другият дотолкова вещ и претръпнал, че има единственото желание да разглежда забележителностите на средновековния град, отколкото да се притеснява, че полицията може да ги търси. Но нещо в ирландския характер на Рей ни тревожи. Има нещо в миналото му, което мъчи толкова яко героя, че последния се е превърнал в една топка от нерви. Държащ се като малко дете, постоянно тъжен и много напряко контактуващ с хората.
Подтиснах се. Скоро не бях гледал Колин Фарел в нещо различно от екшън роля. Там няма и какво да му се гледа. Обаче опита ли се да пресъздаде някакъв по-дълбок образ, уви, удава му се. Мда, и да не ви се вярва, той не е просто лице, което навремето се скъсваха да определят като новият секс символ, той не е просто поредния дошъл от Острова и станал холивудска звезда, той е талантлив актьор. А през тези дълбоки черни очи, като напъплят сълзи, има нещо нередно. Оттам и филмът ми стана странен. Подтисничеството струеше от героя и това ми подейства.
Самото действие вървеше бавно. Не бързаше за никъде. Нито ни юркаха с бързо и динамично движение на камерата, нито с прескачане на времевия период. Ако от Рей бликаше неспокойствие и понякога се получаваше тягостно усещане на екрана, то от героя на Кен можеше само да ни стане приятно и да забравим какво гледаме. Дали е научно популярен филм, от който можем да научим повече за Брюж или някакво самопризнание с цел изгнание, за двама съвестни наемни убийци.
Въпреки това от време на време, когато режисьора беше решил да ни изпъне лицето в някаква ужасяваща гримаса, имаше шуртяща кръв или пръскащи главата куршуми свистящи от екрана. Което пак ме навежда на мисълта, че филмът ми беше странен. Дори не мога да определя към какво ме насочи да мисля. Насочи ме към леглото, това е едното. Но ми подейства тъжно, както споделих в началото.
Цялата тая драма с криминални елементи имаше и комична страна. Ирония по скоро или неприличен опит за шеги с човешката апатия и нещастие. Но когато Ралф Файнс най-сетне се появи, за мен беше успокоение, че той няма да си остане просто глас в тази лента. За съжаление нямаше кой знае колко възможност да блести. В Брюж нещата бяха фокусирани върху Рей и неговите проблеми. Цялата тая история с изкуплението и преоценяването на живота на главния герой беше красива, погледната от даден ъгъл. А и породи чувства в мен. Те обикновените и ниско разрядни филми не си играят с чувствата ми. Или пък аз много се вживявам. Това е без значение, тъй като препоръчвам филма. На някои може все така да не се хареса, я играта на Фарел, я цялостния замисъл на филма. Но за други - може да се окаже попадение в десетката и намиране на нов любим и стойностен филм.
Tuesday, June 17, 2008
»©« When Harry Met Sally...
Запознат съм с голяма част от филмите на Роб Райнър. Даже още преди да се интересувам от такива неща като режисьор, сценарист и т.н. съм гледал Доблестни мъже, Хлапето, Мизъри и Stand By Me. Някои от тях ми харесваха, разбирах ги, за други съм бил прекалено малък, за да разбера защо Джак Никълсън е толкова ядосан на Том Круз и Деми Мур. Но с годините, нещата се променят. Защото да гледаш Доблестни мъже, когато си на 7 и да ги гледаш отново като си на 17, има огромна разлика. Но в последствие вече свързвах Роб Райнър с редица филми, все хубави. И жанра всеки път е различен. Смисъл... редува ги. Прави драми, комедии, семейни драми/комедии, романтики. И като цяло стилът е неповторим. Винаги в диалога е пръсната енергията на свободното слово и мисъл, когато човек говори това, което мисли, когато го иска, на което и да е място.
И тъй като доста време отлагах да се срещна с Били Кристъл и Мег Райън в прочутият Когато Хари срещна Сали..., че вече ми писна от размотаване. Един ден просто се сетих за великата сцена със симулирането на оргазъм (от страна на Мег) в едно кафене, където двамката хапваха и водеха поредния жизнено разобличаващ разговор по отношение връзката мъж-жена. И след като се сетих за нея, нямаше как да не изгледам филмчето.
Както ги класифицирахме преди, това е точно филм от типа "бонбон". Сладък, интересен и бързо се усвоява от консуматора. А като си жаден за нещо класно, нещо правено отдавна, когато все още правеха смислени романтики, опираш до филми като този.
Какво очаквах и какво получих? Основно се бях подготвил за един голям диалог между героите на въпросната тема: мъжа и жената - приятели или не, възможни отношения при тях и какво е мнението за всяка една от страните по тези въпроси плюс възникващите в последствие. Разбира се, по-разстлано, с повече изразни средства, понякога с луди теории или обективни примери от живота я на режисьора, я на сценаристката - така че да стане по-интересно от рилейшъншип лекция.
Това е и което получих с няколко изключения. Най-силно въздействащото от тях беше образа на Хари, Били Кристъл. Не знам защо, но винаги го свързвах с по-пасивен тип характери, а тук той вършееше. Особено в младите си години. Беше представен като незаменим всезнайко на каквато и да е тема. Беше доста прям и ужасно много го оприличавах със себе си. Действията му от началните сцени са феноменални като забавление и като смисъл на думите. Зрителя е добре сам да прецени колко от тях ще приеме като даденост, дали ще ги доразвива или просто ще подкрепи Сали в намразването на Хари.
Но срещата на двамата свършва, след 18 часа заедно. 5 години по-късно те отново се срещат... и след това пак. Докато накрая, не започне увлечението е безвъзвратното отдаване на връзката приятелство между мъж и жена, без да има между тях сексуално привличане, което да е потенциалния проблем за разтуряне на иначе толкова добрите им отношения.
Звучащо много добре, интелигентен хумор и разбирания, положителни и забавни второстепенни герои (знаете в такива романтики ни трябват най-добри приятел и приятелка на главните герои) в лицата на Мари (Кари Фишър) и Джес (Бруно Кърби). Привлекателен филм с няколко гледни точки. Всъщност, важните такива са точно две. Една мъжка и една женска. Като не е задължително да ги приемате като обобщаващи. Въпреки крайните заключения, до които героите се опитват да стигнат било то с караници, вицове или просто споделени мисли, няма такова нещо като затвърждаващо се категоризиране на половете. Диалог. Сдържан, приятен за проследяване и изпълнен със смислова мощ. Мда, може и да си намерите тема за разговор с любимия, или просто такава с някой/някоя непозната. Основния дух, който филмът носи още с началните си минути е... преходността на човешките взаимоотношения. Всъщност във всеки един свой филм, на преден или заден план, Роб Райнър нищи тази тема. Комедия, драма, трилър - действието го правят хората. Техните контакти един с друг, първичните и пост реакциите, го правят хубав. Винаги е хубаво да имаш филм, който да те провокира. Жалко че напоследък подобни ленти излизат все по рядко.