»©« Jumper

Рано тази сутрин, в 4 часа българско време е започнала церемонията по връчването на 80-те годишни награди Оскар. Както споделих онзи ден успях да изгледам всички стойностни претенденти (което прави 85% от всички филми споменати в номинациите) и спах като къпан, тайно надяващ се сутринта да науча кой кого и да остана приятно изненадан. Резултатите бяха следните: най-добър филм се оказа Няма място за стари кучета, най-добър актьор Даниъл Дей-Луис, най-добра актриса Марион Котияр. Останалите може сами да си ги проследите... а, да не забравя - най-добра анимация, разбира се, Рататуй.
И така, с облекчение, че нещата се развиха подобаващо (е разбира се тук там очаквах други победители, но какво да се прави) и за първи път в моята история на киноманиак бях толкова запознат с това, което се случва, реших тази вечер да няма невъзможни места. Исках нещо релаксиращо, неангажиращо, кратко, комерсиално, без много социологичен напън и драми. Избрах произведението на Дъг Лиман, наречено Телепорт (Jumper). Отново екранизация на популярен Марвъл комикс, много напомнящ ни други от героите на въпросната компания за супер герои, но същевременно поднасяща ни нещо ново (като супер сили). Въпросните jumpers (скачачи) имат способността да се телепортират от място на място, познато им (било то от преживяване, или просто снимка - стига да имат достатъчно концентрация). Скачат си хората, тук там, я в Лондон, я закуска на върха на главата на Сфинкса - много куул. Разбира се както ни е научил добрия стар Питър Паркър - с голямата сила идват големите отговорности. Банално, но факт за всички ненормални хора, имащи някакво нестандартно умение спрямо останалите.
Дейвид (Хейдън Кристенсен) започва историята си малко в детство. Бил е проблемно дете, майка му (Даян Лейн) ги напуснала когато той е бил само на 5 годинки, трудно детство с не особено загрижен баща (Майкъл Рукър), един от гиговете в училището, тайно влюбен в едно готино момиче. След поредната изцепка на главния побойник, Дейвид попада върху тънък лед и секунди след това се озовава във водата. В момент на паника, ужас у останалите (и особено в бълбукащия главен герой), последния се озовава с гръм и трясък, и много вода, насред градската библиотека. С малко повече вътрешно усещане и липса на главоблъсканици, Дейвид се осъзнава какъв е, че е необикновен (с прости думи) и постепенно се научава да контролира силата си. Изчезва от родния си град и решава да се отдаде на живот.

Постепенно годините си минават, а Дейвид се е научил да живее невероятно мързелив, тарикатски и достоен за благородна завист живот, на бохем лишен от граници и обезпечен от каквито и да било проблеми. Докато един ден не се връща в родното си градче, където търси Мили (Рейчъл Билсън), момичето от неговото детство, неговата първа и единствена любов. Тук започва и романтиката. Имаше цуни гуни, секс в Рим, сбъднати мечти, гледане в очите, много романтично. Всички двойки в кинозалата се натискаха на тия сцени, като че си нямат дом или друго място, където да го правят (няма да ги критикувам, разбирам ги напълно, и аз го правех преди, хахаха). Но да се върнем на отговорностите. Няма как да не се забележи това поведение. Винаги има и друг отбор. Който в случая е трудно да кажем дали е добрия или лошия. Тъй като нашия човек вършеше обири на ляво на дясно, за да се препитава, а онези другите се опитваха да го убият, за да спре да си играе на Господ. Много противоречия. На чело на въпросната организация бореща се със скачачите, членовете на която наричаха себе си паладини (от средновековната дума за доблестен тежко въоръжен рицар) стоеше Роланд (Самюъл Л. Джаксън). Беше много готин, с една бяла коса, нагримиран и определено знаеше как да сритва задниците на тези, които се мислеха за неуловими.
Гонене, динамика, ефекти, любов. Всичко беше умешено доста добре от режисьора, както и добре подкрепяно от музиката на Джон Пауъл (двамата често вървят заедно в екип).
Като цяло останаха доволен от филма. Нямаше кой знае какво забележително да се види, просто откъм ефекти... освен да срутят залата, друго не виждам какво ще ме учуди. Аман от компютърни ефекти. От друга страна пък актьорите доста са си поживели по време на снимките, къде ли не са ходили - по цял свят. Да не говорим за вътрешността на Колизеума. Екипът е получил разрешение да снима там, което си е направо чест. Ридли Скот за Гладиатор не е могъл да го постигне, а последния път когато някой обикновен е имал право да прави каквото си иска (образно казано) в Колизеума... е било преди повече от 50 години.
Също така филмчето не е особено дълго. 88 минути, които обаче ми се сториха като 2 часа и половина. Може би заради цялостната перспектива на изкривеното време и това едно секундно прескачане от място на място. Четвъртото измерение винаги е представлявало интерес на учените, на филмовите творци и на всеки нормален човек, в дъното на душата му. Мераци много, но действителността е същата. Добро филмче за релакс, потвърждавам, но да стъпим здраво на земята и да не се замечтаваме прекалено много. Все пак материята си е материя, няма такова нещо като телепорт. Можеш да ме опровергаеш?! Ще се радвам да съм сбъркал, хихихи. Наистина - няма невъзможни места.