»©« Any Given Sunday

Важно е тестостерон да има. Да се лее от екрана, не да струи, да се лее. Нещо като кръвта от последния филм на Даниъл Дей-Луис, само че вместо наситения с хемоглобин човешки секрет, говорим за мъжественост, сила, буен характер, топки, кураж и все такива спортни дефиниции. Знаем че спортните филми винаги се отличават с героизъм. Често са лишени от всякакъв реализъм, но когато музиката свири, героя тича на забавен кадър и бележи за победата на отбора, и то на най-важния финал (за всички времена), нещо у зрителя така грейва, раздразва сетивата му и го кара да потръпва. Нещо като да се поставиш на мястото на героя. Или не ви се е случвало? Явно имам нужда от изява или просто си мечтая за такива игри, в които единака да повежда отбора, който разбира се го следва безкористно, вярва в него, той вярва в тях и така до сетния финал, увенчан с победа. Но за да стане филма, не може да гърбиш наред слаби и силни и да няма конфликт. За тази цел Оливър Стоун перфектно се е подготвил. Неговото творение Всяка една неделя (което колкото и да ми хленчите, няма никаква връзка с Кеворк Кеворкян) е може би най-добрия пример за спортния живот с всичките му минуси зад кулисите. Стига сме зяпали към игрището, говеейки да видим бройката герои, които ще направят мача. Я малко в личния им живот, или обикновените човешки неща, които ги мъчат и тях. Защото те са точно такива - човеци, хора, същества от върха на хранителната верига (без лъвове, тигри и други месоядни хищници).
Аз си го спомням от рекламите през 1999 година. По Евроком видео център, този Петър ли се казваше, кой беше... много обичаше да коментира филма. Всяка една неделя, с блестящото участие на Ал Пачино, Камерън Диаз и Денис Куейд. Не споменаваше Джеймс Уудс, макар той да е силен актьор и да има бележити прояви във филма, нито Ел Ел Куул Джей, тоз неизживял се рапър. А за Джейми Фокс какво да кажем. Като ще изгряваш, това да е твоя звезден миг. Малко го дъвчеха тогава. И преса и обикновени зрители се чудеха кой е този младеж, така добре трениран справящ се с ролята на куотърбек. Джейми Фокс, дами и господа.

Американския футбол е оценяван като по-женствен в сравнение с ръгбито. Напомпаните женки с всичките им подплънки, не смеят да се сборичкат както си му е реда като онези луди бръснати глави (в повечето случаи) от Острова. И двете игри не са ми от любимите, честно казано и правилата не ги знам. Тук там някой термин съм закачил, но като цяло не се вълнувам. Но когато спортен филм върти някой от тях на основната си линия, що пък да не стана разбирач.
Ал Пачино е Тони Д'Амато - треньор на Маями Шаркс (Акулките), от старата школа. Отборът му е притежание (като наследство) на тая голяма уста Камерън Диаз. Съжалявам, че пак за това заговорих, но никога не ми е била симпатична тази. Ах, тази Камерън - няма и да ме впечатли. Която голяма уста си мисли, че много разбира от футбол, инвестиции, бизнес като глобално понятие и връзки с обществеността. За личен живот и човешки драми и дума да не става. Но нейното име стои на договорите с всеки един обвързан с отбора, което малко или много я прави голяма клечка. Същата тя прави още по-трудни времената на Д'Амато, точно когато отбора има здрава поредица загуби през сезона. Легендата Джак 'Кап' Руни (Денис Куейд) е здраво контузен, имаме си емблематични, самостоятелни и печелещи мачовете прояви на Героят - Уили Биймън (Джейми Фокс). Бунтарът д-р Харви Мандрейк (Джеймс Уудс), така обвързан със спорта и желанието за победа на отбора, че за него неща като контузен, не мога да играя или болен съм докторе не съществуват. И Звездата - Джулиан Уошингтън (Ел Ел Куул Джей), за който пробяганите ярдове са много по-важни от всичко, тъй като това води до премии, от там до пари, от там до реклама, от там до осигурена пенсия.
Такива неща тревожат обвързаните дълбоко с отбора спортисти. Къде отиде чистата игра? Където отиде насладата и отдаването към спорта? Малко по-малко и тези теми ще ги засегнат във Всяка една неделя.
За философски замисъл - едва ли ще намерите нещо необикновено. Обаче начина по който всички събития са представени е наистина възбуждащ. Да, да, да... имам предвид че е як филм. Нахъсан, вдига адреналина, особено с уникално добре подбраните песни, влизащи в саундтрака. Повярвайте ми, огромен е, и са събрани с качество и стил. Присъствието и дрезгавия глас на Пачино ти дават спокойствие и увереност, че въпреки целия хаос, който се развихря пред очите ти, има някаква определена посока и замисъл. Който рано или късно въпреки трудностите, през които преминава, ще изплува и ще се поздрави с желаната победа. Това е! Всяка една неделя или печелиш или губиш. Въпросът е ако ще губиш, да бъде мъжката, с достойнство. Начало на мачът!

»©« Coyote Ugly

Секси, по-малко секси и не чак толкова секси. Крокодилско грозно, койотско грозно, домашната ракия заличава неприятните черти. Обаче в Ню Йорк го правят по различен начин. Не съм го опитал, но от промивките на мозъка с лейбъл Холивуд до такива заключения стигнах. Другия вариант е да съм в пълна заблуда, да живей, живей труда. За всички мечтатели, компаньони, бохеми, себелюбци, екстраваганти, бунтовници и нахакани типове и типки. Времето на Грозна като смъртта мина неусетно. Coyote ugly, това заглавие зад което често се скриваше истинския филм за мен. Търся аз Грозна като смъртта - няма го. Гледам на постерите, друго пише - койоти някакви. Откъде да знам на българската агенция по апруувмънт на заглавията какво им е родила главата - никой не ти казва, пък да питаш едва ли ще ти се занимава, по скоро да разчиташ на някой приятел. Беше времето на филма, отшумя. Аз обаче го бях пропуснал. Стана студентско време, залюбихме колежки, по-големи колежки и баш каки, на които им е писнало от глупости и тя лентата като почна да се върти. Брей, брей, брей! Като че бяха закърмени с тоя филм, а защо?! Защото може би знаеха на изуст 90% от песните в саундтрака. Няма лошо, на мене ми харесваше да го слушам по време на филма, след него, на паузи докато се прави секс (но при обезателно същата музика), по абсолютно всяко друго време, когато си насаме с мислите си по любовта. Мда, топло време, хубаво време, емоционално такова. Но си минава и то. Спомените не че избледняват, колкото омръзват. Затова по-добре да си стоят скътани там някъде, а да се радваме на новото. Но когато bTV реши без предупреждение да ти пусне Грозна като смъртта и чуеш онези ми ти песни, нещо в теб секва, спираш да правиш друго и доизглеждаш филма.
Пайбър Парабо, ако не й се заглеждаме толкова в широката уста (макар че това има и доста плюсове, в сексуална гледна точка, в каква друга), е изключително приятна и сладка. Гали окото, а ако се разцвили (разпее, простете) направо ти разтапя сърцето. В небесно синьо бельо е секси. Много даже. Споменах ли, че е секси?! Ами Тайра Банкс... охо, или Бриджит Монахан (макар че тя по скоро би ме ступала, отколкото да ми танцува). Същото се отнася и за мениджърката. Нещо като Мадам, само че без всичкия платен секс. Мария Бело. А за който си пада по глуповати русокоски (не всички блондинки са глупави или отнесени, просто тази наистина беше такава, олицетворение, лош знаменател) - имаме си Изабела Мико.

Готини момичета, хубаво се кълчат по алкохолния плот, пред жадната за зрелище алкохолизирала се публика, на един от най-популярните клубове в Ню Йорк - Грозна като смъртта. Промото на ЛийАн Раймс е увенчано като романтична история. Разказ за мечтите и как те могат да се сбъднат. За няколко неприятни изненади от съдбата, след това светъл лъч в градинката ти, което довежда до задоволителен хепи енд. Ами да, харесвам филма, сгрява ми душата с онези застинали отдавна спомени по отминалите времена и десетките пъти, в които е ставал свидетел на разни хубави случки. Освен това е забавен. Мъжката част от актьорския състав придава онази необходима стабилност на филма, за да не се превърне в про-женски, про-лигав и... сълзлива драма. Говорим за Адам Гарсия и Джон Гудман. Присъствието на втория не може да не ви е познато. Той е класика. Стожер, също толкова обаятелен колкото й огромен е. Маса смях, добро излъчване и чаровна усмивка. А като се "разтанцува" и вие се усмихвате чаровно. Бе готин е, няма спор. Първия, младежът който има честта да плени сърцето на Пайпър Парабо, кефи с липсата си на австралийско излъчване. Нито говора му е говор на австралиец, нито видът му. Целият е една скица и пълна измислица още от първата сцена, в която среща героинята. Но пък с това те радва. Бохемче, бездомник, вършеещ из Ню Йорк по необикновен начин, но задоволителен за него, правещ го щастлив. Единственото което му трябва е една слаба душа, която търси опора, готина е и ще го залюби за цял живот. И ако това не е сценарий, хаха. Грозна като смъртта ви предлага в едно: бозичка, размътена любовна история, добър хумор, повечко сарказъм, слаба игра на половината актьори, шеметно присъствие на класните такива, много хубав саундтрак и приятен фон за всяка една сексуална сцена, която имате в главата си (без камшиците, белезниците и... макар че на The Devil Went Down To Georgia, може и да стане работата).
Аз харесва, бУзички :) И ще си пусна нещо хубаво от популярния саундтрак, за да ми стане още по-добре. Защото all she wants to do is... dance... dance... dance !

»©« Zeitgeist

Беше сутрин, на път за работа. Стандартен разговор между мен и колегата за това кой какво е правил миналата вечер. Новото в темата беше "Един... интересен филм, ко'ле... дето разказва едни неща, и ти иде да се замислиш... абе не е ли вярно това?" - на което аз попитах, кой е филма, но той не можа да се сети. Забравя ги имената, какво толкова. За сметка на това няколко седмици по-късно хващам Жорката в изперкало състояние: "Ако това се окаже вярно, ще отида да взривя нещо!" - такова изказване от човек, който обикновено ми слуша глупостите и е по-разумния, леко ме притесни. Попитах за какво става въпрос, а той директно си каза: "Zeitgeist!". Без да задавам друг въпрос, той тръгна да разказва за какво иде реч във въпросния документален филм. И ведната направих връзката с първия ми разговор, този от преди няколко седмици. Тематично веднага тръгнах да го разубеждавам, не че наистина ще взриви нещо обаче, за да успокоя и него и собствената си съвест, че не съм стоял безучастен от другата страна на TCP/IP протокола.
Цайтгайст - Духа на времето. Немско е, личи си. Но защо Питър Джоузеф е избрал това име. Защо точно на немски? Дали защото звучи добре или е навързано с някаква идеология? Въпроси които се пораждат още със заглавието на филм, предвещават да се види нещо интересно. Знаех че е от сорта критичен документален филм ала Фаренхайт 9/11 на Майкъл Мур, но по коментарите от гледалите го бил доста по-добър. ОК, няма проблем да видя още една гледна точка в самопризнанията на западняци и това как ги лъжат, а те продължават ли да вярват и да се тъпчат с чийз бургери.
Цайтгайст е разделен на три части. Първо авторът се е погрижил доста сносно да разобличи плагиатството в религията и връзката със слънцето, звездите и цялата наука астрология. Повтаряемостта на действията и безбрежния цикъл, който съвсем скоро ще премине в нова фаза, бележещата края на старото и началото на новото време. Няма такова нещо като край на света или начало на новия, има въртене около оста, вътрене около слънцето, периоди и повтаряемост. Всичко е въпрос на търпение и късмет да попаднеш в точната епоха, за да... станеш свидетел.
Самия старт на филма е внушителен. Независимо как си подходил към последните минути преди да го пуснеш, след като се нагледаш на 5 минутна компилация от военни опустошителни и неприятно кървави кадри, под звуците на нещо по-шумно и тежко от Бетовен, някак си очите ти се присвиват и вече внимаваш в това, което авторът ти е подготвил. След това нещата се успокояват и пред теб се пльосва едно изконно, популярно и видимо за всички средно-интелигентни същества. Фактът че колкото повече информация трупаш и узнаваш, толкова повече разбираш че си бил лъган. Нормално. Въпросът е да не изперкаш дотам, че да загубиш тази психическа битка.

След като в първата част, Питър Джоузеф разбулва цялата мистерия, съвпадения и интересни факти около зодиака, астрологията, слънцето, звездите и месията, някак си интересът е повече от голям. Осъдително е за повечето вярващи. Ще оплюят филма и дори няма да го завършат. Всеки с правото си. Филм като този не може да бъде наложен, но може да бъде цензуриран. Цяло чудо е че е стигнало до широката публика, но със сигурност няма да го врътнат в кината. Контролът и доминиращата власт са нещо повече. Като нищо може да изчезнеш, просто ей така. Нещастен случай или внезапно изчезнал. После ще те пишат във вестниците, че си се самоубил. Надявам се на Джоузеф да не му се случват такива неща.
Набрал скорост след жестока критика към всички религии по света, темата минава към част втора, а именно разобличаване на тайната 911, 9/11, 11-ти септември, 11.09 или както го харесвате написано. Аз лично това винаги ще го виждам като интересно съвпадение - 911, навсякъде го пишат, понякога нарочно слагат този слаш /, за да направят малка диференция. Но 911 си е телефонът на спасението, телефонът който не спаси кой знае колко души през този фатален ден. Не няма да рева и състрадавам за жертвите в този ден. Един прочит на всекидневния RSS на netinfo ми е достатъчен да разбера, че за последните 24 часа има сума загинали, убити и т.н. Нови факти и непоказвани материали по болната тема 911 е интересното в част втора. Гледал съм купища документални филми, било то по Discovery, по други телевизии или просто из нета, но тук определено притежанието на информация беше най-голямо. Нова информация, научаваме е и разбираме колко още са ни лъгали. Апропо, не мен... онези отвъд Атлантическия океан. А после и цялата връзка с тероризма. Значението на думата, извинението за събитието. Предпоставките и крайния ефект. Имаме си повод, причина, пораждането на следствията е най-лесното - изходът на плана, така умело замислен от прекаленото много тайни организации. Тези които дърпат конците. Но ти си от масите, вярваш на това което ти казват, ако се възпротивиш или мислиш нестандартно те цензурират. Така е било винаги. Няма свобода на словото, толкова колкото ни се иска. Пробвай и те пращат на онзи остров с Гагарин, Кърт Кобейн, Елвис Пресли и Хитлер.
Но нека не гледаме тъй конспиративно и недоверчиво към филма... все още. Предстои ни трета част, която е върха на сладоледа. Кулминацията, която разкрива брилянтния план на голямото, световното, колосалното пре-ебване на затъпяващите жители на света. Имаш власт, контрол, план (щото имаш интелект да минеш по акъл тези, чието интелигентно ниво се понижава ежедневно), поле за действие. Светът е достатъчно голямо поле, за да си поиграеш. Стига да имаш възможността.

Банките, връзката им с войните през XX-ти и XXI-ви век и кулминацията от творенията на създалата се манипулативна система. Отново интересно разравяне в стари документи, изказвания и доблестни лъжи на мръсници, които от край време държат властта, но си стоят в неизвестност. Оказва се че си просто агне, блеещо в тълпата, чакащо да го повикат, или да му подхвърлят нов материал за "размисъл", при което наточваш зъби и сдъфкваш. Ако тръгнеш да го душиш или да му се чудиш, ти взимат храната... и после прибират и теб. Не, не, не! Има кой да мисли, ти си там да изпълняваш. И т.н. убеждения.
Накратко, това са темите засегнати в Цайтгайст. Има интересни факти, показно на истински лъжи, заключения. Мнението на автора както ще си проличи е повече от критично. Сама птичка пролет не прави, но може би това е началото.
Като цяло на гледах да взимам насериозно казаното във филма. Хубаво е че ни казват неща, които не сме знаели, но... научаваме нова информация, и разбираме че повече са ни лъгали. ОК, ами ако и това е манипулация като всичко останало. Веригата така се завърта, че по скоро губи края си в неизвестното и постоянно съмнение. Докато ти продължаваш да се чудиш, и в един момент не се сбъркаш... или просто спираш да мислиш по въпроса и им духаш (така де, играеш по свирката). Заключенията - всеки за себе си, в противен случай ще бъде като налагане на мнение. Определено е добър филма и показва много. Повече от интересни факти и има какво да запомните, коментирате или порицаете. Например, нещо което много ми хареса е идеята за банките. Простотата в плана им. И това продължава от както са измислени. Уникално е как стои пред нас и никога не сме задавали въпроса или разнищвали идеята. Математиката и логиката се губят там, където се очаква да са в най-строго спрежение. Държавата разполага с... 1000 пари (без националности, без валути). Има банка, централна, която държи въпросните пари (предполага се че има обезпечение в злато, в резерва нали?), дава на лице (частно или физическо, на кой му пука) 500 пари, с договорка че ще бъдат възстановени като 700 пари (просто пример) след определен период от време. И после дава останалите 500 на друго лице. Банката остава с 0, но двама длъжници, които трябва да върнат общо... нека помислим 700 плюс 700, равно на... 1400. Откъде се появиха тези 400?! Златото?! Обезпечаването?! Други държави. ОК, продължете йерархията и в един момент ще опрете в тавана на световната банка, разполагаща със световното злато, но принципът е същият. Следователно - там накъдето сме тръгнали, пътят води само към едно и също, с друго име, друго "временно" лице. Чувствайте се прецакани ако продължите да вярвате на нещо, което ви казват че е истина. Защото в 99% от случаите, най-вероятно това е една добре подгрята и прясна... ЛЪЖА! Благодаря ви, оценете правилно труда на Питър Джоузеф и неговият Цайтгайст!

»©« Sin City

"Becky, care for a smoke?"

Колегата Пийт ми се жалваше, че трябвало да направи дизайн за уеб сайт, по образец представен в един тъп екселски файл... и да ползвал само два цвята - черен и червен. Отдели около 5 минути да псува по адрес на Кристиян (that danish bastard), след което и двамата на едно мнение успокоихме тона. Казах му, че въпреки всичко с червено и черно (и малко бяло, и техни нюанси) ще стане супер дизайн. Той не щеше и да чуе. Тогава на базик му пратих линк към картинка: Голяма резолюция на нацисткото знаме! Ха, той много се израдва, дето се казва he laughed his ass off :) Но това беше просто шега, казах му да слезе при мен и да му покажа класика в жанра. "Frank Miller, mate! Introducing Sin City!" - при което, той нямаше какво повече да каже, качи се горе и продължи да си мисли как точно да съгласува цветовете.
След което мислите по филма се засилиха, спомените изплуваха, а аз исках още в работно време да пусна Град на греха и да му се накефя. Е нямаше как, за това просто го придобих, и нагласих за друг ден (който се падна чак днес). Междувременно обаче, гладен за кадри и герои от лентата на Робърт Родригез и този comic book-маг наречен Франк Милър, прегледах трейлърчето. Жестоко! Безумно велико и пленителни 2 минути. А музиката увенчаваща го (знаех си че саундтрака е много добър), но тази песен... беше извън официалния рилийз на OST-то. При което ми се наложи дребен сърч из необятните поля на мрежата. Не беше трудно, като се има предвид че в YouTube качи ли се нещо... и до филипините ще стигне.

Не беше трудно, предвид и връзките ми по уеб-а, да открия заглавието и правилното място за придобиването на песничката. Спирам да я наричам песничка, тъй като използвания фрагмен е от инструменталната версия (повече ме кефи, с пеенето много ми грачеше). И е време да я представя тържествено: The Servant - Cells (Instrumental). Щастлив в малките часове, ненасищаш се на този саунд, се готвех да гледам Sin City. За всички съгрешили е време да престъпите и последните си принципи и да се отдадете на двучасов нестандартен изглед на модерен филм, пипнат от А до Я, изпълнен с брутални сцени, великолепни перспективи, уникални герои, маса добри изпълнения и запомнящи се реплики. Когато не очакваш нещо, което никога преди това не си виждал (освен феновете на комиксите на Франк Милър), оставаш повече от очарован. Да си го кажа направо - с широко отворена уста. Бау! Спомням си първия път като гледах Sin City. Така или иначе обожавам тези цветове, заедно в дизайн особено, или каквато и да е друга арт-проява. Та след като свърши лентата, и изгледах надписите (бях послушен зрител, попих филма докрай), веднага седнах да мажа нещо пред матрицата на лаптопа ми. Уви, бях повече превъзбуден отколкото творчески настроен. Мисля че се получи нещо, което така и не завърших, но както и да е. Франк Милър е много по-добър от мен, а филмът е съвършен.
Освен тези двамка герои, няма как да не спомена дългогодишния приятел на Родригез, самият Куентин. Мда, поканен като режисьор, т.е. special guest director, и той има известен принос към тази творба. А когато тези типове работят заедно, кастинга не вещае да е нещо обикновено.

Маса добри актьори, няколко не толкова популярни, но повечето имена струят от екрана, още докато гледаш трейлъра. В кърваво, греховно червено. Брус Уилис, Мики Рурк, Клайв Оуен, Джош Хартнет, Бенисио Дел Торо, Майкъл Кларк Дънкан, Илайджа Ууд, Ник Щал... и това е само част от мъжкото войнство. Какво правим при нежната половинка (не че бяха нежни... бяха калпаво нежни, бяха воини, повече убиваха отколкото правеха секс, но телата им бяха съвършени)? Какво да правим - наслаждаваме се! Джесика Алба, повечето зрители се влюбиха в тази актриса именно след излъчването на Sin City. Преди това не я намираха толкова Zекси. Сега обаче не могат да спрат да бърборят за нея. Росарио Доусън за пореден път се показа като яка кучка. Сексапилна, корава и умееща да борави както със смъртоносни оръжия, така и със страстните си устни, докато се увиваше около Дуайт (героя на Клайв Оуен). Британи Мърфи, Карла Гуджино, Джейми Кинг, Девон Аоки, Алексис Бледъл - допълват прекрасната женска плеяда.
Супер е! Малко под божествена, но безспорно уникална, блестяща, насищаща визия. В първите няколко минути свикваш с този контраст, изкуствено постигнат. Филмът не е просто черно бял. Бялото на моменти толкова много изпъква, че чак боли. Сенките на част от героите (за пример Марв, докато смазваше главите на някакви горили, пратени да го пречукат) така избиваха от стените, че даже и от самия екран. Сякаш всеки миг ще изскочат и ще те сграбчат за шията. Преди това може да ти строшат ръката на три места. Красиво, много арт, прекрасен стил. Личи си че е творение на комикс майстор, обаче филмирано, с целия му този моушън - гледката е неповторима.

Защо обаче само добрите имаха кръв - говоря за това, че яките герои когато кървяха (а те не спираха да го правят) винаги беше в пурпурно червено. В греховно червено! Освен Онова жълто копеле, всички останали споделяха белия цвят. Понякога беше прекалено количеството, но какво пък, поне няма опасност да ти се доповръща. За тези със слаби сърца: "Защо изобщо сте пуснали Град на греха, ако имате лабилна психика?" - пф, спирайте го веднага!
Съжалявам за грубия тон, но в (Ba)Sin City няма шест пет. О, друго нещо което се открояваше, освен златокоска Голди и сините очи на Беки, бяха и кецките на Дуайт. Много яко, в червено, отиваха му. Красота, колко пъти още да го повторя. Че не само драма и хумор, ами даже и любов се вихреше в различните случки. В интерес на истината въпреки масата убийства, брутални случки, хвърчащи крайници на добри и лоши, в дъното на всичко беше тая древна емоция. ЛюбоФта, мачкаше мало и голямо, всички от нея се движеха и я ползваха за мотив, за да успокоят съвестта си докато трупат нови и нови мъртъвци в dead list-а си.
Но това не е любовна история, няма да има песни, но ще има чест. Геройски постъпки и Майкъл Мадсън стрелящ в гръб. Какво повече ви трябва?! Джесика Алба, размахваща ласо пред вас?! Или нежно гушкаща се на канапето вкъщи ви?! Ами не точно, падате си по грубата игра - тогава се запознайте с Гейл. Ако сте по-извратени и хапването на човешка плът ви кефи, посете фермата на Рурк, и срещнете Кевин. Не го поглеждайте в очите, ще бъдете пленени от загадъчния вид на очилата му. And on, and on...

"Turn the right corner in Sin City, and you can find anything..."

»©« In the Valley of Elah

Известно време Пол Хагис се държеше настрана от режисьорския пост, за да създаде нещо хубаво за любителите на големия екран. Последната му паметна проява беше през 2004 година, и неговия Сблъсъци. Удостен с призовете, които заслужаваше, направи създателя си доста популярен (най-вече за пред тези, които не познаваха името му до преди това). В следващите 3-4 години пускаше по някое сценарийче, за други добри филми, но не организираше сам по себе си силен проект (говоря за нещо като Сблъсъци). До миналата 2007-ма, когато събра Томи Лий Джоунс, Сюзън Сарандън и Чарлийз Терън за В долината на Давид и Голиат (In The Valley of Elah). И ако не беше номинацията за главна мъжка роля, на г-н Джоунс, вероятно така и щеше да си остане в забвение въпросния филм. Не чак толкова игнориран, сигурно щях да го срещна... но доста по-късно. Но съвпаденията са си съвпадения, писаното от съдбата второ на ръка, добрия филм представен в подходящ момент, засягащ важна тема, винаги има място сред свободните ми часове, за да бъде изгледан. Чувах добри отзиви за Долината на Ела (това с Давид и Голиат разбирам защо го сложиха в заглавието, но не мисля че беше нужно). Не го пуснаха в CINEPLEX, вярно имаше го из другите кина, но не ми се нравеше да ходя там, затова си го придобих и хайде, на моето внимание.

Колкото малко казах до момента за филма, толкова знаех и секунди преди да натисна play. Хубаво понякога е да си така неориентиран, за да можеш напълно да се впуснеш по непознатото течение на върховата мисъл, примесена със собствен музикален аранжимент. А когато отговаряш и за историята и за режисурата й, обикновено това е равно или на пълен провал или на нещо повече от добро - страхотно!
Болната тема за тероризма, войната в Ирак, младежта отиваща си за миг време, отглеждана с години, болката у родителите им - всички тези неща, са просто част от темите приветливо примесени една с друга, даващи ни краен резултат в едно... изказване. Кралството, Офицери и пешки, а сега и това. Първия си беше повече екшън. Мачо прояви, да им го начукаме, ние сме по-силните, ние сме американците. Хубаво! Другия беше по-нравствен, по-добър като замисъл, но пак... про-про-про-американо. Не се вкопчвам толкова критично като видя веещо се американско знаме, и плачеща до него майка, плюеща по източните "терористични" републики, представям си нормалната такава ситуация, без националности. Затова се доверих на Долината на Ела и на Пол Хагис, приех го повече морален и рязка критика към войната и глупавото политическо положение, излагащо не само американски младежи на безмислена смърт, но и всички онези които остават статистика от "лошата" страна на военното положение. Факт е обаче, че не режисьора, не актьорите, не войниците пратени там контролират тази "игра". Затова освен критика, филми по въпроса и опити безумието да се спре, друго не може да се направи (при липсата на власт, при положение че вече тя е заета на 100% от мръсниците, въртящи всичко на пръста си, от топлите си кабинети или уютни домове). Не им пука за убитите, нито за ранените, нито за психично повредените, нито за семействата им, нито за родителите - скърбящите майки загубили двете си деца, заради идеалите на други, търсещите бащи, лишени от съня си в притеснения и тревоги по неизвестността на чедата си. Болна тема! Започнаха си я, замесиха камара хора и държави, поемат загуби в човешки контингент, но въпреки това скрупулите не се променят. Не и в положителна насока. Болна тема!

Филмът е... добър. Не мога да кажа съвършен или нещо подобно, тъй като тема споделяща чувства се възприема различно от гледащия. Семейство губи и вторият си син във войната. Майката е толкова претръпнала, че въпреки състоянието на тялото на мъртвия си син, не отронва и сълза в първия момент. Гледа с широко отворени очи, без да потрепера дори. Бащата вече отчаян от търсенето, наясно с фактите, приел смъртта на детето си, повече е изпълнен със справедливост и желание да научи истината. Как се е стигнало до това, в какво се е превърнал синът му, как 18-те месеца в Ирак са му се отразили. И не само там. Цялата тази душевност, борба да останеш човек, на място където всичкия морал е отишъл по дяволите. Изпълняваш заповеди издадени от някой, който въобще не го е еня какво точно се случва. Отнемаш десетки животи без да се замислиш, с усмивка... но когато загубиш един на твой близък, продължаваш верижната реакция с отмъщение в очите.
И подобни неща, въобще осъдителен филм за политическата и военна обстановка в САЩ. Няма война, която да носи хубаво. Не просто бройката ранени и убити. Никой не брои тези, които се връщат след "примирието" или прекратяването на военните действия. Съзнанието им е толкова сбъркано, че те се превръщат в бомба със закъснител. Когато не могат да се вземат мерки, за да не става грозна ситуацията... нещата просто се изчакват. И когато нещо невероятно лошо се случи, идват анализите. Това обаче е прекалено късно - още няколко съдби променени, завинаги!
Как ще се приеме от вас значението на последната сцена, чийто кадър съм поместил като последна картинка в ревюто, е абсолютно ваш. Но ако сте следили внимателно филма, ще знаете какво се опитва да каже героят на Томи Лий Джоунс.
Нуждаем се от помощ, и то каква... От някаква особена промяна... Може би накрая да си признаем, че е човешко да се греши и коренно да се променим, на равно? Идеал ли е това или просто сляпа илюзия. Достижимо или не, светът си продължава в същата посока. Човешки съдби се променят ежеминутно. А затова сме виновни единствено и само ние.

»©« Forgetting Sarah Marshall

Много често филми, за които не се подготвяш и не знаеш кой знае колко инфо, се оказват невероятно сполучливи. Същият е случая с Forgetting Sarah Marshall (и бляскавия превод Прелъстен и изоставен :)). Преди да си легна, четвъртък вечер, реших да метна поглед на програмата и да видя ще има ли нещо за петъшната ми кино вечер. Разглеждах и видях на премиера името на въпросния филм. Хм, какво е това?! Може би съм мяркал заглавието за секунди (някъде) или пък много отдавна съм засичал трейлър или друг кратък анонс. Но със сигурност нямах дългосрочен план за очакването му (каквото например се получава с Черният рицар). По диагонал прочетох (поздрави на GIA```) ревюто за лентата в програмата, за да науча нещичко. Достатъчно ми беше да разбера, че Прелъстен и изоставен е дело на създателите на 40 годишен девственик, (По)Изчукана (изобщо не е Позабременяла, мне, няма да ме убедите) и СуперЯки. Гледал съм ги и трите, от всеки по нещо си бях харесал и като цяло удоволствието от тях беше задоволително. Затова реших, че и новата "простотия" ще си заслужава. Честно казано смятах, че пак ще се случват някакви сериозни идиотизми, с цел да се разсмее публиката, но... се радвам че нещата не бяха такива каквито изглеждаха на първо време.

Името на Джъд Апатоу е връзката между четирите луди филми. Тук е само продуцент, но пък голяма част от актьорите ще са ви познати от предните филмчета. Джейсън Сигъл този път е в главната роля (връткат си позицията на главен герой, първо беше Стив, после Сет, накрая Джона - всичките едни такива тъповати). Самият Сигъл е и сценарист на филма, чийто режисьор е Никълъс Столар.
Зала 2 беше на 30% пълна, да не кажа че бяха и по-малко. Зад нас беше страхотната червенокоса, с големите цици! която след като се захили с приятелките си, аз се обърнах без да се замисля и я изгледах отгоре до долу (повярвайте ми, там откъде гледах всичко беше... повече от страхотно!), набързо ориентирах любопитния поглед на Жоро към нея, който също остана доволен - простащина, а уж отидохме филм да гледаме. Може би настроението беше такова, предполагах че ще станем свидетели на поредната брутална комедия, изпълнена с глуповати (в повечето случаи) шеги и маса сконфузни ситуации, от които ти идва не само да си отхапеш ръката, ами дори да не поглеждаш в екрана. Оказах се в голяма грешка - което беше повече от приятно изненадващо.
Питър Бретър (Джейсън Сигъл) е композитор на филмова музика, не е много популярен, стои в сянката на своята приятелка - Сара Маршал (Кристен Бел, или по-известна като Вероника Марс, хахаха). Въпросната Сара е кучка - личеше си й. Играеше с Уилям Болдуин в някакъв сериал "Местопрестъпление", който беше толкова плосък (нарочно разбира се), че всеки път когато Питър сядаше да пише музиката за отделните сцени, беше повече от отегчен. Но това не беше най-лошото. Отвратителната сутрин за Питър беше онази, в която докато се развяваше по пишка, Сара дойде в къщата му и му каза че го обича, но има и друг и трябва да се разделят. Нашият го прие твърде болезнено. Такъв крупен и сериозен мъж плака като дете. И не само плака... 45 минути не му се отмиха сълзите, беше яко. Искрен смях само като го слушаш как вие. И въпреки че нямахме достатъчно присъствие в зала 2, смехът от всички ни беше доста величаещ, и ако стените не бяха звукоизолирани съм сигурен, че и в KFC щяха да ни чуят.

По-интересното беше, че колкото и да продължаваше филма, и да срещахме познати лица (Бил Хейдър, Джона Хил, Пол Руд), онези тъпи шеги ги нямаше. Това беше глътка чист въздух. Стилът на филма беше изчистен от завета на предните три филма, и повече се целеше към романтична комедия, отколкото към прекалено цинична тийнейджърска такава. Няма против СуперЯки, но там беше повече за 15-16 годишни дебилчета. 40 годишния пък е ориентиран за непорастналите такива (то и без това от пубертета нали се излиза след 40-та ти годишнина). А (По)Изчукана, беше нещо като филм за моралните задръжки и това колко отговорно безотговорен може да бъдеш. Мда, стига с тия паралелни сравнения. Определено разбрахте, че Прелъстен и изоставен се класира на първо място от творенията с лейбъл Джъд Апатоу и компания.
Но не ме разбирайте погрешно, не само отчаяния рев и нещастието на главния герой ни правеха щастливи през всичките 112 минути. О, това беше само част от изживяването, наречено Да забравиш Сара Маршал. Питър се опитваше да я забрави, но лицето й го преследваше навсякъде. Накрая реши да отиде на Хаваи, за известно време и да се отърве от цялата холивудска снобщина. Какво стана като отиде там?! Натъкна се на Сара и новото й гадже - Олдъс Сноу (Ръсел Бранд). Някакъв тотално побъркан англичанин, музикант, ако може така да се нарече - ще разберете защо, песните му са велики... уникални... срамни да ги пееш! Но безпорно той беше много важна фигура в историята му. Не можах да се наситя на спокойствието, с което приемаше всяка ситуация, дали кара сърф, или те учи как да чукаш като използва огромни фигурки за шах за пример. Страхотен герой и повече от забавен. Придаваше стил на филма, такъв какъвто липсваше на предишните. А когато в живота на Питър се появи и Тя - Рейчъл (Мила Кунис, Милла... ах Милла, Украйна ражда все красиви деца), историята се превърна в романтичен четириъгълник. Тя беше повече от яка мацка - с две думи "Най-яката", а Вероника Марс грам не можеше да й стъпи на пръстчето.
Събраха култови персонажи на едно място, няколко поддържащи такива, със същия капацитет от интелигентност и възможности да ви разсмеят и превърнаха Прелъстен и изоставен в една добра комедия. Липсата на просташки изпълнения и отчаяни опити да те разсмеят с глупост, беше заменена с диалози. На високо ниво, обикновени: "Като че си говореха наистина, а не играеха" - и беше прав Жорката. "Показаха го по пишка, за Бога, в комедия... не правят така обикновено!" - и за това беше прав, т.е. говореше ми не просто че стои гол, виждали сме такива неща, а самия факт какви неща си говореха през това време, абе цялата сцена. За да не се превръща в блопър, няма да задълбавам в сцените, приемете го на доверие че е забавно.
Летвата на Апатоу и компания се вдигна високо след този филм, определено ще ми е интересно ако продължат да творят. А Прелъстен и изоставен е леко, необременяващо филмче, което може да запълни както някоя филмова вечер с приятели/приятелка, или просто хенг аут 2 часа, когато ви е скучно. Изборът е ваш!

»©« The Shawshank Redemption

За кой ли път поставям на вашето внимание екранизация по роман или кратка история, дело на бележития американски писател Стивън Кинг. Щата Мейн често фигурира в неговите творби, не случайно, все пак човекът там се е родил и живее. Звучи ми като нещо главно (не просто защото в игра на думи, ще заключим че така се превежда, макар и по различен начин написано). Като притегателен център на интересни събития, невероятни истории, с още по-неочакван край. Не просто съвпадения или игра на съдбата, а мистика умело преплетена с интелигентен замисъл. На вид проста история, поднесена с елементарни изразни средства на зрителя, но и лишена от пълни подробности (поне в началото). И така на прага на вълнението, всъщност сме пропуснали важни моменти, които постепенно се допълват един другиго с напредване на историята.
Често филмиран, Стивън Кинг не може да се оплаче от внимание от страна на неспящия Холивуд. Различни режисьори, различни стилове, още по-неочаквани сполуки. Уви съдейки по впечатленията на приятелите си или случайно познати, с които сме отваряли темата Кино на бързи обороти, не много от тях са оставали доволни от реализациите на романите. Говорят за добро представяне в еди кой си филм, но книгата била по-добра, или хубав опит, но можело по-добре. Вярно, не са върха на филмовата критика, но все пак зрителя е този, който трябва да даде крайна оценка за даден филм - продукта е предвиден за него.
И точно тук идва мястото на Франк Дарабонд (напъвате се, за да се сетите къде последно срещнахте това име - в коментари или слухове за миналогодишния The Mist, миналият месец попадна в "полезрението" ми). Списъкът му с режисьорски прояви не е дълъг. На база на това обаче той има страшно много интерпретации на творби от Стивън Кинг. Да се върнем отзад напред, стъпвайки на по-значимите. Значи вече споменах за Мъглата, преди това бяха Том Ханкс и Зеленият път... а 5 години преди това, великолепният, шедьовърът - Изкуплението Шоушенк. Може би звуча прекалено прехласнато, или си мислите че се водя от "фантастичната" класация на IMDB. Няма такова нещо. Много повече филми бих поставил на по-предно място от Кръстникът, дори и от Изкуплението Шоушенк (а и за да разберете как се класират там филмите, трябва да видите формулата, много параметри са навързани в нея, така че не е просто качеството на една лента). Но не съм се главозамаял по други филмчета, след като тази вечер реших още един път да изгледам тази брилянтна продукция.

Спомням си, беше отдавна... 1996 година, разглеждах вестник с телевизионната програма. Бях пленен от филмите, които въртяха по TV1000 (програма, която за жалост хващах от време на време). Там ми се мерна снимка на Тим Робинс и Морган Фриймън, предрешени като затворници, в двора на някакъв затвор, замислени физиономии и от двамата... а под снимката - Изкуплението Шоушенк. Хм, стори ми се познато. Веднага се спуснах към рафта си с книги на Стивън Кинг (бях се запалил през тези години по неговите писания, и де що имаше и можех да прочета - правех го). Нямах я книгата, но на гърба на То имах анонс за нея. Това е! Не я бях чел, нито докосвал, нито виждал. Остана ми само снимката от вестника, в продължение на няколко години, когато за първи път се срещнах с филма.
Вече можеха да го излъчват по телевизията по свободно. А на мене не ми оставаше нищо друго, освен да се присъединя към феновете на лентата, отдавайки почит към творението на Дарабонд.
Това беше тогава. Години след това се случи повторение, отново хубави спомени. След това беше Зеленият път (как така все затвори му се падат на този Дарабонд, той си ги избира явно). До тази вечер. От няколко дни в главата ми се върти мисълта, че пак трябва да го гледам, преди да се впусна в някакви коментари по качеството му. Исках пълни спомени, тъй като голяма част от сценария и събитията вече бяха избледнели. Отмити от съзнанието ми, като прах по пътя от силен дъжд, по време на среднощна буря.
Началните кадри на филма ни приветстват с една приятна песничка, от 40-те години на миналия век. Минути преди да видим Тим Робинс седящ през нощта в колата си, наблюдаващ някаква къща, наливащ се с уиски и зареждащ револвера си. Минути преди да съдийското чукче да се удари гръмко в бюрото и да реши, че героят му получава две последователни доживотни присъди, заради брутално двойно убийство извършено от него. Както споменах - имаме връхчетата на историята, това което ни трябва да знаем за момента. Истината обаче, предстои да бъде разкрита. Колко бавно и дали ще имаме търпение?! Символът на затвора Шоушенк олицетворява забравата. Понятие като време - там или не съществува или се възприема по доста извратен начин. А когато прекараш достатъчно дълго време вътре, и душата ти дори бива институционализирана, за теб времето престава да значи нещо извън високите каменни стени.
Анди Дюфрейн е героят на Робинс. Банкер, осъден без право на помилване. Като всеки филм за затворници и пространна история, развиваща се зад решетките не може да няма маса съратници около героя ни. Всъщност главната роля се пада на друг - разказвачът - Ред, героя на Морган Фриймън. Символика в имената, дали случайно е бил избран за филма, или просто им е трябват класен чернокож актьор, на преклонна възраст. Каквато и да е била причината, изборът на Фриймън е перфектното попадение. Странникът, непредназначения да бъде там - Анди, и едно "реноме зад решетките" - Ред се сближават. Филмът ще ни сблъска с ужаса на понятието затвор. Неговото значение и на драмата изживяна от Анди. Тежки времена, изкупване на грехове, които може би не са негови. Силен филм с достатъчна показност, която в един момент ти идва в повече и ако се отдадеш напълно на филма, получаваш присъдата си, подобно на героите. Всички са невинни!

Въпреки че времето е враг на затворниците в един момент, когато изкуплението пристига с новата партида рибки, нещата се обръщат. Няколко нови десетилетия за Ред са вече минало, покровителствани все още от бруталните надзиратели или безскрупулния директор на затвора. На прага на своята 20-та годишнина зад решетките Анди е вече част от създалата се вътрезатворническа система. Дотолкова навътре, че даже опасен. Гил Белоус и героят му Томи, са ключовата фигура, която освобождава Анди. Първо бяха камъните, след това библиотеката, накрая посвещаването на един друг човешки живот, и възможността за спасение на грешната му душа. Отдаден на това, когато губи своята цел, за Анди вече няма невъзможни неща. Мислите му и размислите на глас все повече и повече го отчуждават от приятелите му, от Ред. А какво точно се случва в главата му никой не знае. Франк Дарабонт крие това и от нас. Като че знаем какво следва, но не сме сигурни. Как ще го направи изведнъж, или просто ни е въртял на пръста си в продължение на два часа. Много загадки, въпреки че до момента не пропускаме нищо от филма.
Това е майсторството да пресъздадеш една добре заплетена история върху кино лента. Да я смесиш с драматична музика, лица на актьори, които като че са били заключени наистина в затвор. Драма в очите на Тим Робинс, отчаяние в тези на Гил Белоус, мъдрост и усещане за реалност и безизходица в тези на Морган Фриймън. Останалите са... просто пионки. Въпреки че главните ни герои са на дъното, мачкани през цялото време, те са тези които плетат нишката обвиваща загадката.
Филм за честта, независимо в колко малки количества е останала тя. Филм за вярата, късмета и съвпаденията, които може да променят живота ни. Трогателна история за приятелството и доверието. За силата на духа, и това каква воля може да притежава човек, за да изтърпи два месеца в една тъмна килия, два на два метра... да понесе всички онези тегоби и бичове на съдбата, размахваща силната и тежка ръка на безкомпромисен надзирател. Но няма нищо лошо, което да остане безнаказано. Както и всички добрини, които да останат не възнаградени. А надеждата, тя е над всичко. Тази която в малки или големи дози през цялото време крепи тези затворници. Тази която те отричат, но тайно се надява да не ги забрави.
"Рита Хейуърт и Изкуплението Шоушенк" - оттам започва всичко. Кратката история на Стивън Кинг, превърната във феноменален кинохит от талантливия Франк Дарабонт. Филм, който е удостоен със седем номинации на Академията. Един от най-коментираните филми за последните 15 години, и както повелява тенденцията, ще продължи да бъде така поне още толкова. Защото добрите филми се запазват във времето, а хората които се докоснат до историята, задължително намират нещо в характера си, което е свързано с преживяванията в затвора Шоушенк. Защото всичко е в духа, в мисълта и съзнанието. Когато физически тялото ти е пленено от студения камън на стените, единствено може да бъдеш свободен, уповавайки се на съзнанието.

»©« Saekjeuk shigong

Причината е ясна - ей онзи убавец там, в дясно, на третата снимка, който натискам към края на пиянската вечер увенчаваща грандиозното ми навършване на 23, преди няколко години (га бяхме още млади и зеУени) ми пуска избрани кадри от една "яка комедия". С думите: "Момче, те такава простотия не си гледал!", Валката прави няколко движения с мишката и ми демонстрира части от Сексът не е всичко (Sex Is Zero). Saekjeuk shigong - оригиналното заглавие, но до колкото добре ме познавате аз азиатски езици (и диалекти) не владея. Този път лената е с адрес Южна Корея. Спомням си, че когато коментирах Шаолинския футбол, ви обещах да заговоря някой ден за този фантастично забавен филм.
Чанг Юнг Ли и Джи-уон Ха (това са имената само на двама души!) са главните герои в Сексът не е всичко. Как мислите реагирах първия път като ми споменаха филма?! Беше 2005-та, горях от любов по една... и ми дават за гледане нещо супер смешно, което не идва от Холивуд. Бях прост тогава, не оценявах чуждото кино така както сега. Въпреки това, явно тогава е бил момента на... преоткриването, реших да гледам Sex Is Zero. И се оказа, че зад всички онези феноменално глупави и смешни части, които видях за първи път, се крие една романтика, показана по необичаен начин.

Докато се въртят надписите на южно корейски, от време на време се появяват кадри с посвещаването на главния ни герой в... да речем братството. Да, историята е за група приятели + приятелки, и още няколко Личности, които споделят времето си между ученето и забавленията (но в повечето случаш безумно сконфузни и обикновени ситуации, предизвикващи огромен смях).
Главния герой, той е най-култовата персона. Един път не се засмя... грешка, засмя се, ухили се със зъби чак - и тогава му залепиха много як шамар. Начинът по който успяваше да се сдържа, по време на целия филм е уникален. Като че нямаше емоция по лицето му, винаги изглеждаше един такъв... готов на и съгласен с всичко човек. Което го правеше симпатичен. Уви, съдбата му беше отредила да си пати най-много във всяка една ситуация. Юн-шик - така се казваше. Какво ли не му се случи, луда работа. И всичко това, защото от пръв поглед се влюби в най-готината мацка в даскалото. Това е Юн-хио (леле, съсипват ме с имената).
Юн-шик се влюби в Юн-хио, но беше прекалено срамежлив, за да й го признае. Постоянно мислеше, че е на някакво по-високо ниво от него и че тя не е за него. Междувременно двете групи приятели (мъжката и женската компания) се сближиха, като всеки за себе си преживяваше моментите на съзряване, първи интимен контакт и... сконфузни ситуации. За Юн-шик, те бяха умножение по 10.

Това което най-много ми харесва в Сексът не е всичко е семплотата. Направено е като тийн комедия, като в много от моментите има чиста пародия, елементарна игра и е заложено на първичен смях - неща които са потенциално възможни да се случат в ежедневието на всеки (с достатъчно голям фактор Кутсузлия). Няколко пъти съм го гледал (както повечето филми) и все пак не омръзва. Пазя добри спомени от него, както и от изиграни негови сцени - вярно че е било пред обкръжението ми от приятели, но все пак - заливат се от смях.
За финал, ще подшушна като спомен за тези, които познават филма (и като тийзър за онези, които не го), една паметна сцена...
"Ако не спадне до 24 часа, ще го отрежем!"
Първия път беше, когато Юн-шик получи здраво коляно в топките, а втория - когато падна от последния етаж на общежитието... докато имаше свръх голяма ерекция. А докторът, той беше грандиозния тип в ситуацията... показа се общо за около 15 секунди във филма, но винаги беше категоричен със сериозна физиономия - ЩЕ ГО ОТРЕЖЕМ! Хахаха... брутално... пак ми се догледа филма, но не, ще изчакам да мине още някоя година, преди да си го припомня. И без това друг един ме чака за опресняване на спомените, а той заслужава. О, да, заслужава го!

»©« Unbreakable

Кой би предположил, че в Пондичери, Индия преди по-малко от 40 години ще се роди едно дете с особен нрав и голямо въобръжение, което когато порастне ще смае широката публика с филма Шесто чувство. Но тук няма да говоря за онзи психо филм, поставил името на М. Найт Шаямалан редом до най-популярните и изкусни психо режисьори, а за неговият следващ - Неуязвимият (Unbreakable). Стилът на Шаямалан е ясен - той няма да направи комедия, драма или криминале. Целта му е да създаде някаква мистика около героите си в историята и постепенно, в рамките на два часа да ви разкатае фамилията от психо атаки. О, да! И завършекът гарантира нещо феноменално, на вид просто през цялото време, което е стояло в съзнанието на зрителя като много много задна мисъл (кажи речи, без да ти кажат няма да му обърнеш внимание).
Това че има толкова добър режисьор, който може да те психира и със сценарий и потайно разказване на историята - та чак да те е страх да стоиш на тъмно, или да погледнеш под леглото, е само похвално за кино индустрията. За нехаресващите Холивуд ще има два вдигнати палеца, готови да кажат: "Ха, ама защото е от Индия, затова ги прави толкова яки!". Само дето на мене ми е все тая, ако ще и от Шри Ланка да е. Важното е геният му като сценарист и режисьор да достигне до публиката по най-добрия начин. Тогава идва удовлетворението за всеки кинолюбител (при мене е по-силно, щото не съм любител, онова другото съм, с "М").

Нека все пак кажа няколко думи за въпросното филмче. Случайно го засякох по телевизията. Гледах как Брус Уилис се е втренчил в бързоминаващия природен пейзаж, докато се вози във влак, на път за вкъщи. Почти нямаше реплики, освен една жена която се опита да го заговори. Но той изглеждаше толкова ангажиран мислено, че само с поглед успя да й отклони вниманието. В миг обаче нещо се случи. А в следващия, героят ни се буди в болницата. Робин Райт Пен играе ролята на съпругата му. Тя и синът й полудяли от паника заради влаковата катастрофа, се чудят как така героя на Брус е оцелял. Не просто оцелял - без драскотинка. ОК, да го наречем късмет, но... що за късмет е това.
Малко по малко мистерията се заформя. Като в това време и самия Брус започва да мисли по странен начин за себе си. В търсене на отговора, той се озовава в антиквариат (за комикси) на Самюъл Л. Джаксън (отново заедно двамата, но този път в психарийка). След няколко техни срещи и крийпи разговори, и много учудени полгледи двамката се сближават.
Обаче странните неща не спират да се случват, загиват хора, въпреки че нашия герой осъзнава природата си и решава да се изявява като sole-survivor, не мутирал, а просто природно надарен.
Та така, нещо като супер герой, ама Брус Уилис (той и без това си е неубиваем). Нещо като дявол, само че по-загадъчен и втрещяващ - Сам Джаксън (с пълния капацитет демоничен вид, погледи и шантави истории).
А дали филма е достатъчно предсказуем - ами подозренията летят из главата ви непрестанно, с всяка следваща сцена. Като че сценария не ви води наникъде, а просто проследявате случайни действия. Което пък не те кара да внимаваш, за да не пропуснеш важен момент. Гледаш и това е - наслаждаваш се или хапеш завивката, зависи от кои зрители си. Усеща се прекрасния стил на Шаямалан, достатъчно добър, за да бъде гледан от хората превърнали се във върли и капризни фенове на Шесто чувство. Приятно ви психиране!

»©« Untraceable

За подобен род филми се изисква особена музика за мисловен бекграунд. Ай стига чуждици, ха, ма-хааа... Обаче няма да спра, както не ме спряха и в първите 15 минути на Untraceable (Непроследим - звучи добре, ще се придържам към това българско заглавие). Преди време я гледах рекламата, че и на киното ми промиха мозъка няколко пъти - ама нещо не ме грабваше. Аз навремето си падах по Даян Лейн, га бе още млада :) Обаче с този Били Бърк до нея, и неговата неприветливо-вечно-намусена физиономия, филма леко ми се губеше в мъглата на непознатото-недей-го-гледа. Само дето от Германия ми подшушнаха, че филмът не просто си заслужава, ами бил страшно готин. С една дума: "Awesome!" - поклон пред подрастващите тийнейджъри и една от техните любими думи.
Така ужасяващия звук от The Prodigy - Breathe продължава да се влива във вените ми и да ме опиянява до онази степен на откачане. Когато и в действията на бруталните престъпници виждам логиката и един вид заслуженото възмездие, което се получава в следствие на делата им. Мда, трудно е така, просто с думи, при положение че и идея си нямате за какво се разказва в Непроследим.

Даян Лейн е в ролята на самотна майка (живееща с дъщеричката си и нейната собствена майка), която вечер цикли на компа в усукан офис на ФБР, залавяща кибер престъпници. Масов проблем в наши дни, може да се каже че темата засегната във филма е не просто реална, от ежедневието ни, но и кой знае какви откачалки се крият зад компютрите (и продължават да се множат). Една вечер пред нея се поп-ва IE7 (на бекграунд невероятната Vista... ужас) и един крийпи сайт - Kill With Me [точка] ком. На първо време героинята ни хваща една котка, която е предавана на живо... постепенно умираща. Много състрадателно нали. Аз обичам котки, това беше повече от драматично. След като сълзите спряха и действието ни пренесе няколко дни напред - нещата загрубяха. Този път вместо коте, имаше жив човек, вързан, кървящ и бавно убиван от зрителите си.
Престъпника хвана ФБР за топките и стискаше ли, стискаше. Отвсякъде кръв, безкомпромисен терорист и все още без лице и име - нито IP, DNS или обикновен адрес. Сега, когато тези които се предполага че разполагат с всичката информация останат на сухо, без такава, леко изпадат в паника. Но оттам ще ни дойде и натръпналата динамика във филма. Онзи специфичен звук от подобен род трилъри, липсата на топлите цветове (още един филм в синьо-сивата гама) и много дъжд и тъмни сцени, приветстват зрителя към нещо добро. Добро, в смисъла на хубаво за гледане. От това, което ще видите няма нищо хубаво за реални събития. Коварния план на един хахо обаче си има логика (споменах вече). Разплитайки историята, мотивите му излизат на яве, и да ви кажа честно... напълно го разбирах тоя тип. Че не е за съжаление - НЕ Е! Уви обаче и той има право, особено когато каза на поредната си жертва: "Гледат те, и желаят смъртта ти... А дори не те познават!" - беше толкова прав, с такава обективна преценка над цялото това лудо, зараждащо се и продължаващо да расте, интернет общество, че тръпките не те побиват, а направо се забиват до сърцето ти.

Радвам се че въпреки първоначалните си помисли по адрес на филма, превъзмогнах гордостта си и гледах Непроследим. Оказа се сравнително добро от гледна точка на страх, но като трилър и развръзка - повече от задоволително. Които две неща, в такова съотношение са напълно достатъчна причина, че да ви го препоръчам. Просто предавам нататък, както и мене ме светнаха по въпроса за Даян Лейн - Разкатаващата кибер престъпниците. А кой ми беше любимият момент ли - определено разкриването на историята около мотивите на психаря. Беше емоционално, съчувстващо и много, много логично. Филмът не е предсказуем, но пък ще ти остави няколко теми за размисъл, на база интернет, непрекъснато разрастващата се световна мрежа, и всички онези особняци, криещи се зад своето IP, някъде там, в някой часови интервал...

»©« Street Kings

Значи, някои хора като си хванат една тема и си я дъфчат ли дъфчат, до безкрай. Хубавото е обаче ако има някакъв прогрес между отделните филми. Всъщност всичко се започна с трилърчето на Антоан Фукуа, което донесе втория Оскар на Дензата. Говоря за Тренировъчен ден. Много хора умряха по този филм, от възхищение, аз пък не бях особено впечатлен - да хареса ми, обаче... един Дензъл Уошингтън не ми беше достатъчен (харесвам играта и на Итън Хоук, и все пак). Неудовлетворяващо. Дейвид Айър беше под крилото на Фукуа при създаването на въпросния филм. По-късно, самият той на подобна тематика (най-малкото по подобен начин вървеше действието) беше направен Сурови времена (Harsh Times). Коментирал съм го вече, и впечатленията ми по него бяха че го харесах повече от филма на Фукуа. Моя си работа. А сега какво ни пуснаха на големия екран?! Завръщането на непроницаемия Киану Рийвс (в областта на екшъна, няма да броя Къща край езерото, друг жанр) в новия филм на Айър - Улични крале (Street Kings).
Всъщност не само заради Киану реших да си инвестирам парите в поредната петъчна кино вечер. Името на Форест Уитакър застана редно до неговото. След това и Хю Лори се нареди на постера (кой е Хю Лори?! добре де, знаете го като д-р Хаус). А някъде полу на преден план, полу на заден с лош поглед ни гледа Крис Еванс. С подобен актьорски състав (и малко рап звезди) се очертаваше "нещо" интересно за гледане. Що пък не?

След като звънът от будилника събуди Киану, той се подготви за работа (много старателно си изчисти пистолета) и докато излезе, вече се стъмни... много ми се стори позната сцената. Вече коментирах достатъчно делото на Фукуа. Така, продължаваме да даваме шанс на филма и гледаме! Някаква сделка, някакви горили, ченге под прикритие и мазно изтребване на престъпници. Наказателен отряд в действие, покриващи гърбовете си всеки път. Не просто група ченгета, стискащи здраво спусъците срещу група криминално проявени - говорим за намесен началник в полицията, с достатъчно компромати да намаже и самия кмет на Ел Ей.
Цялата тая работа ми хареса. Добро беше и изпълнението на сценария. Имаше някаква задна мисъл, и все пак не гледах на Киану Рийвс като на Нео (въпреки че тия куршуми все му бягаха, брей). Също така, появата на Хю Лори в болницата беше шокиращ кадър за мен. За миг си помислих (след като огласих залата с кикотене), че гледам Д-р Хаус - Филмът! "Щеше да е прекалено, даже тъпо." Оказа се, че въпросния не е доктор във филма, а просто много кораво ченге от Вътрешни афери, който си прави лоши номера с подозрителните ченгета.
И така, на кратко - Киану Рийвс е най-смъртоносното ченге в Ел Ей. Постоянно го душат от Вътрешни афери. Неговите "съотборници" в наказателния отряд му подпират гърба, благодарение на умелите маневри на Форест Уитакър. Но в една такава игра на лъжи, лицемерии и много компромати и тайни - нещата един ден яко се намазват. И тогава един по един, замесените си плащат. Покрай тях гаснат и невинни разбира се, но това е... животът?! Това ли е?!

Като "продължение" на тематиката за корумпирани ченгета, корав живот по улиците, гангстери живеещи по-добре от ченгетата, маса трупове ежедневно, изобщо гадни гледки, Улични крале беше достатъчно добър. Само 5 минути не ми се харесаха, където имаше едно тъпо самопризнание на две от замесените ченгета. Да си разказвате плана - е хайде де, гледали сме достатъчно филми, сами се сещаме. Но нищо, простимо е, като се има предвид финала.
Не е блестящ филм, но пък задоволителен криминален трилър, или може би повече трилър? Последната преценка си остава ваша. Аха, за малко да пропусна. Въпреки че по-голямата част от саунда на филма беше... някакъв сорт черна музика (на всичко отгоре две рап звезди участваха), на фона на лошата бегачка, с която рулираше Киану ми хареса. Нямаше достатъчно напрегнати моменти в него, но пък няколко добри лафчета разменени в пререканията между лошите и... не чак толкова лошите. А кой остава последен - не може да познаете от първия път. Предлагам просто да гледате Улични ченгета и да се потопите с двата крака в суровия уличен живот на Ел Ей (отново)!

»©« Cloverfield

Поизносиха се вече. Кое? Идеите? Някои от тях - да. Други, продължават да ги напъват и все пак правят нещо интересно за гледане, което няма да накара публиката да си тръгне по средата на прожекцията. Първия път, когато видях трейлъра на Cloverfield (Чудовищно)... т.е. от това което се видя, имах чувството че Годзила и Проклятието Блеър са се съешили в някое кино хале, и от този феноменален полов акт се е родило Чудовищно. Няма да крия (и без това ще ме разобличат в коментарите), че не гледах с добро око на този филм. Трейлъра не показваше нищо, тийзърите още по-малко, в ревютата абсолютно нищо... а на плаката - статуята на свободата, с откъсната глава. Защо по дяволите главата на статуята липсва? Цветовете ми харесват (за плаката говоря), но вече ми омръзва като гледам да се гаврят с френския подарък. Как пък все най-лошото се случва в Ню Йорк (Манхатън първо), статуята го отнася... после Бруклинския мост. Лелее... сигурно се продават готови кадри с различни гледни точки на разрушаването на тези обекти. "It's kinda cool", но пък не рискуваме ли да загубим публиката? Нямаше да гледам Чудовищно, ако Жорката не се беше прелъгал една вечер да си го пусне. А той звучеше доста по-критично от мен, когато видя трейлъра. Въпреки това каза нещо от сорта на: "Нали си спомняш как реагирах на The Mist ? Човек, това е ПО-ДОБРО!". Сега, какво да му отговоря?! Добре че не ме накара да гледам Рамбо 4, ffs...
Прегледах пак инфото за филма в IMDB, видях че е по-малко от 90 минути и реших да му дам шанс. The Mist ми хареса, пък този като завършек бил по-зъл... хехе, ми да го видим. Изчаках да стане вечер, няма лампи, няма нищо, само светлината от компютъра. Като че си бях пуснал видео касета, с всичките му подробности, недъгави операторски възможности и някаква история. Започва много объркващо, продължава още повече в същата посока, и накрая (след като те е разкъсал) те захвърля на брега на река Хъдзън в очакване на завършека на лошата ти съдба. Почувствах се зле, че винаги някакви нищо неподозиращи млади хора, при някакво парти биват така жестоко наказани. Всъщност не че другите обитатели на Манхатън не мреха като мухи, факт е че готините герои ги гледаме през цялото време, а касапския ум на сценариста не им прощава. Ама така е, след като не могат да ни впечатлят с невероятно нов и нестандартен сценарий, остава да видим колко тежко може да се объркат нещата.

В заключение какво мога да кажа? Шансът който дадох на Чудовищно беше овъзмезден с едно задоволство в непоправимо критичното ми съзнание. Щях да го заровя в дълбоки л****, ако филма беше боза. Не го направих, и факт е че пиша (все още) положително за него - което значи че ми хареса. Все още продължавам да чувам много негативни мнения по адрес на филма. Не се опитвам да го издигна на пиедестал, но поне коментирам положителните му страни. Със сигурност като операторско око, беше много добре направено. Ясно е че камерата е фрий (нищо че не й падна батерията час и половина) и предполага да мърда много, но тук имахме често изпускане, около 10 секундно блеене на обектива в съвсем друга посока, като междувременно нещо много лошо се случва на някой от героите. И изведнъж, вдигане на камерата и фляс - кървави пръски върху нея. Блях!
Зрелищно, не само чудовищно. Удовлетворяващо, и ако го бях гледал на киното, щеше да е още по-яко. От време на време имаме нужда от такива промиващи мозъка филми, с повече бруталийки и тийн хорър в тях, само и само да се плезите сластно от кеф, докато хрупате начос със сос, и жадно засмуквате през сламката своя никога несвършващ спрайт.
Финалът беше готин. Всички се напиха, след като унищожиха гадината, която ги преследваше и незнайно защо искаше да избие всички. Не стига че разтурира Манхатън, отново бутнаха моста, а статуята си остана осакатена, всички заживяха диви и щастливи. Или не беше така? Нещо започнах да се обърквам. Всички оцеляха или всички измряха. Хм, не си спомням вече края на трейлъра. Но какво очаквате да ви разкажа, при положение че рекламата на лентата не ми даде много. А да ви разваля кефа от гледането й? Мне, няма да го направя, вече и без това знаете прекалено много за проект Cloverfield...

»©« Shichinin no samurai

Иска се голямо търпение от зрителя, ако на неговото внимание представим филм от японското кино. Класическият филм, един от най-добрите в кариерата на Акира Куросава, Седемте самураи (Shichinin no samurai), представлява една много елементарна история, разкатана във времевия интервал от 206 минути. Последно такъв дълъг филм гледах миналата година, когато напипах екстендед версията на Танцуващия с вълци (не мога да се сетя дали той беше по-дълъг, но със сигурност имаше intermission в средата на филма, около 5 минути, с приятна музика, която вещаеше пиш-пауза). А как се стигна точно до гледането на Седемте самураи?! Преди 10-на дни си припомних Влакът беглец. Там името на Куросава е замесено в създаването на сценария, след което стана на въпрос за негови предишни филми (в които е не само сценарист, но и режисьор) и на първо място в разговора беше посочен Седемте самураи. Създаден през 1954 година (толкова отдавна, баща ми е бил малко детенце по това време, а аз съм бил в неизвестната част на неговите бъдещи планове), запазил се през десетилетията като един от най-добрите филми в японското кино. Дори отвъд океана, при "големите" критици, филма е посрещнат много добре и за съвсем малко не е отличен с най-престижната филмова награда.
Филмът вещае да има седем героя, двама от тях възприемам като главни, или ако мога да ги нарека - ключовите герои. Имена като Такаши Шимура и Тоширо Мифуне са често срещани във филми от японското кино. Интересно звучащи, непознати на останалите континетни (не толкова добре, колкото на острова), но пък колоси в тяхното си кино. Образите на тези двама души, оставят траен белег както в Седемте самураи, така и други творби на Куросава.

Черно белия филм започва. Вече беше късно, време за лягане, на другия ден на работа, обаче реших да поизгледам половината поне. Така се получиха нещата, че към 1 и половина след полунощ, оставаше около час и малко от въпросния филм, и хич не ми се искаше да го нацепвам като си легна. Така или иначе на сутринта щях да гледам лошо, и да съм недоспал, но поне щях да знам как завършва Седемте самураи и гледането щеше да е на един дъх (макар и толкова продължителен).
Бях се подготвил за сцени от рода на двама от героите се гледат около 5 минути, без дори да има някаква емоция или движение, и след това нещо се случва. Това е, японски стил.
Средновековна Япония е разкъсвана от различни граждански войни. На кланове, групи, племена, банди. Доминиращи са разбойниците, разбира се. За сметка на това, самураите са се превърнали в скиталци. Ронин - рицар на честта, скитник. Едно обикновено фермерско селце (нека обясня какво означава това - десетина колиби, около една река, само фермери, с една единствена цел - продукция на храна за ежедневието им) е на пътя на жестока банда разбойници. Атаката на въпросните бандити няма да бъде просто кражба с много шум. Ще е показателен фест на насилието, убийствата, палежа, и геноцида. Тъй като въпросната банда има точно определена цел, какво да плячкоса, фермерите получават уникалния неофициален шанс да предотвратят нападението. Късмет! И тъй като никой от тях не е способен дори да борави с тояга в бой, гениалния им... жрец, мъдрец (както искате така го наричайте) на селото, ги съветва да наемат самураи. Наемници, срещу подслон и храна, които да се бият в защита на слабите фермери. Колко драматично нали. Оттам тръгва и цялата история.
Малка групичка от фермери тръгват на път с цел да съберат група самураи, които все още има в себе си чест за сметка на гордост и надменност. Не е лесна задачата, но пък и късметът продължава да им се усмихва насреща. Първо се срещат с Камбей Шимада (Такаши Шимура), и след голямото убеждение, нашия решава да им помогне. После почва една игра на нерви и изпитания, при намирането на останалите шест. Всичките до един бяха образи, с различен характер, но някак си успяха да си напаснат. Най-интересния герой за мен си остава този на Тоширо Мифуне. Направи ми впечатление още първия път като загледах постера. Тогава не знаех кой кой е, но пък самурая дето си носи меча като... тояга, върху рамото, изглеждаше някак внушително.
Интересен филм, забележително приключение, невероятно творение. Не съм гледал достатъчно филми от японски произход, но тези които до момента знам, винаги са оставяли добри спомени в съзнанието ми. А когато стане на въпрос за нещо толкова старо, и същевременно изящно ти иде само да преклониш глава и да отдадеш чест на създателя. На вашето внимание - Седемте самураи, на Акира Куросава.