»©« Casablanca

Рик Блейн - една от най-добрите роли във филмовата кариера на бележития Хъмфри Богарт. Името, което е останало символично в киното, изучава се в Академията, помни се вече десетилетия след появата си. Разплакал маса жени навремето, въодушевил голяма част от мъжете с поведението си, размислите и реакциите. Погледът, облеклото, стойката, присъствието - физиономията. Обожавам киното, и имам слабостта да се прехласвам по старите филми. Класиките. Едно е да направиш черно бял филм, през 2000-та година и да се опиташ да му придадеш духа на 40-те години на миналия век. Коренно различно нещо е да седнеш и да изгледаш Казабланка (Casablanca), от 1942 година, на режисьора Майкъл Къртиз. Невероятния хит за времето си, сразил всяка конкуренция в борбата за Оскар-ите, голямата изненада на награждаването. Уви обаче, историята вече е написана...

Казабланка, по време на Втората световна война. Рик Блейн е име, което цялото градче познава. Неговият нощен клуб е най-популярното място в града. Реномето му се знае във всяко шпионско ъгълче, предава се от уста на уста, но никой не се осмелява да направи грешна крачка в противовес на личността му. С две думи - голям пич. Както ни е учила историята, 1939-1945 година светът е във война и САЩ от декември 1941-ва е с двата крака в нея. Факт е също, че филмът е от 1942 година (как се прави филм по време на война?)...
И не само това, тематиката е реална, не говоря че това е документален филм, но е намесена Съпротивата, патриотизма, дългът към страната, борбата срещу нацизма и целия зъл световен ред, който се опитва да наложи волята си... навсякъде по света.
И докато чакаме логото на Warner Bros. да се махне от екрана, музиката да утихне и да видим първите кадри от този невероятен филм, не спираме и за секунда да мислим над изброените горе неща. И тогава, филмът започва. Класическо черно-бяло кино, майсторски костюми, стил ала 40-те, познатите ни герои, толкова млади (всъщност не чак толкова, но като се има предвид че повечето от тях вече не са между живите, или пък са... но им се ще да не са, от старостни мъки). Нещо в киноманиашкото ми сърце трепва. Ами да - сега ще видя как са правили филми тогава, и защо по дяволите всички толкова много обичат Казабланка.

Оценен като драма, на границата на романса. О! Момент! За какво се приготвих аз, какво гледам. Една обикновена история за изгнаник американец, далеч от границите на любимата си страна, абсолютен бохем, лишен от усмивка, един от най-влиятелните и популярни в града, с някаква протекция от силите на реда, но въпреки това... нещастен. Лицето му изглежда толкова сериозно, а аз не си спомням сцена в която той да се усмихва. Дори и да го прави (или да се опитва да го направи) е толкова мнимо, че даже и да прилича на усмивка, аз съм достатъчно критичен че да се възпротивя и да го сметна за недостатъчно. Което прави героя още по-интересен. С такива дребни особености около характера и присъствието на героя се създават кино икони. С тях актьорите изпълнили ги получават признание не само от критиците, но и от най-големия критик - зрителят.
Славата е едно, признанието друго, а увереността и масторлъкът да изпълниш една роля както трябва съвсем друго. Казабланка наистина е добър филм. Както обичам да казвам, издържан е много добре по кинематографските критерии. Колкото до историята, хм ами, нали ви казах - простичка е. Изгнаника, популярен въпреки това (започнал живота си наново) е далеч от преките военни събития, но с достатъчно връзки че да окаже някакво влияние. И когато през вратата на клуба му се появява Тя (Ингрид Бергман) - старата му любов, Илса, нещо в този строг фейс се променя и спомените изплуват. Но не за дълго. Историята не ни бави, разкрива тази загадъчна поява на красавицата. Настоящият й любовник Виктор Лазло (Пол Хенрайд), водач на Съпротивата е преследван от немците. Има нужда да се върне в родината си и да продължи борбата срещу тиранина. Тук се намесва и нашият бохем. По пътя на бившата си любима, помага на напълно непознат и се превръща в таен герой. Никой никога няма да разбере за деянията му, освен участниците в него. И може би накрая, ще бъде признат посмъртно.
А драмата е налице. Има и романтични моменти (предимно спомените между двамата бивши), както и доста тъжни, сърцераздирателни - много дъжд, навлажнени очи на Ингрид, в близък план или сконфузено-виновната физиономия на Богарт. При всички положения, филмът е класен. Класен, превърнат в класика. Продължава да се гледа, и както и аз не оставам по назад - продължава да бъде коментиран. Я заради старите времена, я защото критикът ще се почувства по-добре, че си е дал мнението за един доказал се през годините филм. За да не продължавам излишно, ще споделя един от любимите си цитати от филма, а именно думите на Рик Блейн, финализиращ лентата:

"Louis, I think this is the beginning of a beautiful friendship."