Cinemaniac се премести на НОВ адрес!
След 60 секунди, ще бъдете автоматично пренасочени към http://blog.elfglade.com/
НЕ Е ПРОСТО НОВ ОБЛИК! Тези, които ме четат, за да не правите излишно трафик (дразнещо е) - сменете адреса ми във вашия блогрол!
Благодаря!

Wednesday, April 09, 2008

»©« Runaway Train



Студ! Метална композиция без машинист. Студ! Избягали затворници с невероятна борбеност да стигнат предела на силите си, но не и да бъдат върнати обратно в затвора. Студ!
Всеки път като си припомня Влакът беглец (Runaway Train), видя някоя снимка от филма, постер или част от лентата - ми става студено. Горните няколко изречения са контролните точки. Имаш закоравял престъпник, който отдавна е изгубил всичко човешко в себе си, забравил що е милост, до такава степен озлобен, че е оприличаван на животно. Същински звяр. Ролята е поверена на Джон Войт. Най-силната роля в кариерата му, според мен. Гледал съм много негови филми, в повечето от които има поддържаща роля. Но тук... нещата са наистина силни. Популярният Андрей Кончаловски, заедно с Акира Куросава и Едуард Бънкър през 1985 година, смразяват широката публика с произведението си Влакът беглец. Случайно попаднах на оригинален постер от премиерата - жесток е. Влакът като че излиза от него, разбивайки го на ледени парчета. Зверската физиономия на Джон Войт, бруталното изражение на Ерик Робъртс, и единственото нещо което може да излъчи малко топлина от екрана - лицето на Ребека де Морни.
Затвора "Стоунхейвън", Аляска, се слави като най-сигурната крепост в опазването на закоравели престъпници далеч от мирните граждани. Средната присъда в затвора е 22 години. Там не са останали хора... всички са се превърнали в животни. Водени от един герой, по скоро самите те си го излъчват като такъв. Водят се от митът за Мани - Оскар Манхайм (Джон Войт). Най-коравото копеле посещавало някога затвора, рецидивист и непреклонен на системата. Въпреки всички усилия на шефът Ранкън (Джон П. Райън) да го пречупят, главния герой не спира пред нищо. Необузданата влакова композиция набира скорост още в самото начало на филма. Като бомба със закъснител. Просто си търси релси, по които да се впусне. Излъчва такава сила, злоба и енергия - като че всеки момент ще изскочи от екрана, ще ме сграбчи за вратът и няма да ме пусне докато не издъхна (или не стана синьо-лилав, което е равносилно на спиране притока на кръв, кислород и всичко към мозъка ми). Подобно описание звучи тежко и прекалено тематично. Факт е обаче, че във филма такива моменти не са спестени. Изтичащи черва на наръган затворник, или премазани пръсти на друг, са нещо обикновено за сериозен филм като Влакът беглец.
Атмосферата на филма е неописуема. Студът е може би най-малкото нещо, което улавяте на пръв поглед. Лицата на героите, израженията им, зачервените помръзнали фейсове, бялата безкрайна пустош, металния звяр движещ се неконтролируем по релсите - няма друга такава визия. Не само ти става студено, ами депресията почва да те дъфче де що има крехко по теб. Това е само филм, но въздействието му е голямо.
Страхотна роля на Джон Войт. Много добра игра и от страна на Ерик Робъртс (затворникът, който бяга заедно с Мани - Бък). За кратко, но приятна поява на Ребека де Морни (която толково много харесвам в Опасен бизнес, ммм). Визията на филма, операторското виждане плюс режисьорските инструкции, превръщат Влакът беглец в произведение на изкуството. Музиката - тя също те кара да настръхнеш. Тръпки от музика, студ, озъбени физиономии, очи в които се чете само гибел и смърт... Нещата от Влакът беглец.
Великолепен сценарий на Куросава и Бънкър (вторият дори взима участие във филма - Джона, един от затворниците, много добър приятел на Мани). Монтажът също е много добър, а относно култови сцени, реплики и бележити фрази - филма е изобилие от тях. Не мога да си позволя да ви цитирам всичко, някои от любимите ми моменти са ужасно дълги - цели сцени, с огромнен монолог. В началото, в средата, в края на филма - навсякъде. Неща заради които гледам отново и отново тази класика. 17 януари 1985 година - пак не съм бил роден, когато това кино събитие е потресло публиката пред големия екран за първи път.
За мен най-бележит остава финала на филма. Силно емоционален, със засилващата се музикална композиция, лицето на Джон Войт брулено от снежната виелица, злобното лице стиснато в омраза на шефът Ранкън, крещящият Ерик Робъртс и сгушилата се в него Ребека де Морни... и постепенно всичко... изчезващо в непрогледната бяла тишина:
"No beast so fierce but knows some touch of pity. But I know none, and therefore I am no beast." - Richard III, William Shakespear

No comments: