»©« The Machinist

На връщане от любимата ни Флора, с няколко приятелчета, си говорим за предстоящото идване на новия Батман. Въодушевени сравнявайки произведенията на Тим Бъртън, и тези на Кристофър Нолан, кой от тях е по-добър, както и актьорите играещи Брус Уейн (в тези на Бъртън - Майкъл Кийтън, а на Нолан - Крисчън Бейл), започнах да обяснявам как последния играел добре, как Престиж бил много добър филм, и тогава... Жорката ме спря с думите: "Т'ва е щото не си гледал Машинистът!". Поглеждам го с въпросително изражение и леко "WTF?!" - а той, продължи да ми разказва колко готин бил филма. Разбира се го спрях, преди да е започнал да раздухва историята и да ми каже какво ще се случи накрая. Много мразя да ми разказват филми, в които следенето на действието, виждането на невидими за просто око неща, непрекъсната логика, са ключовите елементи.
След като вече имах достъп до Машинистът (The Machinist, или както го превеждат още - Механикът), не ми оставаше нищо друго освен да изчакам да се стъмни, и да се надълбам с известна доза непознат филм, предвещаващ невероятна трилър развръзка.

Крисчън Бейл и Дженифър Джейсън Лий във филма на Брад Андерсън. Още с началото и встъпителните секунди - мрачна картина. Преобладаващите цветове са черното и... други сиви вариации на черното. Топлите цветове - умишлено отстранени, дори червено (което рядко се мяркаше и правеше жесток контраст) беше така убито, че по скоро приличаше на съсирена кръв, допринасяща още повече за неприятното и тягостно излъчване от екрана. Всичко това с цел да те психира разбира се.
Но това не беше толкова впечатляващо за мен. Не ми е сефте да гледам психо филми, мистерии, полу-хоръри, или филми с неочакван край. Вижте обаче, като видях Крисчън Бейл, 45 кила с напикани гащи - това беше ново за мен. Човека беше пред умиране, и продължаваше да слабее. Винаги съм се възхищавал на актьори, които правят луди неща, за да влязат в ролята си. Включително и да отслабнеш толкова. Та, с изпъкнали скули, гръбначен стълб, броеница от ребра, изпита физиономия, сиво излъчване, полу празен поглед, се срещаме с главния герой.
Малка прелюдия от края на филма, разбира се толкова тъмно, толкова втрещяващо излъчване на Бейл, че изобщо не разбирате какво всъщност се случва, и защо героя ни седи на ръба на една скала държейки труп в ръцете си, който преди това прилежно уви в килим, готов да го хвърли...
Мистерията е налице, остава да разберем какво се е случило, та тоз човечец прави такива мизерии.
Много дарк, много крийпи... подтискаща сиво-черна атмосфера. Даже и името Машинистът, и професията на героя ни беше студена, еднообразна, подтискаща.

Ежедневно Тревър Резник, сваляше определено количество от теглото си, по неизвестни причини. На всичко отгоре инсомния го мъчи през последната година, година и половина. Изглеждаше наистина притеснен, и с някакви проблеми... които обаче така и не споделяше, а и беше абсолютно убеден че всичко му е наред. До момента в който след инцидент в работата, причинен от невниманието му, негов колега губи ръката си. Оттам насетне започва бавното разплитане на добре усукания сценарий. От цялата психоза около инцидента, редица необясними събития, които само той вижда, стигаме до момента на пълна мозъчна блокировка.
Напълно объркан, обзет от параноя, че всички са в заговор срещу него, неразбиращ много неща, привидения, странни събития - стигаме и до същинския край. Който... беше добър. Но мисля че повече от добър, тъй като през цялото време вида на героя ни е напомнял подсъзнателно какви може би са причините за психичното му състояние и начина по който се държи. Но прекалено увлечени от историята, и желанието да разберем режисьорското решение, отказваме да повярваме в собствените си мисли.
Така е, поредния филм за слабото човешко съзнание, колко крехко е то, и какви събития може да причини. Не е психотропно оръжие, нито пък коренно ще промени възгледите ви към живота и заобикалящия свят. Обаче ще ви захапе здраво за съвестта (за тези които я имат) и може би, ще ви научи на повече самоконтрол. Инсомния + лабилна психика + чувство за вина = Машинистът!