»©« Indiana Jones and the Temple of Doom

Голямото приключение, което остави публиката очарована през 1981 година, се завръща три години по-късно. За първи път режисьора Стивън Спилбърг прави продължение на някой свой филм. Индиана Джоунс пожънва огромен успех с появата си и както всички принципи са създадени, за да бъдат нарушени някой ден, така и тенденцията при Спилбърг "Без продължения" си намира майстора в лицето на Индиана Джоунс и Храмът на обречените (Indiana Jones and the Temple of Doom). Продължение на приключенията на готиния археолог с нюх към ценностите от миналото и с една единствена цел - да ги предпази от неприятелите (обикновено покварени хора, целящи бързо богатство с контрабанда на въпросните реликви, сещате се, един вид модерни пирати). Ролята по право си принадлежи на Харисън Форд. Макар че всичко е било възможно. Сега познаваме сага, наречена Индиана Джоунс, и Харисън в главната роля - незаменим. Но тогава, една малка промяна би заличила образа за винаги. Това вече е в рамките на фантазията, тъй като миналото си е минало.
Само по себе си действието във втория филм за Индиана се развива по-рано като хронология от това в Похитителите. В което няма нищо лошо де. Някак си имам чувството, че идеята е на Джордж Лукас. Както самия той направи доста години по-късно с Епизод I и разказването на своята междузвездна история отзад напред. Но това няма никакво значение, защото продължението на великите приключения е вече факт през 1984 година.

Още преди да сме видели любимия ни герой, в обектива на камерата се вмъква прекрасната Кейт Капшоу. Пеейки една готина песен (която първо ми звучеше на японски, но след това придоби френско звучене), разкършваща се пред зрителите, не ни оставя други помисли освен: "Това ще е мацката за археолога в тази серия на Индиана Джоунс". Не е трудно да се досетиш. Понякога сценариите на Спилбърг са предсказуеми, но въпреки това има с какво да те изненадат или пък носят онзи чуден заряд на адвенчър, хумор и незабравими моменти.
Още един интересен герой се вмъква в първите 15 минути. Хлапето, което се оказа верен спътник в новите перипетии на героя ни. Наричаше го Малчо (Шорти, Шорт Раунд). Този малчуган, който дава много топло чувство на филма и сразява гледащите с таланта си. Мда, малък, но пък доста пасва за персонажа си и е много забавен. В интерес на истината, при кастинга неговия по-голям брат се е явил за ролята. Уви обаче, въпросния брат не се е справил добре. Хлапето - Джонатан Ке Куан, му е помагал като постоянно му е подсказвал репликите. Разбира се това не е останало незабелязано и виждате ли, малкия Джонатан получил ролята на Малчо. Браво на него. Като има възможности, нека ги толерират.
Вече имате действащите лица, остава да спомена нещо и за сюжета. Лишен този път от нацистко присъствие, танкове и автомати MP-40, филмът ни пренася в джунглите на Индия. След бягството си от Япония и взимането на частен самолет, последната машинария, саботирана от пилотите си, се разбива някъде там в дивата и опасна джунгла. Инди и Уили (героинята на Кейт Капшоу) заедно с Малчо успяват по невероятен начин да оцелеят. Скоро след това се срещат с един старец, съпровождащ ги до селото им. Оттам насетне се оказва, че въпросното село има сериозни проблеми. Децата били отвлечени и някакъв божествен камък бил откраднат. Не трябваше много на Инди, за да се настрои към новото приключение. Ще или не Уили трябва да тръгне с него, а изгарящия от страст по пътуванията и напечените ситуации Малчо дори за миг не си помисли да остави приятеля си - д-р Джоунс.

Изправен срещу проклятията и тъмните тайни на храмът на обречените Индиана има за цел да върне свещения камък, както и да потърси отвлечените деца. Всичко това се върти около мрачния персонаж на злия в тази част на приключението. Мола Рам е жрецът, вършещ тайно забранени ритуали, принасяйки в жертва хора в името на богинята Кали. Изпълнена от популярна боливудска звезда - Амриш Пури, ролята е наистина много дарк, скери и всички онези мрачни черти, които един отрицателен герой може да притежава.
Въпреки че не беше така енергичен и толкова яростно динамичен, преливащ от комични ситуации, втория филм за Индиана Джоунс е едно достойно продължение. Притежава и своите незабравими сцени, които все още се помнят от зрителя. Но все пак, ясно ми стана защо до преди вчерашния ден, бях гледал Храмът на обречените само един път. Може би защото ги нямаше германците. Да си признаем, често те са най-добрия пример за неприятел във филм. Или може би развитието на действието в една джунгла и един мрачен храм. Не знам... Но със сигурност повече се забавлявах на Похитителите.
Филма има голяма стойност за Стивън Спилбърг. Там той среща бъдещата си съпруга - Кейт Капшоу. Независимо от симпатиите си към нея и бъдещите чувства, това хич не му пречи да се гаври със своя екип. За пореден път подлага главните герои на какви ли не брутални гадорийки, докато ги завира в някакви съмнителни подземия и тунели и ги засипва със стотици буболечки. Хахаха, просто пример. Непоправимия стил на Стивън Спилбърг - повече от уникален.
А какво ми е отношението спрямо третата част, Последният кръстоносен поход, мисля че съвсем скоро ще научите. Любимата ми част от поредицата за безстрашния археолог - д-р Джоунс.