»©« One Flew Over the Cuckoo's Nest

Четири години преди Милош Форман да пробуди желанието на зрителя да пусне светлината в себе си и да почувства свободата, Джак Никълсън сътвори една от най-добрите си роли в своята кариера. Интересното е, че 1975 всъщност е в началото на въпросната негова кариера. Сега го класифицираме като голям актьор именно заради изпълнения като това от средата на 70-те години на миналия век. Милош Форман с творение спечелило толкова много награди, включително филм на годината за 1975, с участието на Джак Никълсън в главната роля. Полет над кукувиче гнездо (One Flew Over the Cuckoo's Nest) е едно от заглавията от далечното минало, което винаги е пробуждало интерес в мен. Другото е Котка върху горещ ламаринен покрив. Ясно е, че на база първични чувства, породени от заглавията и странното им звучене, тези филми се превръщат в едни от най-загадъчните за любопитен кинофен като моя милост. Не преигравам, така е. Как мислите, каква е причината чак сега да споделя филма с очакванията си? Тази - уплахата от голямо произведение, ужасно комплексно и трудно за разбиране. Но е правено от човек, Форман е талантлив режисьор и сценарист, следователно не е някакъв луд, който не може да бъде разбран. Сега като имам малко повече вяра в принципите и възприятията ми, си позволих да гледам Полета. С лека психическа подготовка бях готов да видя какво ли не. Да остана втрещен от майсторлъка и откачената история, която ще ми представят две от големите имена в киното - Форман и Никълсън.

В една психиатрична клиника е приет нов пациент. Р.П. МакМърфи - абсолютен бунтар, който не показва никакви симптоми, които да го причислят към която и да е категория невменяеми. Уви обаче бурния му характер и непристойно поведение го местят от институция в институция, като накрая се озовава във въпросната клиника. Там обаче, той е единствения нормален, поне на пръв поглед така изглежда. Все хора с проблеми събрани, уж да ги лекуват... но с всяка изминала сцена, някак си не вярвах в тяхното психическо подобрение. Много се притеснявах за героя на Джак Никълсън (МакМърфи), да не вземе да сдаде багажа накрая. На подобно място, като няма с кого да обелиш свястна приказка, а с тези с които изглежда че можеш, те мислят за хахо, си е чист късмет да останеш с всичкия си дълго време. Нямал още възможността да се запознае с "колегите" си, не с всички от тях, МакМърфи срещна Горгоната. Метафорично или не, такава си беше. Ненормален деспот, тиранин, дотолкова психирала от професията си, че може би да заключат нея вътре в клиниката, няма да е лоша идея. Става въпрос за сестра Рачид. Главната на отделението, тази която провеждаше сеансите, по-точно сбирките между пациентите, с цел да споделят проблемите си и да постигат някакъв прогрес в психическия си баланс. Доколкото споделих за характера на МакМърфи, сами може да си направите заключение за това колко мирен ще стои главния ни герой в компанията на тази властна жена, човъркаща в съзнанието или по-скоро игнорираща истинските чувства на пациентите си.

Полет над кукувиче гнездо за мен беше интересен филм. Получила се една добра гледна точка за живота на проблемни хора, изолирани от нормалния свят, затворени в клиника, в която се предполага че ще им бъде оказана нужната помощ. Дали системата се грижи добре за тях, дали има ефект от "лечението", от начина по който минава ежедневието им, може да се разбере с един единствен полет. Достатъчно е да кръжим известно време (два часа) над това гнездо, пълно с всякакви темпераментни кукувици и ще добием представа за замисъла на Милош Форман. При всички положения обаче, Полета е от този тип филми, при които няма една идея. Няма един завършек, няма едно чувство. Въпреки че заглавието умело ни подвежда към варианта за един избор и едно решение. От английски "One Flew" - за нас е просто "полет", но можеше да бъде и "A Flew". Така ги виждам нещата. Може и да бъркам, може да не съм достатъчно луд, че да мисля в правилната посока, или пък съм достатъчно сбъркан, че да откривам някакви тънки нишки преплетени в безброй малки нервни влакънца.
Хареса ми играта на Джак Никълсън, заслужил си е Оскара. Колкото и неприятна да ми беше главната героиня, сестра Рачид, и тя си е заслужила приза. Все пак като ще е отрицателния герой, да бъде такава - евала й. Изпълнението е на актрисата Луиз Флечър. Но освен главните ни герои в обкръжението на МакМърфи имаше доста повече познати лица. Дани ДеВито например, неизчезващата усмивка от лицето на Мартини. Кристофър Лойд - отива си му да играе луд, простете, ментално нестабилен. Винсънт Скиавели - една от най-бруталните физиономии в киното. Може да играе Франкенщайн без да го гримират. Забележителна беше и играта на Брад Дуриф, в ролята на Били Бобит. С цялото му заекване, и тези близки по звучене срички в името му, беше голяма скица докато се представяше.
Хубаво е да гледаш подобни филми, защото едно време са знаели как да се прави нещо истинско. Няма преструвки, има актьорска игра. Няма комерсиализъм, има класен сценарист и режисьор. И когато последните две се обединят в съзнанието на един и същ човек, от величието на Форман, крайният резултат е поредния шедьовър в киното, превърнал се в заветен, пазещ тайнството около идеята си и до ден днешен.