»©« Gone Baby Gone

И докато си вися тука в CCS, с хубава гледка към хотел Хемус, очаквам да започне прожекцията на филма We Own the Night... имам още време, така че ще ви разкажа за едно друго филмче, което гледах предната вечер (вкъщи де, но пък си заслужава обясненията). Говоря за Жертва на спасение (Gone Baby Gone). Един филм на добре познатия ни като актьор Бен Афлек (който е и съсценарист за филма), с участието на неговия по-малък брат Каси Афлек (за първи път го видях в Добрия Уил Хънтинг, една малка роля естествено), Морган Фриймън, Ед Харис и Мишел Монахан.
Драматичен филм, много трогателен и много противоречив. Защо смятам така ли?! Защото през цялото време имате усещането, че нещо нередно се случва, дори когато съзирате правилните (или по-скоро логичните) действия - реакции на героите. Или пък когато против волята на логичното и здравия разум, те се борят на всяка цена за истината.

Филмът започва доста описателно... встъпителни (мъдри) думи от страна на главния герой Патрик (героя на Каси Афлек). Също с известна доза меланхолизъм и набиващи ни чувствени помисли за хората около нас (тези които познаваме от малки, новите които срещаме, или всички в обкръжението ни... изпълващи забързаното ни ежедневие).
Историята е за отвлечено момиче. 6 годишната Аманда... изчезва от дома си. Бива отвлечена от неизвестни похитители, новините крещят името й през цялото време, лешоядите-репортери кръжат около пикантната новина (независимо че става въпрос за толкова дълбоки и тънки чувства, като тези да загубиш детето си).
Патрик и неговата "сътрудничка", както през цялото време я наричат (героинята на Мишел Монахан) се явяват нещо като частни детективи. Семейството на отвлеченото момиче ги наема с цел да подпомогнат търсенето (или може би да го оглавят, тъй като вярата им в полицията не беше особено голяма... не разчитаха те да са тези, които ще окрият детето).
Интересен е начина им на действия, реакцията на останалите които срещат (постоянно очакваха да са някакви по-възрастни, защото очевидно това ти дава вид на по-мъдър или човек с повече опит). Уви обаче, те бяха млади, и противно на подозренията на останалите, хич не бяха некомпетентни. Похватите им бяха много точни, познаваха добре контакта с хората (на всичко отгоре Афлек имаше толкова празен и дълбок син поглед, че през цялото време си мислех че от нищо не се страхува). Не ме разбирайте погрешно, физически не беше някой коравак да кажеш, че наистина се чувства в безопастност. От поведението му ясно си личеше как философски е много над повечето хора, с които филмът ни запознава.
От миг на миг действието се развива, намесва се полицейския отдел специализиран в откриването на изчезнали хора (оглавяван от героя на Морган Фриймън), както и две стари ченгета (Ед Харис и Джон Аштън).

Филмът ме грабна с... визията си. С музиката, която и за миг не ми даде повод да се усмихна. През двата часа докато гледах... имах пълно внимание, и абсолютно безсилие от сорта на: Аз по никакъв начин не знам как бих действал в такава ситуация. Не за паника, просто... нямам никакъв усет или... идея как да се ровя в неизвестното, за да изровя истината.
Имаше и много тежки и... спиращи дъха моменти, естествено с това режисурата си гони реализма. На ниво беше. А и съспенса от развръзката ще го усетите секунди преди да ви се разкрие истината, която през целия филм Патрик търсеше. Ще останете с приятно чувство ако сте били в същата посока на мисли като главния герой. Поне при мен така се получава.
Похвална е режисурата на Бен Афлек, човекът който създаде сценария на Добрия Уил Хънтинг (заедно с Мат Деймън, нека не забравяме това). Но все повече и повече това ми харесва, тъй като едва ли ще се спре дотук. Надявам се в бъдеще да има пак филми, дело на Афлек, и по възможност да са все така добри...