»©« Sydney White

Съвсем случайно, преди няколко вечери, ровейки си из полу-легалното ни уеб пространство, попаднах на едно ново филмче с Аманда Байнс (една звезда от тийн-муувита, пряка конкуренция на Линдзи Лохан). Въпросното ново филмче се казва Сидни Уайт (Sydney White), което ми направи особено впечатление, още преди да съм се запознал с рецензията му. И да, оказах се прав, Sydney White идва от Snow White, което е Снежанка. Това което щях да гледам не беше поредното тийн филмче, а една интересна (и доста забавна, както се оказа) интерпретация на една стара и златна приказка... Много необикновен начин, доста фън, голяма доза американска промивка на мозъците разбира се.
Нека топлите думи в този пролог не ви заблуждават. Все пак като се има предвид какво изглеждаше на първо време, се подготвих за въпросната доза мозъчна пръдня, а и как иначе - тийн филмите имат едно невероятно свойство - да те заблуждават толкова много по отношение на американската образователна система (в частност колежите), че да загубиш всякаква представа. Е ако в действителност през цялото време колежаните мислеха за и правеха купони, или пък се кипреха и се занимават с всякаква извън класна дейност, за да станат най-популярните сред "братствата" или "сестринствата" (онези псевдо групировки, инициалите на които са съставени от няколко гръцки букви: Капа-Делта-Сигма, Пай-Ета-Омега, бла бла), или пък все драми около бъдещата им любов, се питам кога им остава време, за да... бъдат колежани?! Но това няма да го променим, ако самите сценаристи не го променят сами... е тука поне имаше нещо различно, което да замаже поредната тийн боза.

В началото беше тежко... когато героинята на Байнс попадна в колежа, като я почнаха с развеждането и обясненията кой какъв е (сещате се: най-популярните, най-влиятелните, с кои да се вижда, с кои не, кои са загубеняците и т.н., обаче никой не й обясни коя е главната аула за лекциите или нещо подобно, грр...). Стисках зъби от цялата пародия, на места се смях, за да не изкрещя от болка. Но въпреки упоритите атаки от страна на филма, не се пречупих. И спечелих, щото дойде време за интересната част.
Всеки тийн филм има 3 (три) части: 1 - разцвет, всички са ти приятели, всичко е ОК, на гребена на вълната си, докато... 2 - всичко ще се срути, я от лош късмет (лоша карма), или пъклен план на твой опонент(и) и така до... 3 - когато след като си изслушал няколко драматично депресиращи песни за самотата и любовта, всичко започва да се оправя, любимият ти да е до теб, всички да ти вярват, а гадните да си получават заслуженото. Хахаха... кратък разбор в три действия, ще ме прощават феновете на тийн-филми, ама си е така :)
Но както казах филмът беше по-различен. Защото стандартното, което сме виждали беше само в началните 20-на минути. Малко след фаза 1, Сидни се озова пред общежитието (то си беше една полу срутена къща) на загубеняците. По стечение на обстоятелствата, това бяха 7 на брой, абсолютни особняци (от мъжки пол, да), всеки със странностите си и лудостта си, но и добри качества разбира се. Това предполагаше да са 7-те джуджета (нали се водим по приказката). И оттук почна истинския фън. До самия край, всичко беше на непознато ново ниво с определено количество смях, леко сълзи и мили моменти... и все пак завърши предсказуемо с целувка между Сидни и най-готиния в колежа. Хепи-енд, няма как, а на вас - приятно гледане ако все пак се решите да отделите малко време (по-малко от 2 часа), за да видите за що иде реч във въпросния филм.