»©« 3:10 to Yuma

Имало едно време на запад... повечето филми за лоши момчета, бивши или настоящи краварчета, препитаващи се с фермерство или обири на дилижанси, банки или някакви други скъпоценности на заможните ново-американци, започвали така. Дълго панорамно начало, музиката на Енио Мориконе и в голямата си част (поне класните уестърни) били режисирани от Серджо Леоне. Разбира се това е прекалено общо казано, но за непознавачите на класическият уестърн, със загорелите лица на мъжаги като Клинт Истууд или Чарлз Бронсън, е напълно достатъчно обяснение за това какво може да очакват.
Преди много време, от детството ми, много се бях запалил по каубоите, филмите, пушкането, индианците и целият им начин на живот, като живеещи в мир хора, или като такива извън закона, усещащи дъхът на потерята ден и нощ, бягащи за живота си, но не толкова изплашени като тези, които ги преследват.
Също толкова отдавна беше и първият път, когато гледах Имало едно време на запад. 3 часа филм, невероятен сценарий, режисура, музика - абсолютна класика. Споменах за тандема Леоне-Мориконе, това е един от последните им съвместни проекти. Лентата с Чарлз Бронсън, Хенри Фонда, Джейсън Робардс и Клаудия Кардинале е една от паметните класики на киното от края на 60-те години на миналият век. Филм изучаван във филмовите академии и с наистина високо реноме на кино-съвършенство. Но стига съм хвалил миналото, нека отправим поглед към опитът на Джеймс Манголд и неговият филм Ескорт до затвора (3:10 to Yuma).

Ветеранът от гражданската война Дан Еванс (Крисчън Бейл) живее със семейството си извън градчето Бизби, във фермата си. Поради няколко месечната суша и кофти климата, затънал в дългове и притиснат от амбициозния Холандър (решен да прокара железопътна линия точно през земите му) случайно се среща с най-бързият пищов на запада, заклетия престъпник, обирджия и безкомпромисен убиец, Бен Уейд (Ръсел Кроу). Уейд и бандата му изпечени главорези, събрани от кол и въже, нападат дилижанс със заплатите за града, охранявани от агенти на "Пинкертън". След една много добра сцена, издържана в стила на класическият първороден западен екшън, престъпниците сломяват съпротивата (въпреки тежкото им въоръжение и картечницата Гатлинг). Избиват всички с изключение на старото куче Байрън МакЕлрой (Питър Фонда). Пощадяват Дан и синовете му, но взимат техните коне и ги зарязват насред пустошта с един ранен старец. Историята не ни дава възможност много да се нагледаме на сурови физиономии, големи паузи между погледите на героите нито някаква кой знае каква актьорска игра. Нямаше го онзи дух на старият уестърн, всичко като че бързаше да се развие... и усещането за зрителя е че действието съвсем не се развива в нищото на пустинния див запад.
Бандата отскочи до Бизби, където с малко повече финес, възползвайки се от наивността на чакащите дилижанса, накара потерята да запраши към мястото на престрелката. Междувременно Бен Уейд и момчетата му се отдадоха на заслужен релакс, разделиха плячката, а той самият си получи необходимата доза женска плът и страсти. Е не може без това. Всичко това много хубаво, до момента в който агентите на "Пинкертън" не се срещнаха с Дан Еванс, раненият и готов да преследва Бен Уейд до гроба си, МакЕлрой. Успяват да заловят престъпника отговорен за толкова много обири и убийства и набързо да му решат съдбата - на другият ден в 3:10 следобяд трябва да хване влакът за Юма, където ще бъде осъден и обесен за престъпленията си.

Организиран е ескорт за лошото момче, като един от членовете му е именно героя на Крисчън Бейл. Нуждаещ се от парите, за да покрие дълговете си и най-накрая да заживее спокойно със семейството си. Разбира се времето започва да тече, нещата изглеждат лесни за изпълнение, може би да... ако Чарли Принс (Бен Фостър) и останалата част от бандата на Бен Уейд не бяха живи. Трябва да призная, Бен Фостър направи добра роля на изкусен маниак и абсолютен хахо, лоялен до гроб на своя главатар Уейд. Имаше едни такива полу-изплашени, полу-ще ти пръсна главата очи. Много се заиграваше с пистолетите си, походката му беше добра - честно казано придаде малко цвят на филма. Ръсел Кроу също беше добър в ролята си, макар че някак си не ми прилича на каубой, камо ли лошо момче (след всичките превъплъщения, които съм му гледал). За Крисчън Бейл, какво да кажа - надявах се да има по-силни моменти в лентата. Уви героят му по сценарий е трябвало да бъде скучен.
Като цяло... подкрепям филма, както и ентусиазма някой да направи уестърн в дни като нашите, когато онзи усет към добър филм за дивият запад се е поизгубил и като музика и като режисьорско усещане, да не говорим за актьорски колектив. Също така саундтрака беше добър. Много хубава композия, дело на Марко Белтрами, който е получил и номинация за Оскар по повода. Но ще споделя и не толкова добрите си впечатления от завършека на филма. В един уестърн съм свикнал накрая да остават много малко (ако въобще останат такива) живи герои. Това е нещо като задължителна част от действието. Човешкият живот не струва пукната пара. Бум-бум и това е, даже когато очакваш хепи енд за главния герой. Няма как! Затова е див запада, изгубен от всякаква логика. Разчиташ на божията намеса, или в случая сценаристкото решение. И все пак, Ескорт до затвора си го бива за през почивните дни, когато нямате какво да правите и искате да наваксате с новите филми. А за заклетите киномани, препоръчвам пак да си припомните Имало едно време на запад и да усетите още един път майсторлъка на великия Серджо Леоне.

»©« A Clockwork Orange

Границата между лудостта и геният е почти толкова тънка, колкото тази между живота и смъртта когато към главата ти е допрян револвер, зареден с шест патрона в барабана, с нервен показалец на спусъка. Не толкова живописно може би, но с пълна правота, смея да заявя че творбите (всички до една) на феноменалният Стенли Кубрик са винаги движещи се по тази тънка (червена) линия. Червена, за да повишим усещането за терор, хорър и психо влияние. Гениалната лудост не е присъща на всеки му. Повечето творци (независимо в каква сфера) са оставали неразбрани приживе, след това обаче (когато оригиналния ум го няма, за да опровергае анализите) се появяват какви ли не бръщолевения и догадки за мислите на създателя. Подобно на мен и други са давали мнение за филмите на Кубрик, в частност до един или пък обширно прозаичен дискуционен анализ на цялостното му творчество. Няма да бъда толкова разпилян като тях обаче, тъй като освен Сиянието и Портокал с часовников механизъм (A Clockwork Orange), не съм изгледал друг филм на Кубрик. А може и да съм, но просто не си спомням. Няма да ви разказвам за интерпретацията на култовия роман на Стивън Кинг, а за този на Антъни Бърджийс.
1971 година, 3 години след 2001: Космическа Одисея - невероятен хит за времето си, класика в жанра и до ден днешен, се появява Портокал с часовников механизъм. В главната роля е младият (тогава) Малкълм МакДауъл. Избран може би заради невероятното си маниашко излъчване, или просто погледа с тези широко отворени сини очи, с големи очни яблоки. Този добре трениран физически малчикь, гъвкава фигура, идеално пасваща на персонажа и цялото театро, в което действието на филма протича през по-голямата си част. Какво имам предвид под театро?! Ами изпитание за актьорите. Още с началната сцена и встъпителната музика (саунда между другото е не просто перфектно подбран, като класически произведения, а и собствената композиция е много добра и отличителна за творчеството на Кубрик) впиваме поглед в този на Алекс (МакДауъл), усещаме дишането му и напрежението в него да остане неподвижен. Отдалечаване на камерата и проследяване на героя и неговите друзя, как стоят в клуб Корова и си пият молоко с малко нелегални добавки, докарващи ги до по-върхови състояния и избиващи ги на старото ултра-насилие. Още от тук се разбира, че това което ще видим в следващите 2 часа, няма да е нещо стандартно, точно обратното, ще ни се наложи дълбоко да се замислим и да запомним всеки един детайл, който ни направи впечатление, за да може после да разсъдим какво по дяволите сме гледали. Определено с първия път, главата ви ще се замая и най-вероятно много от въпросите няма да са стигнали до центърът на мозъка ви, който казва: "Да! Това е така, а онова иначе, защото..."
Освен това пространствените разсъждения по един така отворен филм откъм идеи и догадки на супер комплексен ум, като този на Кубрик, извират постоянно и непрекъснато поемат в различни посоки. Честно казано, ако го обърнем на дебат трудно ще се стигне до консенсус за това, каква е била първоначалната идея или основния замисъл (нека го наречем така) на филма.

След клуб Корова групичката се отправя към някакъв изоставен театър, в който се срещат с други младежи, но по всяка вероятност от друга банда. След малко тупаник, финес и класическа музика (много красива сцена) нашите герои, предрешени в смешни бели спални дрехи, черни обувки и бомбета, спасяват една девочка от изнасилване и поемат на път, бягайки от наближаващата полиция. След още 5 минути скоростно каране по черния път в насрещното, отбиването на запад в някаква самотна къща, изнасилване под лириките на "Аз пея под дъжда" Кубрик е пленил съзнанието и вниманието ни на 100%. Запознали сме се с главния герой, с неговата дружина, със странните им начини за забавление, както и с увлечението им не просто към насилието, а към абсурдния брутализъм и старото класическо ултра-насилие (било то като пребият някой до смърт или изнасилят непозната с популярното вътре-вън, вътре-вън).
Емблематични изрази и сцени, които безспорно оставят траен спомен в съзнанието на всеки киноман или обикновения зрител, решил да сподели свободното си време с творбата на Кубрик.
Продължаваме да следим действието и попадаме в стария хорошо Лондон, на модерна Англия. Още с Одисеята си, Кубрик се опитва да представи един потенциален развой на събитията и човешката еволюция с... 30-на години напред. Примирих се с костюмите, но с холната гарнитура и цялостното къщно обзавеждане не можах. Модерният свят бе представен като един апотеоз във вихъра на анархията. Не само нацистките униформи (уж на бунтарите), нито пък генералските фуражки, или многото руски думи, които използваше Алекс по време на разказа си, ами всичко което се случваше като ежедневие, държание между хората, местата където героите ни ходеха - беше абсурд. Да не говорим за обсесията в сексуален аспект. То не бяха картини с разкрачени мадами, или пък статуя на керамичен пенис, която се превърна в оръжие на едно убийство. Т.е. въпреки че са представени по такъв начин, напълно ясно ни е какво Кубрик ни показва - упадъкът на младежта. Несигурността на по-възрастните, липсата им на контрол, и постепенно лишени от желание да държат контрола, поради страх или неувереност, че са способни да прекратят тази анархия.
Всичко това има логичното си продължение. Толкова нелепи инциденти, и всички да останат ненаказани. Със следващата щуротия, която героите ни замислят, Алекс е прецакан от своите друзя след като е извършил убийство. Попада в затвора, където започва другата част от историята му. Тази на... поправката.

След 2 години прекарани в тази институация, определено Алекс е с променено мислене, но желанието за свобода е по-силно от каквото и да било. Което от своя страна води до безкомпромисното решение: да се подложи на секретния правителствен експеримент, който ще го промени като човек и ще го направи свободен за 2 седмици. Да го промени като човек?! Специалната програма ще се погрижи да изкорени и всяка нотка и желание за насилие от неговата особа. Разбира се тази утопия не съществува. А виждането на Кубрик за правителственото решение и политиката към затворниците е следната. Промиване на мозъка с филми, при широко отворени очи на пациента, терор от кадрите, насилие, всичко това което Алекс е вършел преди да бъде заловен, плюс не малка тоза серуми и тестови лекарства.
В крайна сметка успяха. Промениха нашият човек, обаче в каква насока... не точно тази, в която се надяваха.
Грандиозният финал е... какво?! Очаквате да изтискам портокала до край?! Няма да стане.
Дали имам други убеждения спрямо филма, и дали ме е направил по-добър човек? Не мисля (за второто), а по първото може и още. Само че е въпрос на настроение. Портокал с часовников механизъм е уникално виждане за потенциалното човешко развитие. Старото око за око и престъплението винаги е последвано с наказание, било то и със закъснение. Дали от там идва и изборът на това енигматично заглавие. Кой знае?! Единствено Кубрик знае, уви... вече не е сред живите, за да може да ни отговори на редящите се един след един въпроси у всеки впечатлил се от неговите творби.

»©« Run Fatboy Run

Време е да си избръснем краката, мишниците, гърдите, да се вмъкнем в стегнатите клинчета, да обуем яки чорапки, да се пъхнем в хубави маркови (и полу професионални) маратонки/платненки, да ги стегнем хубаво, за да не бяга глезена, и да излезем навън за едно кросче. Леко ще тичаме, за да не си оставим животите някъде по трасето, което сме планували. А защо е време ли?! Защото Дейвид Шуимър ни показа новото си творение. Този път като режисьор (а не както сме свикнали да го гледаме в Приятели) на филма Бягай, дебеланко, бягай (Run Fatboy Run). Спомням си, че преди доста време попаднах на снимки (а след това и на трейлърчето) на филма. Беше по времето, когато за първи път гледах Hot Fuzz и Саймън Пег ми стана невероятно симпатичен. И след като го видях, че той ще звездее в този филм, си казах: "Няма как, това ще трябва да се гледа!"
Вярвате или не, така се получи. Вчера, след като видях че филмчето е ъвейлъбъл, не се поколебах да си го приготвя за вечерта (не за приспиване, а за оправяне на настроението). Режисиран от американец, с англичанин в главната роля, с поддържащи роли на други американски актьори и актриса, действие развиващо се в Англия... с подчертан и афиширащ своята уникалност, английски стил. Достатъчно добре се откроява от стандартните (най-вече често срещаните) романтични драма/комедии, които напоследък ни зариват от великата машина за кинозабавление.

Денис (Саймън Пег) стои облечен в костюма си, броени часове преди официалната церемония и отговорното "Да" пред олтара, доста запотен, заключил се в стаята си и зяпащ уплашено снимките с неговата любима Либи (Танди Нютън). Докато братовчедът на Либи, който се пада и най-добрия приятел на Денис, се готви да изпълни задълженията си като кум, блъскайки на вратата на стаята, където младоженецът се паникьосва... допълнително повишава напрежението у главния ни герой. До такава степен че... Денис избягва от сватбата (още преди тя да е започнала), че и Джулия Робъртс би му завидяла за скоростта, с която изчезна от хоризонта.
Плачеща, крещяща името на своя младоженец-беглец, Либи изпуска букета, който трябваше да заметлее към подскачащи млади момичета, прехласнати по суеверието за щастливия брак, с което поставя началото на нашата история. Но това не е всичко, нещото което ще продължи да свързва двамата влюбени, но недостигнали върха на своите отношения, се нарича Джейк. Либи е бременна още преди сватбата - допълнителен фактор за стреса на младоженеца. Но който пък в бъдеще ще изиграе важна роля в техните взаимоотношения, както и шансът който Денис ще получи, за да върне щастието в живота си.
5 години по-късно - с едно симпатично шкембе, Денис преследва травестит по улиците на Лондон, задигнал бельо от магазина, в който героят ни е охранител. Точно така, не особено интересна работа за вършене, изгорялата амбиция се занимава със скучното си ежедневие, самотен. Живеещ под наем с един невероятно забавен, но същевременно доста сериозен и държащ на думата си хазяин - г-н Гошдащидар. От индийски произход, много надъхан и голям образ. Като две капки вода с дъщеря му Мая, правят живота на Денис още по-напрегнат (особено когато последния всеки ден си забравя ключовете и е принуден да стои на вратата, чакащ благоволението на "Шпатулата ми", за да си влезе вкъщи).
Междувременно Либи и малкият Джейк живеят доста по-добре. На всичко отгоре в тяхния живот се появява Уит (Ханк Азария), който е в ролята на перфектния чужденец, мъж, заможен, атлетичен, добър, благотворителен, отзивчив, готин... абе на пръв поглед пълната противоположност на Денис (който живее доста мизерно и мързеливо, непостигнал абсолютно нищо през живота си). Това е така, голямата звезда е напът да "вземе" семейството на другия, което стимулира неудачника, да се вземе в ръце най-накрая, да порастне, и да започне да се държи зряло и да върши нещата така, както един истински баща и съпруг би трябвало да прави.

Затова всъщност Бягай, дебеланко, бягай не е типична комедия. Всъщност е повече драматичен филм с романтичен привкус. Филм за отговорностите и страхът, стената, с която всички се сблъскваме от време на време в живота си, преодоляването на която ни прави по-силни в определени категории на житието ни. Образно казано е така, необразно - е просто да се надъхате и да си вдигнете малко самочувствието, за да не се жалвате и да чакате, че някой друг ще свърши задълженията ви и ще погрижи за отговорностите ви.
Вече на ръба на неизбежната раздяла с любовта на живота си и синът си, Денис се навива да участва в годишния благотворителен маратон по улиците на Лондон, със заканата че ще победи Уит (нещо в което той е добър). С помощта на г-н Гошдащидар и приятелят си Гордън (уникален!) постигат невъзможното и успяват да запишат Денис в маратона. Останалото вече зависи от физическата издържливост на героя ни, а може би от неговата психическа?!
Как точно ще завърши филма, няма да разказвам, но определено ще ви хареса. А за последния кадър, който ще видите в лентата на Дейвид Шуимър, със сигурност ще ви накара широко да се ухилите и безвъзвратно да се влюбите в култовия персонаж на Гордън (Дилън Моран) - този ненаживял се бохем и невероятно спокоен човек, живеещ на границата между сюрреалистичното и блъскащата го реалност, без никакви последици, спасен единствено от благородния си характер и щастливото стечение на обстоятелствата. Затова, натиснете play, и нека маратонът започне!

»©« Hot Fuzz

Запознайте се със сержант Никълъс Ейнджъл. Най-добрия пазител на закона в човешки вид. Вманиачен на тема справедливост, супер точен и невероятно прецизен. Гард на реда и наказващ всяко непристойно поведение и деяние, независимо от степенна му на важност. Перфектният полицай. Печеното ченге. Това е историята на сержант Ейнджъл - Hot Fuzz (жаргонно, което можем да си го преведем точно като Печени ченгета). Една английска екшън комедия, направена в уникалния островитянски стил на сарказъм и хумор. Копираща холивудските полицейски истории, но изкарваща на яве всички техни слабости, умело пародирани и превърнати в страхотни и много забавни ситуации.
Никълъс Ейнджъл е най-добрия в Лондон, страх за престъпността, супер-герой в човешка кожа без никакви супер сили. Трениран, идея фикс е неговата работа и това да наказва нарушителите на закона. Строга дисциплина и ежедневие и невинната физиономия на Саймън Пег. Всичко това е перфектно до момента, в който управлението (цялото!) не решава, че той си върши прекалено добре работата и за да не го уволнят го пращат в едно малко градче, където да се грижи за установяването на реда и закона.

Разбира се, един така надъхан младок като него (смея да твърдя, че не е стар) въпреки че е прецакан от колегите си, продължава в същия дух и маниери да се грижи за безопасността на малкото градче. За последното като че времето е спряло. Животът им се върти около скучното ежедневие, познанството със съседите и това... за поредна година да спечелят националния приз за най-образцово градче в Англия. И затова когато човек като сержант Ейнджъл се появява, всичко се променя. Още първата вечер нашия човек прибира групичка пияни тийнейджъри и опразва въпросния пъб, позволяващ на малолетните да се наливат. Междувременно закопчава и един друг, пълнолетен, но толкова пиян че едва си отключи колата и за малко не прегази супер-ченгето. Изпълнен с яд, стискащ зъби, с половин дузина арестанти се запътва към участъка. Още не е започнал, а вече напълни килиите. На сутринта се среща с колегата си (партньора му) Дани Бътърман, героя на Ник Фрост. Един симпатичен и закръглен тип, толкова забавен и мил, невинен, че хич няма да го сметнете за истински полицай, нито пък че е способен да прегази сержант Ейнджъл (да това е той). Същия този Дани се оказа голям фен на Критична точка, Лоши момчета 2 и постоянно искаше да е като тези ченгета от филмите. Да скача и стреля, да бъде като героя на Киану Рийвс преследващ героя на Патрик Суейзи, изобщо много култови ситуации.

Когато на лице вече са главните ни герои започва и същинската работа. Когато в едно такова малко градче всичко върви по мед и масло престъпленията са дефицит. Разкарват супер-момчетата да гонят гъска, да разчистват счупени стъкла и прочии. Мирен град, какво повече да искаш. Но всичко толкова перфектно и лъскаво си има недостатъци. Серия мистериозни убийства следват и сержант Ейнджъл и партньора му Дани се включват въодушевено в разследването. Постепенно в историята се появяват други две действащи лица - инспектор Франк Бътърман (Джим Броудбент), това е бащата на Дани, както и Саймън Скинър (Тимъти Далтън), в ролята на подозрителен богаташ, с високо реноме в градчето и винаги на мястото на престъплението подхвърлящ ключови коментари.
Не бързайте със заключенията, защото филма не е толкова плосък. Историята е наистина интригуваща, има много комични ситуации, както и добри пародии на класически холивудски филми - каращи те истински да се посмееш и да оцениш майсторството на английската комедия. Класно филмче, а какъв финал има... няма да повярвате. Там простотията наистина се лее на талази, а супер-ченгетата въпреки че ще бъдат притиснати до ръба, ще успеят да намерят начин да се измъкнат. Ами това е, освен да ви предупредя, друго не мога да направя: сержант Никълъс Ейнджъл е тук!

»©« Jumper

Рано тази сутрин, в 4 часа българско време е започнала церемонията по връчването на 80-те годишни награди Оскар. Както споделих онзи ден успях да изгледам всички стойностни претенденти (което прави 85% от всички филми споменати в номинациите) и спах като къпан, тайно надяващ се сутринта да науча кой кого и да остана приятно изненадан. Резултатите бяха следните: най-добър филм се оказа Няма място за стари кучета, най-добър актьор Даниъл Дей-Луис, най-добра актриса Марион Котияр. Останалите може сами да си ги проследите... а, да не забравя - най-добра анимация, разбира се, Рататуй.
И така, с облекчение, че нещата се развиха подобаващо (е разбира се тук там очаквах други победители, но какво да се прави) и за първи път в моята история на киноманиак бях толкова запознат с това, което се случва, реших тази вечер да няма невъзможни места. Исках нещо релаксиращо, неангажиращо, кратко, комерсиално, без много социологичен напън и драми. Избрах произведението на Дъг Лиман, наречено Телепорт (Jumper). Отново екранизация на популярен Марвъл комикс, много напомнящ ни други от героите на въпросната компания за супер герои, но същевременно поднасяща ни нещо ново (като супер сили). Въпросните jumpers (скачачи) имат способността да се телепортират от място на място, познато им (било то от преживяване, или просто снимка - стига да имат достатъчно концентрация). Скачат си хората, тук там, я в Лондон, я закуска на върха на главата на Сфинкса - много куул. Разбира се както ни е научил добрия стар Питър Паркър - с голямата сила идват големите отговорности. Банално, но факт за всички ненормални хора, имащи някакво нестандартно умение спрямо останалите.
Дейвид (Хейдън Кристенсен) започва историята си малко в детство. Бил е проблемно дете, майка му (Даян Лейн) ги напуснала когато той е бил само на 5 годинки, трудно детство с не особено загрижен баща (Майкъл Рукър), един от гиговете в училището, тайно влюбен в едно готино момиче. След поредната изцепка на главния побойник, Дейвид попада върху тънък лед и секунди след това се озовава във водата. В момент на паника, ужас у останалите (и особено в бълбукащия главен герой), последния се озовава с гръм и трясък, и много вода, насред градската библиотека. С малко повече вътрешно усещане и липса на главоблъсканици, Дейвид се осъзнава какъв е, че е необикновен (с прости думи) и постепенно се научава да контролира силата си. Изчезва от родния си град и решава да се отдаде на живот.

Постепенно годините си минават, а Дейвид се е научил да живее невероятно мързелив, тарикатски и достоен за благородна завист живот, на бохем лишен от граници и обезпечен от каквито и да било проблеми. Докато един ден не се връща в родното си градче, където търси Мили (Рейчъл Билсън), момичето от неговото детство, неговата първа и единствена любов. Тук започва и романтиката. Имаше цуни гуни, секс в Рим, сбъднати мечти, гледане в очите, много романтично. Всички двойки в кинозалата се натискаха на тия сцени, като че си нямат дом или друго място, където да го правят (няма да ги критикувам, разбирам ги напълно, и аз го правех преди, хахаха). Но да се върнем на отговорностите. Няма как да не се забележи това поведение. Винаги има и друг отбор. Който в случая е трудно да кажем дали е добрия или лошия. Тъй като нашия човек вършеше обири на ляво на дясно, за да се препитава, а онези другите се опитваха да го убият, за да спре да си играе на Господ. Много противоречия. На чело на въпросната организация бореща се със скачачите, членовете на която наричаха себе си паладини (от средновековната дума за доблестен тежко въоръжен рицар) стоеше Роланд (Самюъл Л. Джаксън). Беше много готин, с една бяла коса, нагримиран и определено знаеше как да сритва задниците на тези, които се мислеха за неуловими.
Гонене, динамика, ефекти, любов. Всичко беше умешено доста добре от режисьора, както и добре подкрепяно от музиката на Джон Пауъл (двамата често вървят заедно в екип).
Като цяло останаха доволен от филма. Нямаше кой знае какво забележително да се види, просто откъм ефекти... освен да срутят залата, друго не виждам какво ще ме учуди. Аман от компютърни ефекти. От друга страна пък актьорите доста са си поживели по време на снимките, къде ли не са ходили - по цял свят. Да не говорим за вътрешността на Колизеума. Екипът е получил разрешение да снима там, което си е направо чест. Ридли Скот за Гладиатор не е могъл да го постигне, а последния път когато някой обикновен е имал право да прави каквото си иска (образно казано) в Колизеума... е било преди повече от 50 години.
Също така филмчето не е особено дълго. 88 минути, които обаче ми се сториха като 2 часа и половина. Може би заради цялостната перспектива на изкривеното време и това едно секундно прескачане от място на място. Четвъртото измерение винаги е представлявало интерес на учените, на филмовите творци и на всеки нормален човек, в дъното на душата му. Мераци много, но действителността е същата. Добро филмче за релакс, потвърждавам, но да стъпим здраво на земята и да не се замечтаваме прекалено много. Все пак материята си е материя, няма такова нещо като телепорт. Можеш да ме опровергаеш?! Ще се радвам да съм сбъркал, хихихи. Наистина - няма невъзможни места.

»©« There Will Be Blood

"Тази вечер в "Кодак тиатър" в Лос Анджелис ще се състои 80-та церемония по връчването на "Оскар"-ите."

Успях! Една вечер преди голямото събитие в "Кодак тиатър", аз бях в CINEMA CITY от 20:00 часа гледах единствената предпремиера в България на Ще се лее кръв (There Will Be Blood). Един от основните претенденти тази година за забърсването на много статуетки. Седмото изкуство е велико, винаги съм го знаел, подкрепял и прехласвал пред него. Знаете че исках да се запозная с всички номинирани филми, преди гала вечерта на награждаването, за да се чувствам по-уверен по отношение на това кой заслужава наистина да вземе, кой не, дали ще има титуляр с много Оскари на куп в различните категории и такива неща - като цяло да съм компетентен и да има с какво да подкрепя не толкова значимото ми (спрямо тези на критиците) мнение. След Изкупление, Няма място за стари кучета, Джуно и Майкъл Клейтън, остана единствено Ще се лее кръв от тези, които се борят за филм на годината. Вече е в миналото, гледах го и сега ще ви обясня как стоят нещата с новата лента на Пол Томас Андерсън.
От доста време слушах хвалби по адрес на филма, гледах трейлъра, четох предпремиерни ревюта, нещо повече около сценария (включително и за Oil! - Петрол на Ъптън Синклеър), познавах Даниъл Дей-Луис и Пол Томас Андерсън от миналите им произведения - така че като цяло бях с настроение да харесам филма и да го подкрепя в надпреварата за филм на годината, както и в останалите категории, за които е претендент. Като цяло Даниъл Дей-Луис никога не се е превръщал в много любим мой актьор, дори след Последният мохикан или пък касапската му роля във филма на Скорсезе - Бандите на Ню Йорк. Тук обаче се появи едно друго име, което ми направи впечатление с първия си негов филм (станал мое публично достояние) и това е Буги нощи. Историята на младежа, изхвърлен на улицата и превърнал се в порно звезда (Марк Уолбърг, Бърт Рейнолдс и Джулиан Мур) е толкова пленяваща и интригуваща, че ако гледате един път филма, то той се превръща в емблема за определена част от изкуството, което до вчера сте познавали. С един такъв добър режисьор при който пресъздаването на една история, епоха и детайли е много важно, няма как да не се получи добър филм.

Следвайки историята на романа Петрол (Oil!), за който вече споменах - творба на Ъптън Синклеър, Ще се лее кръв разказва историята на Даниъл Плейнвю - петролен магнат, човек на петрола, както той обичаше да се представя. Сега от коментарите, които четох преди да си взема пуканки и Спрайт, и да се нагнездя в 6-та зала, 7-ми ред, 11-то място на CINEMA CITY, очаквах 10-11 минути непрогледен мрак, почукване на кирка и след това Даниъл Дей-Луис изпълзяващ от мината, целия окървавен... всъщност се оказаха илюзия. Няма проблем истинското начало ми хареса повече. Черен екран, Ще се лее кръв изписан с онзи шрифт Dracula Blood (или нещо подобно, може да видите на постера как изглежда), след което наистина тъмнина, искри от блъсканата в скалата кирка и неуморно трудещият се Даниъл Плейнвю. Тишина, нито една реплика. Имаше стон, грохот, счупен крак, но на края - Успех! Няма да забравя саунда на филма. Не е точно музика. С изключение на двата момента с класическо звучене през останалото виеше една страшна сирена, която изпълваше целия хоризонт от пустошта с терор и ужас. Със сигурност беше смразяващо кръвта и те вдигаше нащрек, за да усетиш суровия нрав и тежката дисциплина на героя. Звукът от Изкупление беше впечатляващ, но и този в Ще се лее кръв, заслужава адмирации. Уникален и оставящ следа в спомените ти, като нещо впечатляващо и за което да се разказва. Нестандартното винаги се харчи, особено ако е употребено на правилното място в точното количество.
Но да се върнем на началото. След като в първите 10 минути, никой не обели и дума, имаше само едно: "Тц!" на един от героите, и накрая петрола взе да бълбука от дъното на мината, тишината беше разцепена от счупен скрипец, падаща греда към дъното на петролния кладенец, стон от смазването на човешка глава след това тяло и ужасяващ дъх на оцелял, облян в кръв... изпълзяващ на повърхността Даниъл Дей-Луис. Беше точно от онези сцени, които изведнъж се случват, но имаш около 1-2 секунди да осмислиш какво ще стане, проследяващ действието (падането на гредата) и очакваш сблъсъка. И когато чуеш онзи брутален звук от... спраскване! леко подскачаш, със свита физиономия, опъваш се на седалката и казваш: "Ууу... мамка му!" или каквото там възклицание ползваш, на какъвто и да е език.
След такова начало, след обляния в кръв и петрол свиреп и сериозен поглед на Даниъл, втренчен в едно малко русоляво бебенце, останало сирак, започва и неговият разказ. Историята на петролния магнат, който не е просто човек зад бюрото, раздаващ заповеди и рискуващ живота на хората за щяло и нещяло, лаком за пари. А историята на един целеустремен човек, с невероятен характер, на вид добродушен, но абсолютен хахо по отношение на изпълнението и конкуренцията, че е готов да смаже главата на някого с кегла за боулинг, само защото преди 15-на години се е изгаврил по нелеп и смешен начин с него.

Толкова много лирически отклонения или наблягане на забележителни кадри от филма, че вероятно пропускам нещо. Да видим, саунда на филма го коментирах, играта на Даниъл Дей-Луис също (вече ми стана симпатичен актьора, с тази си роля определено ще го помня), сценария да, режисурата също, детайлите... разбира се. Винаги обичам да говоря за съвършеното изпълнение от кинематографична гледна точка. Заслужава определено да е филм на годината, именно заради симбиозата на добрата режисура, изпипаните детайли, продължителността на филма, визията му, операторското око е забележително във всичките 158 минути. Въпреки че си предпочитам CINEPLEX тук екрана беше по-голям, единственото което ми хареса в CINEMA CITY. И заради широките панорамни изгледи, в които в единия край върви някаква каручка, а в другия гледаш работещата платформа, дълбаеща за петрол, със съседа ми по място (а вероятно и другите зрители) често заглеждахме екрана с няколко завъртания на главата. Не бях на първия ред, казах ви на 7-ми, може би ако бях най-отзад щеше да виждам всичко без да се въртя, но това тук не беше досадното въртене от което те боли вратът, а просто... обзърв на всичко, което се случва. Беше забавно.
Впечатлен и доволен останах от Ще се лее кръв. Може още да се каже за него, но ще бъде просто споделено мнение, от което едва ли имате нужда. Винаги е по-добре лично да видите нещо, след което да коментирате, съгласявате или опровергавате (чуждата гледна точка). И така, от петте кандидати за филм на годината... труден избор, определено всички заслужават да бъдат удостоени с този приз, но аз си имам фаворити. Три на брой са (не мога да ги сведа до по-малко число, съжалявам, трудно е). Ще се лее кръв, Джуно или Няма място за стари кучета. Какво ще стане ли?! Тази вечер на червения килим, когато всички се съберат в очакване и споделяне на тръпката от творбите на режисьори, актьори, оператори, сценаристи и всички останали въвлечени в тази невероятна индустрия, ще се разбере кой е победител, кой подгласник и кой ще остане в историята като най-добрия в 80-те годишни награди на Академията за филмово изкуство.

»©« The Air I Breathe

Напред с новата философска гледна точка на един не толкова популярен режисьор - Джиехо Лий. Филмът се казва The Air I Breathe (Въздухът, който вдишвам - съжалявам за превода, все още няма Официален) и предполага да е една много инспирираща драма, що съдех по трейлъра който гледах. Това едно на ръка, колегата който сподели впечатленията си относно новата лента, беше второто, което ме накара да вмъкна The Air I Breathe в плановете си за нощно приспиване с филмче. И така се случи, че по-предната вечер го дзяпах.
Щастие, удоволствие, тъга и любов - това са основните точки, върху които лежи историята. С първите си впечатления се подготвях за още един Crash, макар че след него съм все по-скептичен да се появи по-интересен и по-добре направен филм, за човешките отношения, и за това колко комплексно и колко случайно могат две, три или повече съдби да се преплетат (сблъскат). Всъщност това с четирите точки е базирано на древна китайска поговорка, разделяща живота на четири крайъгълни камъка, всеки зареден с различна емоция - щастие, удоволствие, тъга и любов. Точно както и очаквате, ще видите четирите гледни точки споделени с различен герой - щастието се пада на Форест Уитакър, удоволствието на Брендън Фрейзър, тъгата на Сара Мишел Гелър и любовта на Кевин Бейкън. Там някъде помежду им стои притегателния център, който за мен си остава петата точка, определяща съдбите на всичките тези непознати един други му крайъгълни емоции. Това е гангстера Пръстите (Fingers - наречен така, защото когато някой му дължи нещо, ако не си го изплати в срок, на всеки следващ ден губи по един пръст) - Анди Гарсия.

Заформя се нещо доста интересно за гледане. Толкова известни актьори, подготвях се за тазгодишния Сблъсък. Както споделих, трейлъра ми подейства инспириращо с музиката си, визията на събраните моменти, но вече съм предпазлив. В днешно време всички превюта са много яки, а често филма след това не става за гледане - камо ли за коментар.
Интересно е как са представени героите като имена. Липсват, заменени са точно с емоциите, които изразяват и отделните части от историята, за които отговарят. Г-н Щастие (Форест Уитакър) е бизнесмен, вървящ по правата и непрекъсната линия на сивото и правилно ежедневие. Самотник, обичащ пеперудите и получил шанс да спечели много пари на уредени конни надбягвания. Сещате се обаче, че колкото и да си праведен и да получиш такъв шанс, ще се набуташ в големите лайна, от които нямаш тренинга да се измъкнеш. За секунди, той се превръща в длъжник на Пръстите и е на път да загуби своите пръстчета ако не му намери голяма сума пари, за кратък период от време. Обир на банка - единствената възможност на героя ни.
Г-н Удоволствие (Брендън Фрейзър) е бияч. Мутра, оправяща се с дълговете на Пръстите. Първоначално да сплашва длъжниците, да ги маризи малко, а след това ако не е имало ефект да ги държи, докато работодателя му си поддържа реномето и името с резачката за пръсти. Лишен от емоция, превърнал се в изпълнител и екзекутор, човек виждащ бъдещето минута напред, една вечер попада в капана на своето преимущество - оказва се, че е сгрешил...
Г-ца Тъга (Сара Мишел Гелър) е изгряваща поп звезда на кръстопът. Заобиколена от лешоядите на шоубизнеса, дребния човек плащащ си данъците и задаващ въпроси от рода на: "А защо тя заслужава такова охолство и такъв живот?!" както и от пипалата на Пръстите, готов да я лансира и да я превърне в своя държанка.
Г-н Любов (Кевин Бейкън) е доктор, той е човекът, който прекалено рано е научил значението на любовта, още по-рано е разбрал какво е болка и как няма да обича повече или заради колебанията си ще пропусне голямата си любов.

Всички тези четири съдби ще се преплетат. Задължително ще има общи сцени, повторения за тези които за забравили или не са запомнили какво се е случило 30-на минути преди това, от гледната точка на другия. В крайна сметка всичко се случва в рамките на няколко дена, но заради обстойното представяне изглежда малко повечко. И докато филмът е пропит с ирония, и нито един от героите не получава това, което името му крещи, ако се водите по логиката и инверсията на съдбата, ще разберете за кого хепи енда е единствения не-щастлив завършек. Сложно нали?! Когато изгледате филма ще разберете какво имам предвид.
Започнах ревюто на този филм, малко негативно настроен по отношение на качеството му. Уви, сега съм малко по облагодетелстван, може би като синтезирах нещата, които той се опитва да каже. Наистина като си харесам едно филмче, всички подобни на него са подложени на обстойна и безмилостна критика и умазвани със скептицизма ми. Но и The Air I Breathe заслужава своите 10 минути слава. Добър опит, не по-добра реализация от Crash, но със сигурност много по-добре от Vanilla Sky. Да, това е другият филм, на който ми напомни. Но определено доста по-силен от него.
Така че, дали ще се опитаме да търсим това, което вече имаме, но сме скрили дълбоко в себе си и сме заслепени от постиженията на другите и собственото ни прехласване по блясъка на нещастието, неудоволствието, нетъгата и нелюбовта... е уникален избор за всеки от нас. Това подкрепя популярното твърдение, познато до болка на всеки, че няма еднакви хора. А дали ще повярвате на сблъсъците, и че това което правим, рефлектира някъде, в някой момент от живота на някой друг - също оставям сами да решите, или най-малкото да повярвате в една философия, далечна от нашата, но същевременно толкова близка, колкото всяка една опитваща се да даде обяснение на човешкия живот.

»©« Awake

Много се говореше за Awake (Буден), колко бил интересен, готин, Джесика Алба - добър филм. Все пак, колкото и да не обичам да се водя по чуждото мнение, трябваше да го изгледам, за да мога най-малкото да го оплюя после ако не ми хареса (затова все още нищо не подемам по адрес на Рамбо 4!). За историята на филмчето така и нищо не разбрах, освен че в света на година се извършват няколко милиона операции при които пациента е под упойка. И само няколко стотин от тези пациенти са в някакво особено състояние на съзнание под упойка. Уж спите (другите така мислят), но всъщност чувате и усещате всичко което се случва около вас. Някакво психо състояние. Така започна и филма, с изясняване на тези факти. Добре започваше, а и като видях Джесика Алба (ееех, Джесика) много се надъхах. Вмъквам, че допреди няколко месеца името й, не ми говореше нищо (въпреки че бях гледал Sin City), но сега... Както и да е, да не изпадаме в мисли и блянове, а да продължа с обясненията. От това, което видях като начало мислех, че филма наистина ще бъде някакво лудо психо или малко така мистерийка с цялата тази болка и съзнание, докато си под упойка. А то какво стана...
Хейдън Кристенсен играе Клей Бересфорд - млад и много богат пич, живеещ с майка си (баща му починал отдавна, по много нелеп начин, всичко завещано на него). Супер известен в града, с голяма репутация, много пари (както вече споменах) и с една влюбена в него красавица - Сам (Джесика Алба). Двамата криеха връзката си, заради майката - Лилит (Лена Олин), която така строго бдеше над сина си, че не би допуснала абсолютно никой около него, в каквото и да е отношение. Нормално за едно такова разбито, сноб-семейство, с липсващ баща, единствено дете - майката се превръща във вманиачена и закоравяла защитничка на чедото си. Буквално задушаваща го, но като цяло поддържаща и бдяща над него. Клей обаче има проблем - слабо сърце. Нуждае от сърдечна трансплантация и се доверява на един негов добър приятел - д-р Джак Харпър (Терънс Хауърд). Въпреки съветите на майка си, че тя има по-добър доктор, че този Харпър е гола-вода и има прекалено много смъртни случаи в неговата операционна, Клей се дърпа и поема по своя си път. Преди самата операция, тотално сритва ръжена и тръгва срещу майка си, като се жени за Сам - всичко изглежда толкова хубаво и романтично и всички чакаме развръзката със състоянието буден по време на упойка.

Стигаме до този момент, очаквам си аз да свърши операцията и да започне психото след това, когато... нашият герой осъзна, че всъщност около него се е заплела една дебела конспирация целяща да му вземе паричките. Тука ме изгубиха като зрител, просто догледах филма. Не трябваше да залагам толкова много на това, че ще е някакъв революционен филм с високо психо-въздействие, нито толкова да се влюбвам в Джесика Алба, но... хайде де! Можеше да е малко по-добре. Като историйка не е лошо, но просто представите ми коренно се различиха от това, което видях. Е не може винаги да съм очарован от филмите, които излизат. Все пак за час и половина има какво да видите, ще станете още по скептични по отношение на обкръжението си, когато имате какво да губите и сте уязвим като главния ни герой (който на пръв поглед има всичко, но всъщност му липсва едно от най-важните неща - истински приятел, на когото да се довери).

Every year, one in 700 people wakes up during surgery. When they planned her husband's murder, they never thought he'd be the one.

»©« Van Wilder

Средата на сесията, втори семестър, първи курс, МЕИ - взет изпит по Машинознание = купон с колегите по случая и напиване (повод без повод, така е в Студентски град). Това беше отдавна, преди 3 години. Няколко месеца преди това за първи път гледах Ван Уайлдър (пак с колеги), но в по-некупонджийска атмосфрера. Във въпросната нощ, когато много пиене се изпи, много съдби се промениха, енергията след изпита (каквато беше останала доста) се изразходва, някои поспаха (аз включително), други въртяха клипчета из нета... докато не кротнахме всички към 5 часа сутринта и не решихме да гледаме нещо. Това нещо, се оказа Ван Уайлдър (Van Wilder), един от любимите филми на домакина на купона. Говорим за 2005-та година, въпреки че филма е от 2002. За мен беше непознат преди това, но трудно попадаш на класна колежанска комедия, където всеки завой е хумор, не всяко напиване завършва с повръщане в нечий скут или опикаване на противника. Всеки има право да се забавлява на каквото той си реши, но във Ван Уайлдър всичко беше така добре издържано, с вкус и с много качествен хумор. Създателите - National Lampoons си разбират от работата. Едни от най-добрите производители на ленти в жанра тийн комедия или пародия. Сега ще коментираме първия тип.
Свикнали сме напоследък да гледаме поредната част на Американски пай или някое посредствено тийн романтично-комедийно произведение, на някой не толкова талантлив режисьор, разполагащ с нисък бюджет и некачествени актьори (цицестите мацки обаче винаги ги има). Уолт Бекър също не ви е познат, но като компания която ще финансира филма, National Lampoons не си позволяват провал. Райън Рейнолдс, Тара Рийд, Кал Пен и Даниъл Косгроув са главните действащи лица в забавлението.
Американски колеж - ех, толкова глупости сме гледали по отношение на тази институция, че в един момент може човек да се обърка и наистина да си помисли, че те друго освен да щуреят, да чукат, да се друсат и напиват, друго не правят. А да, накрая винаги се сещат, че има учение и трябва да наваксат. С многото буквари, с помощта на всички, с няколко безсънни вечери (минаващи под звуците на една единствена песен), за 5 минути главния герой е минал материал за цялото си следване и е готов да завърши. Като на кино, в реалния живот за 5 минути заспиваш за пореден път, докато четеш първи въпрос на Физика 2. Това е!
За Ван Уайлдър - това е... вечният студент. Не че е глупав, просто има достатъчно щедър и зает баща, който с един подпис плаща семестъра на сина си, поредната година от неговото обучение. Обаче героя ни какво прави?! Гради си авторитет. Превръща се в нещо наистина мечтано - най-популярния в колежа, за повечето възрастни пълен провал като живот и амбиция, но за себе си и още 200 човека - абсолютен титуляр. Разбира се ние ще сме на страната на Ван, малко или много той наистина е майстор в това, което прави, а и с неговата съдба (преразказана на филмовата лента) изживяваме мечтата на по-голямата част от студентите. Велик кеф. Ван Уайлдър за 7-ма година в колежа Кулидж. Не бърза да завършва, както казах, не е тъп, просто не му се напуска мястото. То му дава всичко от което има нужда, чувства се добре сред всички тези хора, които го почитат и... едва ли не имат нужда от него. Но както е ясно така не може цял живот. Баща му научава за напразната инвестиция, вече 7-ма година, и дърпа шалтера на сина си. Смазан и лишен от финанси, Ван прибягва до крайни методи, за да се задържи още 1 семестър в колежа. Няма да ви казвам как го постигна, защото това е една от най-култовите сцени във филма. А като заговорих за тях... сега като се замисля, няма и 5 минути в които да не се хилите злобно, понякога даже и по-често. Като започнем с философското: "Remember my credo, Timmy: Don't be a fool, stay at school!" и минем през "That's no bong... It's for my shlong" и свършим с кошница еклери, любезно сервирана на група DIK-heads, които със сласт и лакомия нагълтаха... пълнежа. Да, Жорката не бил ял 3 месеца еклери след като гледал филма за първи път. Хехехехе... номераааааа...
Райън Рейнолдс е готиния - Ван, Тара Рийд е готината - Гуен (амбицирана и интелигентна, приятелка на един тъпанар, абсолютен медицински маниак, но забелязана от нашето момче, и разбира се ще се превърне в изгората на живота му), Кал Пен е невероятния асистент на Ван, дошъл от далечна Индия и носещ колоритното и шикозно име Тадж Махал Бадаландабад и Даниъл Косгроув е въпросния тъпанар (лошия във филма, саботиращ опитите на Ван да живее живота си по начина, по който всички мечтаят - волно и с финес). Ах, какво пространствено описание на главните герои. Задъхвам се честно казано, защото филма е енергичен. Заливате се от смях почти на всеки 2 минути, запомняте всичко, защото простотията се учи най-лесно. Неща като тях никога не се забравят и стават класически. Безспорно (а и с порно) това е една от най-добрите комедии (не само в жанра тийн/колежански комедии) излизали през последните 2 десетилетия. Като че наистина е отнело 7 години на някого, за да създаде една такава история.
Нека спра дотук... насладете се на пищното, изпълнено с интелигентен хумор филмче и си водете записки ако не запомните всички лафове от първия път. Не се притеснявайте, винаги може да повторите... потретите, ъъъ... да го гледате всеки уикенд - ваш избор, стига да не прекалите и да не се върнете в миналото на вашите разглезени години.

Tit! Oh, mommy. Most Indians would say "cow" because they are sacred, but I hear "milk," I think giant jugs. You see, I cannot go home a virgin. I came here to study the great American art of muff diving. To smack clam, munch rug, dine at just one American pink taco stand! You know, I wanted to, how is it, park the porpoise. You know? I want to take it through the car wash, baby. And get it waxed. I want to wax it. Wax it! You know, and air dry. Air dry that shit, yeah! And I would like to be your assistant very much, Mr. Van Wilder.

»©« 1408

От Холивуд се стараят на година да изкарат по няколко блокбастъра, с които да си крепят финансовото състояние, по няколко драми или базирани на истинност и факти филми, за да има какво да награждават като стане време за Оскарите, както и порядъчен арсенал психо/страшни филмчета за любителите на Стивън Кинг и другите почитатели на тъмния жанр.
Още като малък се запознах с творчеството на Стивън Кинг, един невероятен майстор в жанра ужаси. Ужаси - много пошло казано, тъй като историите му обхващат повече жанрове, но като цяло първите спомени, които ще се появят у вас, ще бъдат нотки на страх и смразена кръв. Ужасно много от неговите романи са филмирани, които с успех, кои не чак толкова. Лудо се палех по филма То, докато бях четвърти клас, като го пускаха по Ефир 2 (докато още я имаше), в рамките на няколко дни, нацепен на части... след 22:30 часа. Еха! Какъв кеф да гледаш страшни филми, докато си сам вкъщи (или другите спят, най-малко си сам в стаята) и после какво да разказваш. Брей, че геройство. После започнах да му чета книгите, имах някои от тях, радвах му се, макар и да не разбирах голяма част от нещата вътре. Няма какво да крия, колкото и да съм напирал или да ви убеждавам, един 10 годишен, няма как да е напълно навътре в нещата на един виртуоз като Стивън Кинг.
Постепенно повече от филмите му се появяваха на екрана, или достъпни в някакъв друг формат. Кристин, Мизъри, Проклятието, Изкуплението Шоушенк, Зеленият път. Последните два са наистина шедьоври. Добри са и като романи и като кино-реализация. Има и други, но няма да ги коментирам сега, може би един ден ще споделя впечатленията си за тях.

Лятото на 2007-ма имах една колежка, която гледаше с отворена уста монитора. Надникнах (да, гаден навик, някои хора ми се обиждат за това), за да видя какво я е накарало да се блещи така. Беше фенка на Каризма, не вярвах че си пада по Стивън Кинг (двете са ми някак в двете крайности на човешките интереси). Та, тя гледаше трейлъра на 1408 - филм с Джон Кюсак и Самюъл Л. Джаксън в главните роли, по историята на Стивън Кинг (история - публикувана в някакъв популярен щатски ежедневник, простете ми че не си спомням името, а и не ми се търси, не смятам че е важно). И аз го гледах въпросното трейлърче, имаше съспенс, малко дива неяснота и изплашени лица. Добре де, след като гледах Unbreakable вярвах, че Сам Джаксън може да изиграе Дявола по-добре от Ал Пачино и от Джак Никълсън (дори взети заедно). Тук като го мярнах, раздаващ вещи погледи, с една специфична и добре поддържана брадичка (много демонична), философстващ и... управител на хотел (където по стечение на обстоятелствата, щяха да се развият действията) се подготвих психически, че той ще е... "лошия".
От другата страна е Джон Кюсак, който ще бъде "добрия"... или казано с други думи, потърпевшия, който ще има невероятно тежка и мистериозна съдба през целия филм като накрая може и да оцелее, може и да не оцелее. В първия случай най-вероятно ще е побъркан, във втория - ами мъртъв (след свирепи агонии на мъка и ужас). Ау, че ви стресирам. А за какво точно става дума, ще ви разкажа набързо (все пак тук трябва да съм по-информативен за самия филм, не да ви залъгвам с глупости). Но като всеки блог, допуска лирически отклонения е неограничен... стига с отегчителните изказвания.
Героя на Джон Кюсак (Майк Енслин) е писател. Необикновен, както се очаква в една история написана от Стивън Кинг. Ходи по разни много шантави места (спууки), и "изследва" паранормалното в тях или най-малкото си търси белята в дълбоките мистерии и неясното минало. Хотели, мотели, забутани кътчета, където са се случвали човешки драми, обикновено завършващи със смъртен (смъртни) случаи. И нашия човек пише книги по въпроса, хем да държи нащрек публиката, жадна за такива разтреперващи и най-желязното човешко сърце, хем и за да избива комплексите си (натрупани емоции по изгубената си дъщеря преди години). На ръба на: Нямам какво да губя и невярващ в духове и полтергайсти, Майк попада в хотела на Сам Джаксън, с желание да отседне във въпросната стая 1408. Въпреки многото съвети и опити на Джералд Олин (Джаксън), Майк не го сдържа и наема стаята.
Оттам нататък, чак до края на филма ви очакват поредица страшни моменти, спиране на сърцето около десетина пъти, на най-лудите моменти, както и нетърпеливото чувство у вас, да узнаете как ще свърши филма. Не се притеснявайте (но имате право да се разочаровате) няма да бъдете жестоко удивени. Хубав филм като цяло, но след Зеленият път и Изкуплението Шоушенк не съм гледал по-добра екранизация на някое творение на Стивън Кинг. Остава да чакаме, а дотогава ще се задоволим с поредицата ежегодни психо-трилър-ужаси филмчета, които ни предоставят от индустрията наречена Холивуд.

»©« Memento

Така че, нека обобщя - Мементо е наистина страхотен филм и ще ви завърти главата във всички възможни посоки. За да не ви размотавам и аз повече, нека се разделим с пожелания за приятно гледане!

За първи път името Кристофър Нолан се чува през 1997 година, когато пуска своя късометражен фантастичен филм - Doodlebug. Критиката го приема добре, което го надъхва за следващия му проект, излял през 1998 - Following. Кариерата му като кинорежисьор достига своя пиков момент с филма Мементо, съвместен проект с неговия по-малък брат Джонатан Нолан.

Няма как да не запомните този ход на развитие на действията. Всичко винаги свършва там, откъдето е започнало 5 минути преди това. Възхищавах се първия път, когато го гледах, защото наистина ми се завъртя главата. Но упорито продължих да гледам, това ме мотивираше през цялото време да не изпускам действието. Честно казано такова оригинално режисьорско (може би идва и от самия сценарий) решение заслужава не само потупване по рамото, ами и едно голямо: Браво! Все пак Мементо е номиниран за две златни статуетки на Академията.

В края на 1999 - началото на 2000 година (точно в последните месеци на едно хилядолетие) Джонатан Нолан завършва историята си "Мементо Мори" (Memento Mori). Адаптирана като сценарий за големия екран, заедно с брат си Кристофър, двамата създават един необикновен филм, развиващ се по особен начин, невиждан досега от широката публика, а и от тесния кръг на критиците (вещи в бранша, писнало им от тривиалните глупости на Холивуд).

В един момент сте на страната на Лени, а в другият си мислите че той наистина е пълен хахо. Ами напълно нормално разсъждавате - води се от някакви си снимки, върху които записва кратки сведения относно... това кой (какво) има на фотото. Странно е, но това го разбираме още със самия старт на Мементо. Мементо като момент[о], като момент... като запомни, помниш ли... изобщо всичко се върти около човешката памет, и колко нестабилна е тя. Не само, че може да си внушаваме какви ли не неща, а проблема с краткосрочната памет си е направо гибел. Да нямаш спомени от преди малко, означава да си спрял живота си след последния ти далечен спомен. Колкото и снимки и записки да правиш, това не те прави жив - а какво мъчение е за околните ти - отново гибелно.

„Memento mori“ е известен латински израз, който може свободно да бъде преведен като „Помни че си смъртен“, „Помни че ще умреш“ или „Помни смъртта си“. С изразът се наименува и жанр артистични произведения, които се различават широко едно от друго, но имат една и съща цел - да напомнят на хората за тяхната собствена смъртност.

Безкрайна гонитба и страх от това да заспиш, преди да си записал поредното нещо, което ще забравиш в миг. Така Лени (Гай Пиърс) търчи през по-голямата част от филма, задаващ въпроси, преследващ/преследван, търсещ отговори, разчитащ единствено на няколко фотографии и написаното на тях. Няма приятели, няма познати, само няколко лица от въпросните снимки. Теди (Джо Пантолиано) или Натали (Кари-Ан Мос), макар че по записките си не може да се довери на никой от тях. Разбира се това не е най-страшното. Мислим че той е праведен, нали така?! Определено търси някой мръсник, отговорен за изнасилването и убийството на жена му. Обаче как точно да му се доверим? Радваме се на филма, но ако в действителност познавахме така объркан човек, в такова... състояние (както постоянно наричаше проблема си) дали бихме му вярвали.

Силата на Мементо е в това, че действието върви отзад напред. Нещо като тест за вашия ум, съзнание, памет. Главно върху паметта, но пък и следенето на един така динамичен сценарий, с толкова неизвестни, в обратна посока - трябва си и ум за проследяването. Главозамайването - по-голямо отколкото ми беше след като гледах Трансформърс. Ама там проблема беше заради многото ефекти. Не се плашете, Мементо не е страшен, но пък е удоволствие за тези, които си падат по заплетени филми. Тук мога да кажа, че цялата завръзка, началото и края са така уплетени, че пропуснете ли и секунда - най-вероятно няма да харесате филма. Но гаранция, че изживяването ще е неповторимо, отправям към феновете на киното и либералните към промени и нестандартни филмови решения.

Хитът на Кристофър Нолан, с участието на Гай Пиърс, Джо Пантолиано и Кари-Ан Мос. По историята на Джонатан Нолан. Един трилър с невероятно стечение на обстоятелствата. Точно когато си мислите, че знаете всичко, ще ви полеят със студен душ и ще ви сервират истината. Която съвсем не е лека, особено ако сте повярвали на това, което през целия филм ви заблуждават така умело. Не очаквайте някакъв стандартен криминален филм с елементи на мистерия. Говорим за Мементо, това е напълно достатъчно...

»©« The Good Shepherd

Около излизането на Добрият пастир (The Good Shepherd) не се шумеше толкова, колкото един добър филм със звездно участие предполага да има. Защо се получи така ли?! Ами може би подобно на Източни обещания, базирано на тематиката на филма, оставиха точната дата на излизането в неизвестност, дори 3 дена преди премиерата. Из интернет обикаляше един тийзър, който беше впечатляващ. Сещате се гласът, който анонсира филмите, си имаше няколко реплики (цитиращи известни критици или списания) относно играта на Мат Деймън, Анджелина Джоли и режисурата на Робърт Де Ниро. Опитах се да го намеря, уви не успях - улучвах само трейлъра, който преди това го нямаше (но сега е на всеки ъгъл в нета, след запитване за Добрият пастир).
Една нормална работна утрин, може би малко към обяд, разглеждах датски сайт с трейлъри и видях рекламата на пастирчето. Заинтригува ме, изказваха го като най-добрия шпионски филм за последните 10-на години. А и режисиран от Де Ниро (който взима и роля във филма) вещаеше добра история. Мат Деймън, някои го харесват, други не - но честно казано за тази роля няма по-подходящ от него (може би Ръсел Кроу, да повтори ролята си на Джон Наш от Красив ум, но това вече сме го гледали). Винаги е добре да имаш Анджелина Джоли, някъде из сцените, а ако се появява по-често - по-добре. За какво става въпрос и къде са овцете ли?!

Историята е за Едуард Уилсън и началото на най-тайната американска организация, а именно ЦРУ (Централно Разузнавателно Управление). След края на Втората Световна война, точно пропълзяващата червена заплаха от изток (а и запад, с размерите на Русия е трудно да се каже точно откъде ще дойдат). Всичко се въртеше до това как един човек (Уилсън) дотолкова вярващ в патриотизма, обичащ страната си, че буквално ще си жертва живота за тайните, които ще му паднат върху плещите. Междувременно, за да не бие на очи, трябва да си намери жена, да се устрои като нормален човек, задомяване това онова, да си ходи на работа всеки ден, по един и същи маршрут взимащ автобуса. Да мъкне куфарчето със сандвич и ябълка, както и чадър в ясен и слънчев ден - затова направих връзка с ролята на Ръсел Кроу. Много ми напомняше на него. А Мат Деймън много добре може да направи една такава затворена личност, каквато е била тази на Уилсън.
На всичко отгоре, за да е реалистично всички се обличаха като в онези години, и най вече наблягаха на очилата, с големите стъкла, и още по-големите горни рамки. С близките кадри към очите на героите, онзи пропаднал и дълбок поглед и тези рамки - като че виждах Чикатило през 5 минути. Беше много втрещяващо, но това на мен така ми действа, заради очилата е.
Въпреки това, действието ми вървеше доста бавно. Вярно, по-бързо от Сириана, но като цяло... много се точеше. Филма не е кратък, но определено не е направен като стандартните шпионски филми, които сме свикнали да гледаме. Това може би е плюс за него, макар че критиците не го оцениха (The Departed ги смаза окончателно в почти всички категории).

Мисля че Добрият пастир показа доста добре какво може би е представлявала една такава организация в началото си, и как едни идеи в които силно вярваш, могат да те накарат да им се отдадеш напълно и да ги защитаваш на всяка цена. Било то да жертваш и щастието на сина си, твоята кръв, жена си - всичко. Защото в крайна сметка, като ти чукне средната възраст, за какво имаш отговорност освен за семейството, което си създал. "Всички имат тайни, само че нашите са по-големи" - това беше основната нишка в един от разговорите на Едуард Уилсън и Бил Съливан (Робърт Де Ниро).
За да бъда честен няма да ви главозамайвам с: "Беше феноменален, уау! Невероятно!", а с обикновеното - беше 2 часа и половина, бавно вървеше действието, нямаше много динамика, шпионско беше но го нямаше Джеймс Бонд да придаде класа, може би това е реализъм, тъмен и мрачен, за да придаде сериозност, изтърпях го един път, но за още един... не съм сигурен. Моите уважения към всички, които са взели участие във филма, но овчиците ще се разбягат при повторно гледане. Така че, докато още го имам за добър филм, го препоръчвам на хората, които не са го гледали.

»©« Jersey Girl

Измина много време откакто за първи път гледах Момиче от Джърси (Jersey Girl). Спомням си, че беше нормална лятна утрин, може би уикенд, и от нямане какво да правя естествено ще гледам филм. Тогава нещо бях на вълна романтики или като цяло филми, които да ме трогват, и разглеждайки списъците попаднах на нещо с Бен Афлек в главната роля, което не ми беше познато. Набързо направих справка, за да се запозная малко повече. На обложката той и едно малко момиченце се зяпат, приличаше ми на едно по-старо, доста сладко филмче - Къдравата Сю. Но това беше ново, и определено не предполагаше да е същото. На режисьора Кевин Смит (който разпознах едва вчера като Мълчаливия Боб от Догма). Оказа се че въпросния е не само "посредствен" актьор, ами и доста добър режисьор. Посредствен, защото го мислех за обикновен, порядъчен и не много значим. Уви, това е било просто прикритие. Двамата с другия откачалник - Джей, всъщност са символи на компанията View Askew, създала и Догма и Момиче от Джърси, че и още други добри загалавия. Но да оставим новонаученото от мен и да ви разкажа за приятното и много трогателно филмче, което преди малко завърших да гледам.
В Момиче от Джърси ще видим още и Дженифър Лопез, Лив Тайлър, както и запомнящо се (макар и за кратко) появяване на Уил Смит и Мат Деймън.

Оливър Тринки е доста словоохотлив рецензент, поразяваща уста в шоу бизнеса и носител на късмет и пътеводна светлина за много млади надежди, напиращи за музикалния шоу бизнес. Доста млад, с невероятен успех, с красива приятелка (Лопез), но с никакво свободно време. Въпреки това, личния му живот... намира пролуки в претрупаното ежедневие, до толкова че да отведе него и Герти, до родното му градче - Ню Джърси. След запознанството с баща му, след минаването на "най-трудния тест", Оли предлага брак на Герти. Женят се, праят лудо секс и... тя забременява. Всичко върви по ноти. Двамата щастливи, макар и малко изнервени покрай забързания живот и наближаващия трети член на семейството, стигат до деня в който бебето е готово да види бял свят. Очакваният дълго и предполагащ се да бъде много щастлив и светъл ден, завършва трагично. Майката умира минути след като ражда малкото момиченце...
Съсипан, Оли трябва да продължи живота си. Същата лудница в работата и с нещо ново, с което и представа си няма как трябва да се справи. Така историята преминава от тъжна в комична. Ясно е че не можеш да разчиташ на баща си, да ти гледа бебето, колкото и да му е приятно. Щеш нещеш, поемаш си родителските ангажименти, особено когато детето е лишено от майчините ласки и грижи. На ръба на стреса, с бебе в ръце, целия в бебешка пудра, на една пресконференция Оли казва на журналистите че са сбирищна от мулхьовци и... губи работата си! Смело, в очите, истина - но на каква цена.
Всъщност това идва доста добре за него и малката Герти. Да, кръстена на майка си, която така и не можа да я види. Оттук на сетне в Момиче от Джърси следват само случки, каращи ви да се хилите от радост и от мили моменти.

Забележително хлапе е малката Герти (Ракуел Кастро). С типични латино американски черти, за да напомня на майка си (Дженифър Лопез), с пламенен характер и с невероятен ум за годините си, Герти ще ви накара да я заобичате още в първите пет минути, в които я видите или чуете. Не знам, може би някъде е имало подобни случки, в които бащата остава сам, губи съпругата си, но от нея остава най-доброто - малката им дъщеричка. И неслучайно споменах приликата им, и като темперамент и като външни черти. Като че духът на майката се е вселил в дъщеричката и продължава да живее чрез нея. Не вярвам в преражданията или подобен род неща, но като се замисли човек, и като изгледа филма, вече вярва в особения род хора, които се раждат ежедневно някъде там, в някоя част на света. Човешките драми са непрекъснати и винаги всичко минава през синусоидата на живота, има и спадове има и върхове. Момиче от Джърси е един невероятен пример за това, как един човешки живот може да се промени, и да доведе до появата на друг, както и промяната и щастливо докосване до битиетата на още... дузина други. Романтика, драма, комедия - всичко това струи от екрана докато проследявате действието. Отношенията баща-дете засегната в два аспекта - Герти и Оли, както и Оли и неговия Татко (Пап, както постоянно го наричаха). Филма е посветен на бащата на Кевин Смит, разбираме го накрая на финалните надписи.
Трогателна история за всеки кинолюбител, а що се отнася до качеството и изпълнението - мога да го гарантирам. Познавате ме, както и вкусът ми, така че ще останете повече от доволни ако се запознаете с момичето от Джърси.