»©« Saturday Night Fever

Треска в събота вечер... звучи интересно нали!? Преди повече от тридесет години значението му е било все така вълнуващо както и сега. Може би като махнем всичкото това напиване и потенциално възприемчиви наркотици, може да докараме духът от миналото в настоящето и да му се насладим. Както и да е. След като официално, моята вечер на открито с компанията, с която до преди 5 години споделях учебната стая, премина... мога гордо да заявя, че никой не се е променил коренно. Като изключим стандартните забележки (кой какво работи и колко деца е направил, плюс колко женички е изчукал) друго няма за споделяне. Оказа се, че разликите са толкова малки, че чак плашат. Така че... освен, дребнавите забежки около сметката (което ми се стори супер неподходящо, при положение че повечето от тях претендираха че са нещо повече, ми се стори абсолютно неуместно). Затова реших да не си развалям кефа и просто да им платя 50% от сметката и да им кажа "Аривидерчи", с продължение до след 5 години (дано няма такова, наистина... безсмислено е). С който ще поддържам връзка, все си го правя... с другите ще е просто насилствено. А насила хубост не става, това отдавна е потвърдено, колкото и да се движа извън клишето.
Това беше моята треска в събота вечер, която не беше точно треска. Но аз искам да ви разкажа за една друга. Белязала кино историята с незаменимия си чар. Светотатсво ще е ако никога не заговоря за филма, който насмалко да донесе Оскар за своя главен актьор, а именно Джон Траволта. Тръпка в събота вечер, треска или каквото и там напрежение да го наречете. Факт е че този филм (невероятно стар, от 70-те) носи такъв заряд и отражение на музикалната култура от това десетилетие, че се превръща в незаменима класика в историята на седмото изкуство.
Не говоря само за танците или костюмите, носени от героите. Цялата обстановка, младоликостта в изражението на Траволта, семплотата в отношенията на една двойка (мъж и жена) са толкова нетипични за модерните ни възприятия, че напоследък всички слушащи Бий Джийс са гледани странно, като че са извънземни. А те навремето са били популярна група. Всички техни песни са били слушани до припадък, нямало е човек който да не познава творчеството им. Защо да спираме сега? Те заслужават адмирации и почит, класика е да набюдаваме обувките на Джон Траволта смело почукващи по тротоара, докато слушаме Stayin' Alive на въпросната група. Класика е! Както и Night Fever или пък How Deep Is Your Love. Това са не просто музикални и филмови класики - това са единственият източник за правдиво отражение на културната действителност за онова време.
Сега, друг е въпросът ако сте киномани и просто доизглеждате филма, за да трупате точки в така или иначе неизвестната ви лична колекция на изгледаните класики (заглавия). Преходни историйки. Една класика се уважава единствено на стойност кино - ако говорим за точния жанр. Нито ще я съпоставяме със сегашните заглавия, нито ще се правим на разбирачи за времеви период, който е бил далечен още преди да сме се родили. Затова, най-добре е с прости думички да заключим: Треска в събота вечер беше "Хубав" или "Лош". Като един ценител, аз ще кажа: "Филмът ми хареса, и останах доволен въпреки не добре развилата се любовта интрига". Това е моето лично мнение. Харесвам "продълженията" и елементарните непосилни пародии/копия на тази лента. Но само от гледна точка на забавлението. Всичко останало е уважение към класиката, или в случая на непросветените - подигравателно отношение към изкуството на миналия век, отпреди 30-на години. Но ако желаете да усетите чаровния дух и неповторимата атмосфера на 70-те, по-добре вижте как Джон Траволта преживява една невъзможна любов (с героинята на Карън Лин Горни), насред много танци и типичната за тогава музика!

»©« Super Size Me

МакДоналдс пристига в Африка!

Искате предистория?! ОК, давам ви я. Един път, от многото поредни... с Жорката посещаваме любимата ми Флора бургер, където ще си папна още един път луканка с топено. Където ще задоволя гастрономическите си нужди и стомахът ми ще остане повече от доволен. Но какво се оказва? Спътникът ми решава да развали част от насладата, като ми разкаже за филмчето което току що е гледал. А коe е то?! Super Size Me, едно творение на Морган Спърлок, в което последният доброволно се подлага на странния експеримент, да докаже че храните от така популярната бърза закуска са не просто вредни, ами... реално могат да те убият. Което в прав текст значи, хапвай си МакДоналдс, KFC или каквато и да е бърза храна, която ще намали дните ти като жив индивид на планетата Земя. Ако са ви налегнали самоубийствени мисли, всичко е ОК, но... ако не сте просто пионка в системата на съществуването... няма ли да ви се иска повече?!
Оказа се не само, че САЩ има най-затлъстелите хора на планетата, ами и че те го разбират и не правят нищо по въпроса за предотвратяването на това... "събитие"?!
Колко лудо може да е това? Хем знаеш че ти вреди, хем продължаваш. Никакъв свян и спогодба с твоето собствено Аз! Егоистично дори спрямо тебе си. Което няма нищо общо с какъвто и да е вид алтруизъм. Доброволно си вредиш и то за какво? Да спестиш време? Защото е уникално вкусно? Защото мацките зад тезгяха са готини (ако са под 100 кг)?

Логичното обяснение бяга, и то по всички тъч линии. Аз обичам често да хапвам от въпросните бързи закуски (храни). Не консумирам МакДоналдс, защото не съм доволен от тъпите им порции. Малки ми се виждат. Явно при нас не доставят (не предлагат) Super Size опаковки, но и ако ги даваха сигурно щяха да са на недопустими цени, което мен съвсем нямаше да ме удовлетвори. Така, като стана ясно че избягвам консумацията на продукти от златната арка, ще кажа че съм неофициален фен на Храна за душата a.k.a. KFC.
От менюто на последните често си хапвам пикантни крилца, бонбургери и средни картофки. Което ако спазвам постоянство води до влошаване на здравословния ми живот. Първо - наистина се събуждам отпаднал и гладен, съзнателно съм убер изморен, не желая да напусна леглото си без нова порция от тази храна, полово съм изнемощял и дори нямам желание да го вдигна (независимо дали пред мен има секси парче, готово да ми го налапа целия) или каквато и да е друга нормална сексуална ситуация. Положението е сериозно. И авторът на филма е повече от прав, задаващ въпросите. Сами се поставяме в тази ситуация на... прекалено ангажирани люде. Реално погледнато, може да отделим час и половина от "толкова интензивното" си ежедневие и да помислим за здравето си в хранителен аспект. И да не се поддаваме на изкушението приело формата на сластен мазен бургер (от която и да е компания).
Само воля ни трябва. Но прекалено много се отплеснах от личните ми маниери относно тази храна. Не съм я спрял, нито след сказката на Жоро, нито след гледането на Супер голям. Продължавам, но с умерени темпове, стига това да не ме депресира прекалено.
Но подкрепям твърдението на автора (режисьора) на филма. Като го хапваш, се чувстваш щастлив... повече от готин, но в момента в който спреш, изпитваш неописуема гадост в устата и стомаха си, и ти иде да повърнеш. Което... няма как да е добре, особено ако ти се случва всеки ден (на вечеря) или по-лошо - по три пъти на ден. Нека заедно спрем тази луда консумация сега, преди положението съвсем да е станало необратимо.

»©« Fool's Gold

Легенда, съкровище, търсачи, влюбени по време на развод, главорези, богати старци, глезли, гей двойка готвачи. Готово, няма нужда да гледате Златна възможност (Fool's Gold). Хехехе, продължете с четенето, моля! Обичам приключенията, особено ако са добре направени, с чувство за хумор, добри героични моменти, където главните образи са изложени на опастност, но въпреки това кармата им ги пази по необикновен начин. Не трябва да се прекалява с анимационните съдби, от сорта на... падаме от самолет и се приземяваме с надуваема лодка върху снежен склон (харесвам Инди, но сцената от Храмът е прекалена, хахаха).
Но какво пък, на такива моменти просто казваш: "Еее, добре бе, добре! Айде ся... бахти! Кат' на кино!". Такива реакции са нормални и всъщност се приемат различно от всеки, и то в зависимост от настроението на зрителя.
Златна възможност преобладаваше с такива моменти, с добри лафчета, повече мъжки голотии отколкото женски такива, прекомерна глупост у някои герои, гротескни изяви на други и типично присъствие за трети. Но не всичко случващо се във филма, може да бъде така елементарно групирано.

Още първия път като видях трейлъра си казах, че ще гледам Златна възможност. Уви, мина много време от премиерата, гледах други неща, така и не намирах за подходящо да се позабавлявам с едно такова... търсаческо приключение. Адвенчър комедиите са ми в кръвта, ако са балансирани разбира се. Спомням си лентата за Янки Зефир, може да е старо... но определено класно направено. Да не говорим и за други подобни, дори и в тях комичния елемент да липсва. Филмите за търсачи на някакви отдавна загубени съкровища са винаги хубави (нещо като твърдението на Жорката, че всички филми с дракони са яки).
Какво ни предлагат в Златна възможност? Матю МакКонъхи и Кейт Хъдзън, отново заедно (след като тя така упорито се опита да го разкара за 10 дни, преди години). Влюбената двойка, минаваща през проблеми и оценяваща последните си години заедно. За единия - голямо приключение и стъпка до намирането на съкровището. За другия - абсолютна загуба на време, огромно разочарование... и незаменим секс!
Само че за разравянето на тайнствената почва, ти трябват парички. Кой ще спонсорира тази любителска иманярска бригада? Някой чичко с пари или побъркан островитянин?! И двете личности присъстват - Доналд Съдърланд и Кевин Харт (тоя... ми стана смешен още от рекламата... няма как да се стреснеш от него, или от биячите му, или от пухкавия му заек).

Добавяме няколко стари мутри също добри в занаята по откриване на изгубени съкровища с имената на Рей Уинстън и Юън Бремнър. Пиклата, която играеше тъпия елемент в историята, прекаляваше през по-голяма част от времето. И даже не беше смешна. Но се търпеше, лицеприятно, по тяло... не ми допадна :) Защо така вулгарно я коментирам ли?! Че това й беше ролята, а и с друго нямаше как да ме впечатли.
Най-много от всички ме радваше Матю. Той направи филмчето свежо и разбутваше сухите му моменти. А те не бяха малки, особено в началото. Въпреки цялата тази вода плацикаща от екрана, красивите гледки на Бахамите... имаше едно сухо и тежко ли тежко, та чак мудно начало. Големи паузи между репликите, брр...
Може би защото бяхме само 7 човека в цялата зала, споменах вече че пропуснах отдавна премиерата. Хванах една от последните прожекции. Всеки знае значението на "Духът на киното" и какво е усещането да гледаш подобен (или който и да е) филм на големия екран, заобиколен от всички страни с жадни за зрелище фенове.
Нивото и качеството на лената се завишава, и тогава дори Патфайндър изглежда добре. Хубаво де, той няма как да изглежда добре! :)
Като цяло съм доволен от Златна възможност, но очаквах доста повече. Пожелавам успех на екипът, който ще подеме подобно начинание, следващия път.

»©« True Romance

Подобно на случката със Скалата, слушайки любими саундтраци в YouTube засякох привлекателната мелодия на Истински романс (True Romance), отново дело на Ханс Зимър. Този път коренно различно звучене от стилът му, всички онези тежки и епични бумтежи, липсват! Което е учудващо, като се има предвид че това не е най-първата му композиция за филм, но пък определено идеално пасваща за историята.
Това е един от филмите, които си спомням от детство. Колко... да съм бил на 10, когато имаше някаква видео касетка или по нелегален канал засякох Истински романс. Филмът беше доста популярен, защото в него се споменаваха повече от популярни имена. Не само като актьорски състав, а като режисьорска и сценаристка позиция. Хареса ми следният коментар: "Tony Scott vs Quentin Tarantino. The winner? Us!". Първият, отново режисьор - представил на публиката филми като Топ Гън, Ченгето от Бевърли хилс 2, Дни на грохот, Последният бой скаут. Вторият, този път само като сценарист, впечатлил аудиторията с великата Глутница кучета. Хората като тях, работещи заедно са синоним на сигурен успех. Защото Тони Скот може да направи филмът силен, шумен и много интензивен, с интересна гледна точка и много тръпка. Защото Куентин Тарантино пише такива сценарии, че е винаги удоволствие да проследиш шантавите му мисли по даден въпрос. Спомняте си разсъжденията по адрес на Like a Virgin на Мадона (от Глутница кучета) или пък всички онези простотии относно четвърт паунд чийз бургера (от Криминале).
Но този път историята не е просто пълна с налудничави и забавни мисли. Има провокативни диалози и много приятен хумор. А подбора на актьори за ролите отново е така съвършен, че в симбиоза със сценария се получава една увлекателна лента.
Крисчън Слейтър, Патриша Аркет, Денис Хопър, Брад Пит, Кристофър Уокън, Гари Олдман, в допълнение - Майкъл Рапапорт, Том Сайзмор, Крис Пен, Самюъл Л. Джаксън (макар и за 1 минута и 40 секунди), Сол Рубинек, Бронсън Пинчот. Толкова много имена нали? Но една от най-яките роли във филма се пада на Вал Килмър. Няма да забравя първия път като гледахме филма. Коментираме... къде по дяволите е Вал Килмър, защото маса неща се случиха в него, а гледащите с недоумение не разбират, как така са пропуснали героя на Вал. До момента в който някой не се провикна: "Ментора!" - тогава разбираш колко гениален е Тарантино като сценарист, и колко оригинално са разпределени ролите между отделните звезди. Жесток филм!
Истински романс е една красива история, оприличавана на Бони и Клайд на 90-те, както и на модерните Ромео и Жулиета. Със сигурност запознанството между забавния тип Кларънс и сексапилната Алабама (какво име, а?!) е една от най-романтичните сцени, които съм гледал някога. Както и обяснението им в любов. Изобщо играта и на двамата - Слейтър и Аркет си пасваше. Родени са за ролите във филма и за двамата, мисля че това е най-добрата им кино изява.
Гари Олдман психар както винаги, Денис Хопър с малка, но запомняща се роля - особено с историята за сицилианците. Кристофър Уокън, адмирациите ми към него никога не са били тайна, тук също си ги заслужава.
Но най... най-феноменалната изява е тази на Брад Пит! Познавате ли Флойд?! Не го познавате... сигурен съм, че след Истински романс, ще го запомните за винаги. Страхотен беше, а Брад Пит в тази роля е велик. Нещо толкова просто, поддържащо, но блестящо на фона на цялата суматоха, която се случва на екрана. Пак трябва да изкажем благодарности към Тарантино, че е измъдрил такъв образ като Флойд, на човекът отговарящ за кастинга, че е избрал Брад Пит за ролята... и на Тони Скот, че е вмъкнал тази изява във филма си.
Хубав филм. Стар, но много хубав. На места даже се трогвах от музиката, особено когато слушах Алабама и нейните душевни излияния. Изпълнен с романтика, преобладаващ хумор и необратими ситуации. А когато от всички страни си заобиколен от дула, единствения шанс да се измъкнеш е - силата на любовта. Истински романс...

»©« Mr. Brooks

На това се казва криминален трилър с елементи на прекомерно насилие, с действие въртящо се около комплексната психическа нестабилност на една персона. А да кажете, че нещо в живота на главния ни герой липсваше - ще бъде грешка. Заможен, амбициозен, станал безбрежно богат още като млад, с красива съпруга, интелигентна и нахакана (метнала се на него) дъщеря, избран за Мъж на годината - не би трябвало да му трябва нещо друго. Факт е обаче, че човешкото съзнание, това което минава като импулси ежедневно, многократно през мозъка ни не може да се контролира лесно. Да не кажа, че изобщо не е подвластно на контрол. Някои го наричат психоза в следствие на някаква случка. Класифицират го като психопатщина (каква дума, а?!), нестабилна психика, склонност към убийство, терор, измъчване, обобщаващо - причиняване на болка с цел наслада. Как един такъв невъобразимо криминален и тежък профил би паснал към описанието на мъжа, за който споменах в началото?! Ами така, приемете го на доверие, говоря ви за Мистър Брукс (Mr. Brooks).

След ролята на привлекателния застаряващ бохем от Rumor Has It... имаше един борбен характер за пресъздаване и адмирации в The Guardian, където си партнираше с Аштън Кътчър (задник). Но обещаващата 2007-ма за киноиндустрията вкара нов образ както в света на седмото изкуство, така и в кариерата на Кевин Костнър. Ако набързо прехвърля всички филми с негово участие, които съм гледал няма да мога дори малко да се докосна до прилика в образите на героите. Нещо ново за мистър Костнър, позиция на интересен и загадъчен човек с едно странно чувство за наслада и търсене на удоволствието. Определено такъв не го бях гледал досега. Но не се бъркайте с психопати като Майк Майърс, или тъпанара от Тексаското клане. Не, не, не! Говоря ви за класен образ на маниак, прецизен, да не кажа перфекционист в едно интересно "хоби". Рамо до рамо с Маршъл (Уилям Хърт), мистър Брукс създава симбиозния образ на съвършения убиец - неуловимият такъв. Въпреки мизериите, които причинява заслужава похвала. Зрителя е жаден за такъв род зрелище, пък и си вика: "Ха, нали е само на кино!". То е само на кино, зрителю, ама дава идеи на маса психари, дето само чакат да се усъвършенстват в едно такова... знамение. Потресаващо. Щом толкова насериозно го взимам, определено филма доста ми е повлиял. Мне, няма да се превърна в болния Ханибал Лектър, прекалил с психо историйките на пациентите си, но смея да заява, че Мистър Брукс е едно звежо филмче за жанра.

А като добавим и чарът на Деми Мур (мда, първо Кътчър, сега и Деми... после какво следва?! завръщането на Брус ли, хехе) филмът се превръща в един интересен трилър, лашкащ плахото ви съзнание от единия до другия край на загадката. Режисьорското виждане на нещата е просто - не иска да бави любопитния зрител и набързо му показва какво всъщност е хобито на мистър Брукс и от какво той изпитва най-голямо удоволствие. Интересно е да се види. А и както казах, героят е много точен в действията си и на теория няма как да сгреши.
Всичко обаче си има изключения - за всяка случка си има свидетел, било то и невидим и съществуващ в забвение до сетния миг. Окото на свидетеля е ролята на Дейн Куук. Наскоро го гледах как се сваля с Джесика Алба, тук обаче в образа му нямаше нищо комично. Този беше по-голям хахо и от мистър Брукс, само дето на последния не му го пишеше на челото.
Нищо, изкупителната жертва е необходима във всеки сценарий. А с един майстор в занаята, усъвършенствал полудата и състоянието си не бива да си играеш, като че си навън с приятели и броите последно до 10 преди всички да се покажат.

Уилям Хърт, леко го споменах в предния абзац, но тук искам да отворя по-голяма скоба. До този момент образите, които той е правил никога не са ме трогвали или впечатлявали. Най-много да ми е харесал в една-две драматични роли, но като цяло не ми се е случвало да говоря за него, камо ли да го похваля. В Мистър Брукс обаче, той е също толкова присъствен като и Костнър. Заедно двамата са перфектната комбинация за образа на болен мозък. Изкефиха ме повече от обичайното. И за да не прекалявам с психозата и ужаса от потенциални страх, ще ви объркам като ви кажа кой е убиецът! Той е...
Забравих, съжалявам. Предпочитам да приключа с нещо по-красиво - Мардж Хелдженбъргър. Макар и за кратко, присъствието й ме радва. Не мога да устоя на очите й, нито на деколтето й (хехе, май друго трябва да правя, вместо гледането на филми).
Но колкото и да хваля филма, всичките тези потупванки по рамото, ще ви хвърля и малко прах в очите, да ви подразня. Определено филмът щеше да бъде съвършен за жанра си, ако музиката (т.е. композицията от ноти) беше по-добра. На места не просто беше неподходяща - ами отвратителна. Един джангър, напълно излишен и не на място. Но такива проблеми се преглъщат лесно. Поне въпросните "терор-ноти" затихваха в рамките на 10-на секунди, което спаси филма от прекомерно понижение на крайната оценка.
Подобно на вас, г-н Шипкоффф, останах много доволен от филма. Но различно от вас, г-н Шипкоффф, моите приятели един път не казаха лоша дума за Мистър Брукс!

»©« The Rock

Последният филм на продуцентския тандем Дон Симпсън и Джери Брукхаймър. През януари 1996 година е злощастната кончина на Дон Симпсън, която променя двете сблъскващи се в небето гръмотевици на една, удряща самотно дърво край пътя. Въпреки това обаче, Майкъл Бей и Джери Брукхаймър завършват започнатото дело. Нарича се Скалата (The Rock) и е посветен на дългогодишния им приятел и колега.
Делата на Майкъл Бей винаги са съпроводени с голямо количество шум, действие, движение на камерата, перфектно замислени и режисирани сцени (без значение колко реалистични са те) плюс невероятен актьорски състав. В Скалата ще срещнете легендарния Шон Конъри, по-активен от всякога, блестящия в 90% от ролите си Никълъс Кейдж, изправени срещу Ед Харис, талантливия актьор, който следва съдбата на Питър О'Тул, и въпреки великите роли, които прави все още остава неоценен от Академията.

Стилът на Майкъл Бей - никога не изневерява на себе си. Началото е повече от епично, здраво поддържано от жестоката музикална композиция на Ханс Зимър. Темата е не просто надъхваща, тя е феноменално инспирираща. Защо гледах пак Скалата ли?! Ровех в YouTube, попаднах на саундтрака, на въпросната главна тема, и като я чух... вече си представях как Никълъс Кейдж с Ферари-то "под наем" преслеваше Шон Конъри, с неговото хъмви... също "под наем". И не само това разбира се. Липсваше ми целия хумор на филма. Напрегнатото действие, готината визия, липсваше ми Майкъл Бей и неговия начин да прави екшън. Да, имах нужда от два часа коравене пред монитора. Само дето пуканки нямах.
Между другото Скалата не е елементарен банален екшън, такъв който ще класифицираме като трето-разряден. Направен е със стил и майсторлък, а и няма как да не го оценин и да не се разчустваме като слушаме музиката на Ханс Зимър - велик е!

На всичко отгоре се забавляваме - с всички абсурди, които филмът предлага, така и с размяната на реплики между героите. Има няколко от тях, превърнали се в класика. Дали заради шотландския акцент на Конъри, дали заради начинът по който Кейдж ги е изрекъл, или заради сериозното изражение на Харис. Всичко това е част от Скалата.
Накратко за тези, които не познават филма (макар че е достатъчно стар, за да сте го минали ПОНЕ един път). Група "ядосани" военни, с много почести и преживяни мисии, превземат затвора Алкатраз - Скалата. Дни преди това са откраднали няколко броя от най-опасните ракети, с които САЩ разполага. Някакъв отровен газ, убиващ за секунди на огромно разстояние. Окопитили се в бившия затвор, насочват част от ракетите към Сан Франциско и изискват една солидна сума в US долари да им бъде изплатена... в кратък срок.
Както винаги филмът на Бей е лишен от глупава паника - всички знаят какво да правят и винаги ще се намери точен човек, за всяка част от невероятния план, който умниците измислят за разрешаване на проблема. Трябва им химик специалист за ракетите - това е Кейдж, както и човек който да ги вкара незабелязано на Скалата - това е Конъри.
Филмчето е яко. Здрав екшън, много ефекти (добре де, не чак толкова много) и непоправимия хумор от филмите на Майкъл Бей и Джери Брукхаймър. Актьорския състав на филма е допълнен и от Дейвид Морс, Джон С. МакГинли, Майкъл Бийн, Уилям Форсайт и др. О, нека не забравяме и кралицата на бала - Карла, героинята на Ванеса Марсил. Мацка!
И нека не ви мътя водата повече - насладете се отново на скоростното приключение - яростния екшън, съпроводен с интензивна патриотична музика, наречен Скалата.

»©« Donnie Darko

Някои казват че е драма, други го причисляват към научната фантастика в комбинация с трилъра, за трети е просто мистерия (най-вероятно защото нищо не са разбрали, хехе). Но за мен Дони Дарко (Donnie Darko) си е чиста проба психо филмче. През цялото време, докато го гледах все си мислех за две други заглавия. Имаше някаква странна симбиоза между тях, посилни да бъдат майка и баща на Дони Дарко. Говоря за Факултетът и Машинистът. Разбира се ако сте гледали тези два филма, няма да намерите нищо общо с Дони Дарко (хихихи). Нищо общо като прилики, просто... душевния заряд на филма ми напомняше за тях, не мога по-ясно да ви го опиша.
А това че Дони Дарко може да се постави във всяка една от гореспоменатите филмови категории - така е. Има си от всичко по-малко, като психото и мистерията надделяват. Филми, които не просто те карат да се замислиш (на мене всички така ми действат, даже и тъпите... чудя се как може хората да ги правят, което си е пак мисъл, един вид, хихихи). До толкова ти размиват мозъка, че започваш да се питаш какви ли не неща.
Историята за тийнейджърът Дони Дарко е изпълнена с догадки, объркващи зрителя сцени, както и побъркани светски възприятия. Като че светът всеки момент ще се разцепи, и само болния мозък на главния герой е способен да предотврати случката. И нямам предвид извънземни или нещо такова. Говоря за... човешките разбирания, мисълта и нагласата, както и способността на някои да манипулират слабия ум на друга група от населението.
В ролята на Дони Дарко ще видите Джейк Гиленхал, който е само на 20 годишна възраст по време на снимките. Заедно с него играе и по-голямата му сестра - Маги. Във филма са точно такива, брат и сестра плюс още едно малко хлапе - момиченце. Тримката, заедно с родителите им Еди и Роуз (Мери МакДоналд) формират шантавата фамилия Дарко.

Като загледате филма още от начало, в пейзажите, в играта на актьорите, в странния им характер... като заслушате хубавия саундтрак (композицията е една от най-добрите между другото) ще си помислите за секунди, че това може би е дело на Тим Бъртън. Не! Няма такова нещо - Ричард Кели е сценарист и режисьор на филма. Какво си помислих, след като свърши филма ли?! Когато обобщавах гледаното, забавните моменти, тъжните моменти, размислите и цялото фиаско накрая, стигнах до заключението че в рамките на (по-малко от) 2 часа съм гледал една теория на някой си, за комплексното съзряване на една млада личност.
Не беше лошо, гарантирам интерес, стига да си падате по уако филмчета. Няма да има кървища и убийства, не говоря за психично неуравновесени лица. Говоря за едно по-възвишено мислене, поглед над елементарните случващи се наоколо неща.
Фенките на Патрик Суейзи може да се зарадват от факта, че той се появява във филма, макар и с второстепенна роля. Обаче хубавото е, че ще бъдат много изненадани като разберат какъв е той всъщност. Те много и от героите се изненадаха като го видяха кой е и какво прави. Аз здраво се смях.
От всички, които играха в Дони Дарко, най-силно впечатление ми направи Джейк Гиленхал. Много добра главна роля. Беше хлапак и половина, интелигентен с малко повече мозък от обичайното, приветливо причисляващ го към групата на гениите-на-път-за-лудницата. Той си беше нормален, уви с известна доза прозрение в бъдещето.
Дрю Баримор и Ноа Уайли заемат други малки роли във филма. Част от учителската гилдия на гимназията, в която учеше Дони Дарко. Не ми блеснаха с каквото и да е. Но Мери МакДоналд, както вече споменах - Роуз Дарко, майката на Дони, ми хареса с непукизма си. Приемаше всичко с усмивка, но... като се замисля, тя във всеки филм бяга от емоциите. Все с тази нейна усмивка, покрива всичко. За повечето ленти не е било подходящо, но в такъв филм като тази психо мистерийка, беше доста подходяща за ролята.
Вече разбрах защо хората толкова харесват този филм и ми го хвалеха преди. Защото е забавен, откровен и пълен с въпроси. На всичко отгоре, завършва побъркващо. Само едно не ми стана ясно... защо по дяволите действието се развиваше през 1988 година. Може би ще се гледа още един път. Ако си падате по-странни филми (кой ли не ги обича тях), Дони Дарко ще стане един от любимите. Препоръчвам го!

»©« Indiana Jones and the Kingdom of the Crystal Skull

Така, така, така... Няма да съм много критичен, Жорка, обещавам ти! От 10 дни имах билети за предпремиерата на филма (така го водят, целия шум беше да имаме прожекция в България, точно съвпадаща със световната премиера, събитието в Кан не го броим). Индиана Джоунс и Кралството на кристалния череп (Indiana Jones and the Kingdom of the Crystal Skull) е последната лента за вече легендарния и христоматичен археолог д-р Хенри Джоунс, Младши. От около една година се говореше конкретно за филма и имаше потвърждение от кухнята на Инди, че екипът се е събрал за последен път. Стивън Спилбърг и Джордж Лукас, с носталгия към доброто старо време, когато сътвориха този невероятен герой. Без Харисън Форд и да искате няма как да стане. Подобно на много големи филми и проклятието на последната, реюниън, част Индиана Джоунс успява да се размине с тегобата. Критиците чакаха да захапят нещо сериозно по филма, но така и не го получиха. За сметка на това публиката (до момента) е доволна от пенсионерската изява на Харисън Форд. Не беше тромав като Шон Конъри в Последния кръстоносен поход, показа несломим дух, и че въпреки побелелите коси може да... шиба с камшика! И не само това, на някои места във филма, каскадите които изпълняваше заслужиха ръкоплясканията на хората в залата. Смел човек и признавам си, успя да ни разсмее като едно време и да заслужи адмирациите (повтарям още веднъж) заради упоритостта си и ловката физика, която демонстрира. Не се и съмнявам че е имало каскадьори за по-сложните фиаскота, но все пак - където си беше Харисън Форд, няма как да не го познаем.

По стара традиция, филма на Спилбърг имаше лоши герои. Без тях няма да има Инди, нали от някой трябва да бъдат опазени различни археологически реликви. Този път не бяха индийци, нито любимите ми (за злодеи) нацисти. Действието се развива през 1957 година, което е доста след Втората световна война, в разгара на Студената. Руснаци - новият враг за Инди, вече претръпнал след няколко години военна служба и разни мисии в Пасифика. Водени от една опасна мацка, въпросните руснаци бяха по петите на странен артефакт. Бяха заловили Инди и неговия помощник Мак (Рей Уинстън), набутаха ги в склада, където в края на първа част забутаха Кивота на завета. На първо време помислих, че ще възродят историята, но много се радвам че не търсеха точно тази реликва.
В тези първи минути, блясва и героинята на Кейт Бланшет - полковник Ирина Спалко. Много зла, лишена от усмивка, приближена на някогашния звяр Сталин, веща в дуела с рапира и много много хъс да скъса задника на д-р Джоунс. Целта оправдава средствата, но тя беше повече от безпощадна. А и както обикновено става с главните зли герои, все оцеляват, до самия край, където им е отредено да се случи нещо невъобразимо лошо. Впечатляващо беше решението на Спилбърг да накара Кейт да дъвче дубълветата, и да стане ясно и на най-забутания зрител, че героинята е от украински (но израстнала в СССР) произход. Затова пък радваше, от гледна точка на смях и забава - образът й нямаше грешка.
Новият в историята е нахаканият младеж - Мът Уилямс (Шия Лебьоф). Брилянтинът и агресивния му нрав, прилягаха идеално в повечето ситуации, които съпровождаха героите ни. Много повече от здрав смях последва след няколко паметни сцени от филма. Спилбърг и Лукас, все още таят в себе си онова странно чувство за хумор от предните части. Неповторим за стила на д-р Джоунс. Но каква по-голяма тайна се крие около въпросния Мът Уилямс е една от ключовите мистики на лентата.

За да се завърши история, започнала преди 27 години, освен Харисън Форд, екипът не е пропуснал й нея - първото момиче на Инди, самата Мериън Рейвънууд - героинята на Керън Алън. Кога точно ще се появи във филма и какво участие ще вземе в историята е друг ключов момент. Всички тези тайни са навързани по между си, ако изпусна и ви предупредя и за една от тях, лесно ще стигнете до логичния завършек.
Хубаво беше. Хареса ми. Не ме заболя лицето от много смях и невъзможност да сваля усмивката си от него. Но пък не можах и да заспя, въпреки че цял ден ме унасяше. Започна добре, разтърси зрителя, жегна го, продължи добре, разстлаха историята на няколко континетна, че и на едно друго място.
Противно на това, за някои неща критиците и по-скептичните към филма имат право. Колкото и да са се старали, колкото и велик да е Спилбърг, някои моменти можеше да ги няма. Тогава филмът щеше да е перфектен. Идеален за завършек на сагата. Да речем, че ако филмът беше приключил 3 минути преди истинския си край, щях да съм много по-щастлив и да говоря само хубави неща за Кралството на кристалния череп.
Но това е условно. Прекалено много обичам Последният кръстоносен поход, и вече съм убеден че тя е най-добрата част. Така, така, така - всеки има право да сподели мнението си, знам че много от феновете обожават Храмът, други пък са влюбени в Похитителите. За не толкова запознатите, или тези които от скоро знаят кой е Индиана Джоунс, вероятно последното продължение ще е най-най от всички.
За да финализирам - приключението завърши добре. Останах доволен и смятам че с подобен завършек, още една четирилогия се нарежда сред паметните архиви на Холивуд. Стивън Спилбърг, Джордж Лукас и Харисън Форд за последен път заедно, в история за шеметния археолог, търсач не само на артефакти, но и на опасни приключения - Индиана Джоунс.

»©« Prime

Нека направим равносметка. За една година от Холивуд ни поднасят около 2-3 страшни филма, 1-2 глупави пародии, 5-6 класни драми (повечето от които се борят за Оскарите), 2-3 феноменално лишени от сюжет, но препълнени от ефекти екшъни и... най-малко 10 романтични комедии, с нотки на сантиментална драма. Затова е все по-трудно да си избереш любим филм от последния жанр, или да си по-малко критичен към неговото качество. Поне има с какво да се сравнява, стига да имаш търпението да изтърпиш поредния опит на някой режисьор да поднесе виждането си за взаимоотношенията мъж-жена + останалите фактори в една интимна връзка.
Ума Търман, Мерил Стрийп и Браян Грийнбърг звездеят в лентата Първично (Prime). Младата, 37 годишна, Рафи Гарде (Рафи идва от Рафаела, ихаааа) има проблеми в личния си живот. Току що се е развела и за пореден път посещава своята психиатърка, добре де... терапевтка - Лиса Мецгер (героините на Ума Търман и Мерил Стрийп). Отношенията между двете жени са професионални пациент-терапевт, и са базирани на високо доверие и респект една към друга. Както се вика: ученическо моминско приятелство, само без глупостта да се карат за едно и също момче, при което лабилността на въпросното приятелство достига критичната си точка.
Рафи е несигурна, емоционално съкрушена от преживяванията си и не се надява в скоро време да срещне точния мъж, с който да продължи живота си. Лиса си действа професионално, успокоява пациентката си и я подтиква към "Живей си живота". В духа на инициативата, Рафи се запознава с Дейвид, симпатичен и много забавен тип, много добър художник, но и много срамежлив по отношение на творбите си, и най-важното... той е само на 23 години. Въпросът по отношение на възрастовата граница е повдигнат още на първата им среща, но както става ясно хормоните са по-силни и това няма да спре влюбената двойка от по нататъшно развитие.
Рафи се занимава с мода, съответно обкръжението й беше от помпозни и натокани мъже и жени (като под мъже разбирайте заможни гейове, с големи разбирания по емоционалните проблеми). Приятелския кръг на Дейвид обаче се състоеше от един човек - най-добрия му приятел Морис (Джон Ейбрахамс). Последният ме спечели още с първото си появяване. Ще запомните сцената, в която двамата с Дейвид посещават едно ново бивше гадже на Морис. Велико е просто, не очаквате подобна развръзка и накрая се влюбвате в откачения характер на Морис. Въпросния приятел е и гласът на разума, когато Дейвид е несигурен. Той е и изкушителят, когато времето за прегрешения е дошло. Изобщо ролята му е повече от важна, във филм като този.

Но нека оставим възрастовата граница. Нека оставим уплахата и несигурността у всеки един от героите. Да се абстрахираме от глупавите съвети и приятелското влияние в една интимна връзка. Това което ще се окаже по-голям проблем е героинята на Мерил Стрийп. По какъв точно начин тя ще се намеси във връзката на Рафи и Дейвид ще скрия от вас, тъй като аз бях приятно изненадан, когато разбрах. За някои гледащи може да е било очевидно, но аз явно в нещо друго съм се концентрирал, и не се усетих, до момента в който режисьора не ми го показа.
Факт обаче е че целия филм беше изтъкан от несигурност. Не говоря за направата му, реализиран е много добре! Заглавието е Първично. И като че иронизира себе си, освен първосигналните целувки на първа среща и сексуалния нагон в критичните ситуации, друго първично не видях. Имаше едно огромно напрежение и у Рафи и у Дейвид. Всеки с обкръжението си, ежедневието и личните си проблеми. Постоянно мислеха, чудеха се кое ще е правилно, дали не предават другия, дали не е зле и за тях самите. Модерни връзки, какво да ви кажа. Точно заради това харесах филма, тъй като беше огледално представяне на едно потенциално възможно взаимоотношение между двама души. Не се питат има ли тръпка или не, любов ли е или просто сексуално привличане - те бяха повече от ангажирани с коренно различни мисли за... правилно или неправилно, морално спрямо общите представи или не. Ако това не е сложна връзка, то кое тогава.
Като сюжет, филма не блести с нови и непознати неща (на база всички тези бози, които съм изгледал, тук имаше от всичко). Но пък малки дреболии като самопризнанията на Рафи пред Лиса, като образа Морис и смешните мисли, минаващи през главата на Дейвид, правят филма интересен за гледане и подобаваща гледна точка за тази модерна болест - "обвързването и отдадеността". Съвсем скоро ще го регистрират като синдром, сигурен съм, тогава вече романтичните комедии спокойно могат да се причислят като образователно-терапевтични, от които да взимаме пример (ако тепърва пристъпваме в необятните поля на любовта).

»©« Girl, Interrupted

Представям ви Уинона Райдър, преди да започне да изнася дрехи от магазините без да си плаща, и Анджелина Джоли, известно време след Хакери и привлекателната, но трагична съдба на модела Джиа. Още един Полет над кукувиче гнездо, но представен с малко повече емоция, женски персонажи, бунт, разсъждения и много смесени чувства. Луди години (Girl, Interrupted) е създаден по книгата на Сузана Кайсън, от 1993. Едноименния роман разказва за живота на Кайсън и нейните "луди години" (по скоро 18 месеца от живота й) прекарани в психиатрична клиника в края на 60-те.
Филмът носи награда Оскар за поддържаща роля на Анджелина Джоли. Персонажа й в историята е най-важния в живота на Сузана, по време на престоя в клиниката. Другата ключова фигура е сестра Валъри (Упи Голдбърг). Отражението на бунтовническия характер и спокойствието, опитът и мъдростта, непровокируемата сила на съвета. В Луди години актьорския състав е допълнен и от Клеа ДюВал, Британи Мърфи, Джаред Лето и Ванеса Редгрейв.
След опит за самоубийство, Сузана е изпратена от родителите си в психиатрична клиника. Да се грижат за нея и да я излекуват (главния прийом). Какво обаче се случва с лабилни хора като нея. Тя не е луда, не е глупава, напротив, но ситуацията или времената в които живее обременяват съзнанието й, което води до стандартния неприветлив изход от ситуацията - шишенце аспирин с бутилка водка!
Какво значи да си луд или с психични отклонения? Тя не е невменяема. Разбира като й говорят. Но... дали някой разбира, когато тя им говори. Или просто си поклащат краката и се правят, че си вършат работата. Подобно на изказването на лекуващия психиатър на Сузана, Мелвин, че срокът поставен от клиниката няма нищо общо с икономическите срокове. Не можеш да кажеш, този и този ще се излекуват за толкова време. Няма точна диагноза. Но въпреки, че беше прав за това, реално погледнато други събития подтикнаха героинята към правилния изход.

Срещата на Сузана с Лиса (Анджелина Джоли). Последната беше напаст. Необходимия отрицателен герой. Нужното зло, за да изпъква доброто и чистата мисъл (доколото чиста беше тя към края). Лиса беше манипулативната, тази без семейство, тази която всички почитаха, и от която имаха страх... но дали това беше повод за гордост и уважение или просто 8 изгубени и невъзвръщаеми години? Жалко, но точно отношенията които се изградиха между двете момичета бяха полезни за Сузана. И за някои от другите въвлечени в историята.
Образът на Лиса беше предсказуем. Забавен на моменти и много опасен в други. Тя беше жертвата на системата, нагледния пример за неправилното функциониране на едно такова лечебно заведение. Не може да тъпчеш хората с лекарства и да ги побутваш всеки ден към единствения (грешен) изход от ситуацията. Точно когато в умът ти се изчистват възможните решения и правилно виждаш нещата, филмът прави заключението. С говорене се постига по-голям ефект (това е правилното място, където трябва да се прави). Репресиите и липсата на загриженост, слушание на пациентите не води на никъде. Грешка, води - самоубийство. Освен това говорим за момичета. На колкото и корави да се правеха, с цялото цупене, мълчаливост и привидна невменяемост, проблема им беше че са неразбрани. Голямо струпване на емоционален капацитет и липса на подходяща компания, в която такива въпроси се изчистват.
Различен от творбата на Форман, но интересен за гледане. Все пак, докато едни са се търкаляли по поляните на Уудсток, други са негодували заради лошия си късмет и изпращането им във Виетнам, трети... просто са преживявали емоционалното си израстване. На границата между двата откачащи свята. Несподелянето и затварянето на повече проблеми и откачени мисли в съзнанието си, един ден избива и рефлектира със страшна сила върху физическото ни аз. За "нормалните" това е сигнал, че ти вече си "ненормален". Но в размирни времена е малко относително да кажеш кой човек има проблеми и кой е просто изморен от битието. 18 години не са много, но 18 месеца бяха предостатъчно за Сузана и нейната... промяна.

»©« Batman Returns

Очакваното продължение на историята за човекът прилеп. Батман се завръща (Batman Returns) отново на Тим Бъртън, 3 години след успеха на първата част. Отново Майкъл Кийтън в главната роля - тази на богаташа Брус Уейн, който вечер си пада по забавленията. Брани жителите на Готъм Сити от всички онези престъпници, дебнещи зад всеки ъгъл в града. Новата история, ни предлага нова изява за Кийтън, както и появата на нови герои - респективно нови звезди да се включат в култовата поредица. Два филма са напълно достатъчни, че да ги нарека поредица (а и като се има предвид след това продълженията).
Спомням си, че когато гледах за първи път тези два филма, позицията най-любим Батман беше заета от въпросното продължение. Не можех да спра да се радвам на жената котка, на човека пингвин, на целия този култов втори филм за човека прилеп.
Но с годините, като гледаш отново и отново тези филми, се оказва че най-добрата част е първата. Нямам против продължението, страшно много се кефя на Мишел Пфайфър и жестокият й костюм. Харесва ми и дивият вид на Дани де Вито в ролята на Пингвина, костюмът му също е много добър. Дело на Стан Уинстън и неговият екип магове на специалните ефекти. Кристофър Уокън в ролята на Макс Шрек, властния, лансиращ Пингвина, използван като марионетка в опита за установяване на нов ред в Готъм Сити.

Все добри актьори, заемащи ролите на едни от най-жестоките комикс герои на всички времена. Вижте Мишел Пфайфър - как да не се влюби човек в нея. Жестока е, а да я гледаш как "танцува" из филма, как престъпва с котешка походка из сцените е повече от привлекателно. Наслада за окото, бих казал. А после вади и камшика! Ихааа! Момент, не съм садо-мазо, но за Жената котка бих станал, хехехехе...
Споменах вече и Дани де Вито, който в този филм изобщо не прилича на себе си. Този великолепен грим и костюмът заличават истинския лик на героя. Много е страшен, с тези остри като резци зъби, с тъмночерната течност излизаща от устата му, като се разпеняви от вълнение - внушителен образ.
За Кристофър Уокън не си спомням да съм говорил лошо. Макар тук ролята му да е повече посредствена, и той има своите моменти. Най-малкото като го чуете да говори, с този спокоен негов тембър, нещата в Готъм придобиват цвят, и точно когато харесате героя - бам! той ще ви изненада и ще напомни, че ролята му във филма е от страната на... лошите.
А какво се случва с Батман, Брус Уейн, Майкъл Кийтън? Хм, за разлика от първата част, тук Батман разполага с нови играчки, с които да се бори срещу маниаците нападнали Готъм. Постарали са се със спец ефектите, добре са се получили, но като че Майкъл Кийтън го нямаше във филма. Не знам, прекалено пасивен ми изглеждаше. В първа част поведението му на затворен, пасивен, богаташ, криеш тайни в себе си, под плаща на черния рицар, изпълваше образа и се държеше много добре на екрана. Тук някак бледнееше или по скоро не се изяви с нещо сериозно, така че да го запомниш.

И все пак, харесвах тази част, смятах я за най-добрата, но сега това няма как да стане. Продължавам да класирам дуела между Батман и Жокера, като най-добрия епизод за човека прилеп. За Батман се завръща, остава доблестната чест, че все пак е стойностно продължение, старателно направено - дело на Тим Бъртън. Малко под средното ниво в жанра филми за супер герои. Блести с ефектите и майсторския грим и костюми. Но до там, останалото е просто наслада за феновете на комиксите и героите от тях. Причудвам се дали да коментирам и останалите две части от сагата Батман. Продължавам да обмислям, може и да стане, може и да не го направя. Кой знае... а дотогава, може да си слушате композицията на Дани Елфман, която и в тази част напомняше за тъмния характер на композитора, със зловещия си саунд.

»©« P.S. I Love You

Причудвам се дали да не си пусна U2 за фон, докато пиша... но трябва да съм нащрек сега, така че ще пропусна, после ще се насладя на музиката им. А защо точно U2 за фон, и като цяло необходима ли ми е музика, за да споделя впечатления относно P.S. I Love You (Послепис: Обичам те). Така мисля, защото филма влиза в категорията ми "ревюираш ги на музика", а относно избора на Боно и компания - приятен и пленяващ ирландски национален саунд, който изпълва очите ти с просторна зеленина, красива гледка, замечтава те и влива във вените ти чувството на свобода и щастие.
В Послепис: Обичам те си партнират господин Това е СПАРТА! (Джерард Бътлър) и госпожица Момиче за милиони (Хилари Суонк). А на пръв поглед филмчето прилича на нова романтична история, от сезон 2007. Погледнато от една страна, филмът е от миналата година, но фактът че прескочи кината го прави нов за публиката.
Без много начални надписи и завъртулки, от първата минута в продължение на 15-на минути... Джери и Холи (героите на Бътлър и Суонк) минават през една типична за една връзка караница. Извинения, мъжът оправдаващ се, жената дърпаща се, цупни, подхвърляния на възглавниците, казване на истини преглъщани до момента, сещате се. Ако сте преживявали подобно нещо, ако сте имали сериозна връзка разбира се, ситуацията ви ще се стори повече от позната и ще я проследите с интерес и усмивка.
Но точно когато благополучно завършва цялата тая караница, и героите си скачат един на друг, обсипващи се с целувки последва новата сцена. Един студен кадър над една ирландска кръчма, визира се сезона - зима. Оттам започва и историята. Бях потресен като проследих следващите кадри, питах се: "Какво по дяволите стана тук?" - но набързо се окопитих и разбрах, че това не е нова романтична комедия. Това не е стандартен романтичен филм, а нещо повече.
Интересни чувства ме обзеха през всички онези минути, заедно с Послепис: Обичам те. От заглавието до какъв извод може да стигнете? Писъмца някакви, щом има послепис. Но кой на кого ги праща, и защо, ще запазя в тайна. Гаден съм, искам и вие да се стъписате като разберете истината. За да не развалям кефа ви, официално се старая да не правя спойлъри - така че, млък относно сюжета.

За играта на звездеещите. Джерард Бътлър е готин, знам го с не много филмчета, като изключим бурната му роля на спартанския воин, не го помня като добър актьор, да ми е направил силно впечатление. Но, поради слабостта ми към английския, ирландския и шотладския акцент, Джери от Послепис: Обичам те ми стана доста симпатичен. А и ролята му в цялата история е доста трогателна, прави го непоправим романтик и един от най-интересните положителни герои, влюбчиви, надарени да радват хората (в случая жена му - Холи).
Хилари Суонк този път не раздаваше крошета. Не се натискаше да тренира, нито се подстригваше късо, за да се прави на момче. Признавам не ми е много секси въпросното момиче, макар в сцената със запознанството на Джери и Холи беше повече от прекрасна. Но с подходящ грим, ъгъл на камерата и точната усмивка, всеки може да е симпатичен. Но голяма игра в този филм? Според мен просто не е този тип филми, в които да блестят възможностите на актьора. За момента все още Джери държи позицията на най-забавния герой в историята.
Във филма като цяло доминираше женското присъствие. Допълнено с второстепенните роли на Кати Бейтс, Лиза Кудроу и Джина Гершън. За госпожа Мизъри нямам какво да кажа, споменах вече, не е имало кой знае колко възможности за актьорите/актрисите да се изявят и да направят сълзливо впечатление. За другите две: Приятелката и мацката между лицата на заем, мога да кажа че просто стояха там. Допълваха празното пространство в кадъра. Но не с игра, а с физическо присъствие. Ако ме разбирате, обикновен пълнеж. Е да, Лиза Кудроу си играе като че все още снима Приятели, това е прокобата на звездите от сериали. Не могат да променят стилът си с години, ако изобщо успеят да го направят.
Но въпреки малкото мъже във филма, освен Джери, в живота на Холи се намъкнаха други двама - големи образи. Невероятния характер на говорещият без да мисли Даниъл, който беше доста симпатичен и разсмиваше всеки път като си отвори устата, и образа на ирландския мачо, свирещ на китара, спокойно живеещ си в красива Ирландия - Уилям.
Впечатляващото във филма беше заложената емоция. Нямаше преследване по гарите или летищата. Нямаше обяснения и целувки под дъжда, абсолютно различен филм. На моменти се чувствах страшно неловко от някои ситуации, но реално погледнато това са потенциално възможни случки. А развръзката е доста емоционална. Когато като гръм от ясно небе те праснат с решението на сценариста, на тебе ти става интересно.
Филмът го приемам повече като драматичен романс, с малки елементи на комедия. По скоро беше смях през сълзи, трогателен смях отколкото специфичен хумор, гегове целящи да те разсмеят. И въпреки че си представях съвсем различен филм, това което видях беше задоволително. И как няма да го оценя. Все пак предната вечер не спах, станах в 3 през нощта, правих нещо до 5, след това реших че ако си легна ще сбъркам сериозно и затова трябваше да запълня двата часа преди работа с нещо. Най-подходящото нещо беше препоръчания от няколко киномани филм - Послепис: Обичам те. А сега... е време за U2!

»©« Batman

"You ever dance with the devil in the pale moonlight?"

Любимата ми реплика, изречена от Джак Никълсън, във филма на Тим Бъртън - Батман. Първият и все още непобеден по-качество. Най-добрата част от поредицата за мрачния герой, избрал сянката и тъмния характер на прилепа за свое душевно превъплъщение. Един филм, който пасва като ръкавица на ръката на Тим Бъртън. Перфектен за неговият режисьорски стил. От 1989 година, и все така стойностен. Имаше продължения, някои от които неуспешни. Последните години Кристофър Нолан се нагърби с тежката задача да възроди реномето на Батман (всеки запознат си спомня големият провал на Батман и Робин, което няма нищо общо с Тим Бъртън разбира се). Последния филм - Батман началото, беше добър. Не толкова колкото класиката на Бъртън, но задоволителен и даващ глътка свеж въздух с надеждата, че последната част този път е хубаво направена. Сега обаче ни предстои друго. През юли тази година се очаква и завръщането на Жокера. Няма да видим блестящата игра на Джак Никълсън, а ще станем свидетели на последната роля в кариерата на Хийт Леджър. Само може да си представяме какво е сътворил актьорът, докато гледаме малкото сцени в трейлъра на филма. Сравнението ще е задължително, и ако Леджър се е справил поне толкова добре, колкото Никълсън преди 19 години, нещата ще бъдат повече от качествени. Реших да си припомня филма, поради точно тази причина. Исках да си опресня спомените, както действам в повечето случаи със старите филми. Батман съм го гледал много пъти, на много езици, по различни телевизии, на какви ли не информационни носители. Само на кино не съм, и не виждам как щеше да стане това. На четири годинки, по време на комунизма да ида да гледам Батман, нали?! Хахаха (смях като на Жокера, ако успея да звуча толкова лудо и психарско) - представям си какво е било времето тук, а малко по на запад, Тим Бъртън е създавал класика. Като поставиш нещата така на времевата линия, намираш още една причина да кажеш "Браво" за цялото това дело.

Първият Батман ще бъде запомнен и с Майкъл Кийтън. Или може би Майкъл Кийтън ще бъде запомнен като първият Батман (нещо като Шон Конъри си е Джеймс Бонд, без значение колко версии и серии ще му направят след това). Кийтън е много добър актьор, който за съжаление последните години изчезна от екрана. Ако не се лъжа, последния филм с негово участие, който аз гледах, беше Бял шум. Една психарийка. Но съм го запомнил с ролите му на Брус Уейн, забавния тип от Гънг Хо, както и мултиплициращият се Дъг Кийни.
Ролята на странния богаташ, водещ двоен начин на живот му допада страшно много. Играта му в Батман го отнася в категорията най-замечтан актьор, ако съдим по видът му. Такъв образ е търсил за Брус Уейн, такъв са създали. Затворен в себе си, пазещ някаква голяма тайна, не допускащ никого в своя свят, доверяващ се само на своя иконом - Алфред. Достатъчно богат, за да бъде странен, и същевременно не толкова анти-социален. Интересен е за другите хора, и определено става обект на техния разговор, в повечето случаи за неща свързани с клюките на Готъм Сити.
Точно така - Готъм Сити. Същият като от комиксите. Тим Бъртън и целия екип работещ по Батман, стриктно са се придържали към визията на града. Към костюмите на героите, към целия интериор с който черният рицар разполага. Особено колата му. Много е яка като дизайн. Като маневреност е гола вода, но пък видът й е много пъти по-добър от този на сегашната разрушителна машинария, с която Крисчън Бейл си служи.
А началната сцена е брилянтна. Тъмно синьо-сиво небе, жълтите надписи уповестяващи имената на главните герои и музиката на Дани Елфман. Невероятен композитор, а основната музикална тема във филма е пленяваща. Звучаща героично, звучаща класически стилно, мрачно и всички онези тънкости в творбите на Елфман. Както някъде четох: "Няма филм с музиката на Дани Елфман, който да не е бил невероятен!" - което съм запомнил, защото е вярно.
И след шеметното начало, след като музиката се е успокоила започва същината на филма. Режисьорът не ни държи прекалено дълго в очакване да видим героя на нощта - Батман (Кийтън). Не чака да ни запознае и с Джак Нейпиър (Никълсън), нито се бави в "сътворението" на Жокера. Axis Chemicals - запомнете това име, превърнало се в нарицатело на злото. Познато от комиксите, и както казах придържайки се към арт поредицата, това име се превръща във важна част от филма.

Двата края на конфронтацията са ясни - Батман срещу Жокера. А някъде там, помежду им застава една красива мадама. През 1989 година Ким Бейсинджър е една от най-готините актриси в Холивуд. Идеална за ролята на Вики Вейл, все така секси независимо дали носи очила с големи рогови рамки (толкова се смях като я видях първия път, а и всеки следващ), тя се превръща в момичето на Брус Уейн, ако мога така да се изразя и ябълката на раздора в отношенията на Батман и Жокера. Като че си нямаха достатъчно проблеми двамата... не стига че Батман пусна Джак Нейпиър в киселината, и така създаде Жокера, ами с един флашбак историята ни разкрива миналото на Брус Уейн, случката от детството в което Джак Нейпиър създава Батман. Затворен кръг и идеално замислен сюжет от гледна точка на отмъщение, възмездие и получено заслужено.
Говорейки в детайли за вида на героите, не мога да не спомена още нещо, което ми направи впечателние. Веждите на Майкъл Кийтън и Джак Никълсън. Знам, странно е, но ако се вгледате, не знам дали е било умишлено или не, но и двамата имат строги, ясно изразени такива. Нещо за което да размишлявате! Хахаха :) Отново смехът на Жокера. А като говорим за него - какъв грим! Невероятен просто. Впечатляващ и определено запомнящ се. Това е още едно от нещата, с които си спомням филма. Беше ми толкова странно да гледам Джак Никълсън с такава усмивка на лицето, нямах представа какво са му сторили, за да изглежда така - и определено няма намесена компютърна графика. Велик грим, голям образ!
А Джак Никълсън е неповторим както винаги. Страхотна роля, така увлякъл се в същината на героя си, от време на време ме плашеше с налудничавия си и убийствен хумор - защото беше точно такъв. Не обикновен филмов хумор, а Жокер хумор. И смехът му също е много як, особено в моментите в които утихваше и се превръщаше в нещо като хихикане, присмех, с леко поклащане на главата, мърдане на веждите и... трябва да го гледате внимателно, ще разберете за какво говоря, и след това няма как да го забравите.
Освен всичко казано до момента, повярвайте ми има още какво да се каже, ще спомена и едни дреболийки, които също ме радват в Батман. Освен допълнението в музиката на филма - няколкото авторски песни на Принс, ми направиха впечатление и два второстепенни героя. Репортера Александър Нокс (Робърт Вул) и дясната ръка на Жокера - Боб (Трейси Уолтър). В някои от сцените, благодарение на умелата режисура на Тим Бъртън тези двамката така контрастираха на фона на цялата ситуация или просто на мрачния Готъм Сити, че се превърнаха в любимите ми второстепенни лица.
Великолепен филм, класика! Най-добрият правен някога, все още стоящ гордо на върха на историята за Батман. Силно се надявам Черният рицар да бъде повече от успешен, но колкото и да е добър не съм сигурен че ще измести творбата на Бъртън. Остава ни просто да отброим дните до 18-ти юли, 2008...

»©« The Forbidden Kingdom

"Leave me alone! What happen? Uncle... uncle!"

За тези, които обичат изпълненията на Джаки Чан, да ви е честит новият филм с неговото неповторимо и забавно участие. Така е, човекът който във всички филми е добрият герой, обаче всеки иска да му направи нещо лошо. И колкото повече неприятели има срещу себе си, толкова по-ловък става и с размяна на тупаници и ритници ги разбива без проблеми. Бойни изкуства и то в какъв вид.
Новият филм - Забраненото кралство (The Forbidden Kingdom), този път не е обикновен екшън, стил китайски маршъл артс тупанки, а една интересна приказка с много повече герои и по-голямо забавление. Историята е за Кралят Маймуна, най-добрият владеещ бойни изкуства, боравещ с един скиптър, непобедим. Такъв до момента, в който не се среща с един подлец, който служещ си с измама успява да надвие майстора и да направи магия срещу него. Въпросния скиптър, тъй като притежава особени качества, изчезва в забвение и според поверието, когато предмета бъде върнат при Кралят Маймуна - магията ще се развали, той ще бъде освободен, а тиранина победен. Вследствие на което всички ще си живеят спокойно като преди. Хехе, какъв сюжет само.
Тук обаче героят, чието бреме се пада да "достави" скиптъра до забраненото кралство е един хлапак, маниак на филми за кунг фу. На теория знае всички хватки, номера, наименования на стойките, но на практика не може и един ритник да направи като хората.

В наши дни, след като намира скиптъра в една заложна къща, действието се пренася в Другото време. В светът на забраненото кралство. Нещо като паралелни светове, или като пътуване във времето, така и не разбрах. Но пък беше живописно. Хлапето Джейсън (Майкъл Ангарано) тъй като беше пълен новак и още на първата пряка щеше да го отнесе, съвсем случайно (ама разбира се) срещна Лу Ян (героя на Джаки Чан). Последния постоянно къркащ вино от една бъклица, залитащ (няма как да не направите аналогия с Пияния майстор), но пък безпогрешен в пребиването на противниците си. Така двамата се сприятелиха в общата кауза и поеха на път към забраненото кралство, в опит да освободят Кралят Маймуна.
Честта да изиграе тази забавна роля се е паднала на Джет Ли. Най-сетне събраха тези двамката да играят в един филм. В случая са на една страна, макар че при първата си среща се биеха около, хм, 10 минути?! Беше интересно, но в един момент това цялото напъване от страна на героите и многото пъти "Пан" от страна на Джаки Чан ми писнаха. Хубаво, че в крайна сметка спряха. Джет Ли освен ролята на Кралят Маймуна, играеше и тази на Мълчаливият Монах. Облечен в бяло, без да отрони и думичка, много добър в битките, първоначално смятан за враг, после превърнал се в още един от спътниците на хлапето.

Последният от групичката, нагърбили се с тежката задача по освобождаването на Кралят Маймуна е една мацка. Готино беше момичето. Говорещата в трето лице (това също не го разбрах) - Златната лястовица (Ифей Лиу). Беше много добра в хвърлянето на едни стрелички, също така добре се справяше и с въртенето на мечовете. Нищо че изглеждаше крехка, в повечето ситуации беше доста смъртоносна за враговете си. Тя пък повече търсеща отмъщението в това пътуване, все пак беше полезен спътник за цялата мисия.
Хубаво филмче. Беше много живописно, някои сцени изобилстваха от красота, пълнеща окото. Други път малко в повече ми идваха откъм костюми и интериор, но не познавам културата им толкова добре, че да кажа реалистично ли беше или просто претрупано.
Героите радваха, особено Кралят Маймуна. Хубава роля за Джет Ли, макар в по-голямата част от филма да гледахме превъплъщението му в ролята на Мълчаливият Монах. За Джаки Чан както винаги няма лошо за казване, хахаха. Който е негов фен и се кефи на бойният му стил, и това че винаги побеждава - ще се наслади още един път на движенията му.
Добро фентъзи, постарали са се този път и откъм историйка и откъм комедия. Браво на Роб Минкоф, който събра двамата най-бързи и най-опитни в бойните стилове, в един филм, и създаде едно приятно кино-забавление за всички любители на седмото изкуство.