»©« Michael Clayton

Преди малко се отлепих от леглото след като изгледах Майкъл Клейтън (Michael Clayton). Новото филмче на Джордж Клуни, наредил се достойно до другите върхови заглавия за 2007-ма (Изкупление, Джуно, Няма място за стари кучета и Ще се лее кръв). С изключение на последното заглавие, за другите имам компетентно мнение, за справки може да се обърнете към архива ми ;) Гледах ги, с цел да съм подготвен за наближаващите Оскари. Ей, все за тях говоря, нали?!
От много време чувам разни неща за Майкъл Клейтън, но никога нищо конкретно - дали е наистина добър, за какво става въпрос в него... нищо. Даже повече чувах: "Ами заспах му..." или "Пуснах го, ама нещо друго правех, та не видях..." и т.н.
За това най-накрая, реших да си изградя мнението сам - което винаги е по-добрия вариант. След като вчера останах със супер приятни чувства като изгледах Джуно, се бях наточил и на тоя филм, поне щеше да е по-различен. Няква заплетена историйка, тайни-майни, преследване с цел покушение... и в центъра на събитията д-р Клуни. Да, след Спешно отделение, много е трудно да пробиеш на големия екран, тъй като си имаш изградени маниери на игра. В първите му широкоекранни изяви, все си приличаше на д-р Рос. Хареса ми ролята му в Миротворецът навремето, уви до там. Имаше няколко провала, чиито имена не искам да споменавам. За някои направи добри изяви в поредиците за Оушън (няма да коментирам), а Академията си го възнагради за Сириана (добре игра, макар и самия филм да не ме грабна особено).

Та това са ми кратките впечатления за Клуни и неговата актьорска игра. Става, само дето трябва да спре да прави онзи негов особен начин на оглеждане, поклащане с глава, и извръщане на поглед със завоалиран край на изречението (обикновено въпрос). Ама какво да се прави - стил, може пък ако се промени, да не изглежда добре! Я да оставя човека намира и да ви раздухам малко около историята на Майкъл Клейтън.
Трейлъра ми хареса, имаше тъмни сцени, големи костюми, тайни агенти, слушалки в ушите, бягство, свирене на гуми, някакви тайни и изнудвания... което ти предвещава кримка-трилър. Такова си и беше, само че не плоско разказано.
Започва с края, като не всичко ти е показано. И започва така, че напълно да ти отвлече вниманието. С един запомнящ се монолог на героя на Том Уилкинсън (който също добре се представи, и доколкото си спомням ще се бори за Оскар тая година). Монолог на един отчаян и съзиращ мизерната истина адвокат, осъзнал пропиления си живот в защита на един... доказан престъпник. След монолога идва и г-н Клейтън, играещ си спокойно покер, до момента в който не го "повикват". Значи той не беше обикновен адвокат, всъщност не беше никакъв адвокат - а просто момче за всичко, ама в адвокатски аспект. За какво говоря ли?! Абе човек по тайните, който умее да се оправя с хората и ситуациите... и да замазва последните така, че всичко да е скрито покрито, и да няма недоволни.
Разбира се нас не ни интересува колко добре се е справял до момента, а историята която е последвала. Добре заплетена, такава че да е достойна за филмиране.
Артър (героя на Уилкинсън) се превръща в неудобна фигура, заплашваща реномето на една доста голяма компания. Писнало му от измяната и свидетел на човешки жертви, в името на великия долар... се разсъблича по време на едно изслушване, прави скандал, компрометира се жестоко и... става мишена номер едно на хората в костюми, пазещи името на въпросната компания (Ю-Норт). Водеща компанията е една... влиятелна, но и доста притеснена дълбоко в себе си жена - Карън (Тилда Суинтън). Която все още вярва в благото и доброто, уви ще й се наложи да си поизцапа ръцете. Нещо което няма да й се размине обаче.
Друга позната личност във филма на Тони Гилрой е и Сидни Полак, оглавяващ адвокатската фирма, който е някъде посредата. Т.е. ако му е удобно пречката да я няма, ще се погрижи да я няма, ако ли не, ще я пази до последно. Разбира се не лично, а ползвайки услугите на нашия човек.
Та, имаме мишена, имаме преследвачи, остана само спасителят. Е това е Майкъл Клейтън, този който "оправя нещата".

Добро е филмчето, интригичка е, но чак пък да е революционно... не мисля. Напомняше ми на няколко пъти за Фирмата (на самият Сидни Полак като режисьор, с Том Круз и Джийн Хекман), ама е далеч от класата на Джон Гришам. Фирмата е много по-култов, по-мащабен, с повече добри актьори и с по-заплетен сценарий. Нищо де, историята за Клейтън пак си струваше. Но все пак, той няма да ми е фаворит за филм на годината от изминалата 2007-ма година.
И така, препоръчвам го за гледане. Само се постарайте да не е в късните часове или пък ако сте изморени. Щото ще заспите - гарантирам. От тея филми е, дето няма много шум в тях, или е прекалено малко... а трябва да следите историята и какво си говорят героите. В противен случай, рискувате да пропуснете нещо и след това отзивите са... като цитираните от мен в началото на ревюто. А сега, мисля че е време за лека нощ...

»©« Juno

В духа на все повече и повече наближаващите, 80-ти подред, годишни награди на филмовата академия на САЩ, реших да се запозная с още един от претендентите за филм на 2007-ма година. Джуно (Juno) е една невероятна история (изобщо не очаквах такъв готин и забавен филм, и то появил се буквално от нищото), за крехката възраст наречена: шестнайсетте...
Гледам аз заглавията, постерите на вече известните претенденти, някои от тях съм гледал, други все още не (но чакам удобната и първата ми предоставила се възможност, за да го направя), и изведнъж... нещо оранжево стои там, с две не много ясни фигури на преден план и - НЕПОЗНАТО!
Не се мотах, а кликнах за да науча повече. Оказва се че въпросния филм, не само че е един от гонещите награда за най-добър филм на годината, а и има по-висока оценка (до момента) от 90% от останалите борещи се за приза. Викам си: "Ще се гледа, трябва да знам коя страна да заемам, като почнат да си казват думата онези велики остарели критици, велики разбирачи на кино изкуството". Както се досещате, така и направих.

Всъщност въпреки че режисьора не ми беше познат (Джейсън Райтман), нито пък младичката Елън Пейдж, която изпълнява главната роля във филма, видях едно познато, младо лице - Майкъл Сера. Начинаещ актьор като цяло, лятото му гледах ролята в просташката комедия Superbad. Така че, не бях напълно leftout, започвайки да гледам филма.
Историята започва така: младата Джуно (Пейдж), стои на поляната край къщата й, налива се с портокалов сок, директно от тубата, втренчила се в едно канапе (което ще разберете защо е там, и защо тя го гледа)... и започва да разказва. Бременна е, и всичко това е започнало с... едно канапе!
Подрънкване на китара, анимиране на действието (по скоро онази компютърна обработка на вече заснет филмов момент, която прилича на набързо нарисувана анимация), представяне на филма, режисьора, главните действащи лица... и отвеждаща ни до един магазин. Където Джуно влиза за трети път, в същия този ден, грабва още един тест за бременност и отива в задната стаичка, за да разпусне теглото си в потрокалов сок, който току що е погълнала.
Какво описание, а?! Е пригответе се - филмът е абсолютно препълнен с подобен род изказвания, нарицания, цялостни разговори. Прекрасно е да си на 16, да се сблъскваш със сериозни проблеми, да имаш невероятно либерални родители, да вършиш нещата на гребена на вълната, без хич да съзнаваш какво правиш. Да си мислиш, че си супер зрял, а всъщност да вършиш детинщини - а на всичко отгоре, има и любов.
А непринудеността на главните герои ще ви радва през цялото време. Не само ще се смеете на изцепките на Джуно, приятелката й, баща й, доведената й майка, или избръснатите крака на Поли (героя на Сера), ами и ще се просълзите на нежните и романтични (абсолютно спонтанни) моменти във филма.
Пленяваща историйка, проста, но разказана с особен вкус и носеща висок положителен заряд, запазващ усмивката на лицето ти доста време след като си изгледал лентата.

Много добра роля на Елън Пейдж, за първи път виждам това момиче в действие, или може би за първи път й се отдава възможност да направи хубава роля (оказа се че съм я мяркал в X-Men: The Last Stand). Та за нейната яка игра тук, печели номинация за Оскар, ще видим какво ще се случи съвсем скоро.
А и всички останали кефят, и с присъствие, и с характери на героите, но най-вече... най-вече диалогът е това, което прави филма толкова добър. Няма напрежение от изкуствени сцени, или налучкване на чувствата. Всичко си го казват директно, имам предвид не се спират да кажат нещо, ако го мислят. А иначе прекалено много говореха с ирония и сарказъм. Което още повече ми хареса, като се знам какъв тип съм и аз самия.
Ще видим в поддържащите роли Джей Кей Симънс и Алисън Джаний, родителите на Джуно, както и Дженифър Гарнър и Джейсън Бейтман (младата двойка, която не може да си има бебе, но много иска, и с радост би приела това на безотговорната тийнейджърка).
През цялото време паузите съединяващи ключовите моменти са запълнени с приятни песнички, с леко и неофициално подрънкване на китара. Много неща, казани за кратко време, пълна истина и дълбоки преки чувства. Не е някоя комерсиална песен - а просто мисли, изпяти от хлапетата, докато поддържат ритъма с лек замах на китката. Страхотно е!
Заслужава си да изгледате този връх на човешката непринуденост. Влюбете се в историята на тези безкористни младежи, объркани, но толкова сладки и забавни, че ще ви накарат да се просълзите. Измежду високата конкуренция, силно се надявам този филм да грабне поне една статуетка от престижната награда. Успех!

»©« The English Patient

Миналата седмица ви споменах за ровичкането си из IMDB в миналото на Оскарите, и победителите в категорията филм на годината. Така се сблъсках с Crash, така и видях още едно нещо... което силно привлече вниманието ни. Нещо е слабо казано... събитието Английският пациент (The English Patient). Филм на годината за 1996, на режисьора Антъни Мингеля, с участието на Ралф Файнс, Кристин Скот Томас, Жулиет Бинош, Уилям Дефо и др.
Като се хвърля в спомени какво съм правил навремето, в 6-ти клас, или по точно в лятото след него, простеещ, вършещ... хм, нищо... най-вече глупави дела, с някои от които изобщо не се гордея, хората са създавали изкуство, и то... какво. Такова, каквото в онзи ми период, в никакъв случай не бих проумял, камо ли пък да се трогна и да запомня нещо. Но въпреки всичко, си бях киноман и тогава... постоянно слушах добри отзиви, и невероятния филм на Мингеля, който отнесе почти всички Оскари (9 на брой). Конкуренцията му не беше слаба (Фарго, Джери Магуайър, Слийпърс и др.), но определено Английският пациент си заслужава всяка една перфектно изработена златна статуетка - чичо Оскар (знаете историята, откъде идва името на наградата... чичо Оскар, не я знаете?!).
Та, унесен във вихъра на миналото, с невероятно бледи спомени от първия път, когато срещнах Пациента (някъде... 2001, може би 2002), потърсих филма, след като го намерих, прилежно си го скътах с мисълта: "Ще го гледам утре" (това беше много рано сутринта в неделята, този уикенд). Да обаче любопитството ми каза: "Превърти малко, да видиш как е, дали не си спомняш нещо повече..." и до там бях. На всичко отгоре ако бях оставил за след съня ми, щеше да е светло (обичам филм да се гледа на тъмно), съквартиранта щеше да е буден и прави обичайните за него си тъпотии, да не мога да си се отпусна пред хубавия филм... и да си прецакам удоволствието. Ето защо, въпреки че стоях до 7 и 20, затъмних всичко де що светеше, слушалките на главата, нагласен и... приятно гледане. Напълно си струваше...

В брилянтната история на Мингеля, се разказва за граф Ласло де Олмаши (героя на Ралф Файнс, унгарец по националност, изследовател, самотник, търсещ непознати места в необятната африканска пустиня в близост до Кайро, Египет) и неговата невъзможна и страстна любов с Катрин Клифтън (Кристин Скот Томас), която за тяхно всеобщо съжаление... "принадлежеше" на друг - Джефри (героя на Колин Фърт). Всъщност всичко това няма да го видите като един нормален, бозав филм. Цялата история ще ни бъде представена като отделни проблясъци, спомени за миналото на мистериозния пациент, оцелял след жестоко изгаряне, но въпреки това... чакащ смъртта си.
Жулиет Бинош е Хана, медицинската сестра, която се грижи за Олмаши. Времето в което се развива действието е края на Втората световна война, Италия. Оттеглящи се войски на съюзниците попадат на миниран от немците път. Най-близката приятелка на Хана загива, дни преди това тя губи друг близък човек на бойното поле... и със сълзи в очите, със смазани чувства и с никакъв друг плам останал и за живот (освен да се грижи за болните), тя решава да остане в една порутена сграда, заедно с доизживяващия дните си Олмаши. Самият той, не знае кой е... не си спомня нищо от миналото си... До момента в който героя на Уилям Дефо не се появява - Дейвид Караваджо, мистериозния крадец с отрязани палци.
Всичко става по-интересно, като започнат въпросните проблясъци и запознаването ни с миналото на Олмаши, когато той все още е имал... лице. Периодът преди началото на Втората световна война. Изследователска експедиция в Африка, Кайро, Египет. Олмаши и негови колеги си вършат делата до един ден, в който... каца двуплощникът на Клифтън. Заможен англичанин, с връзки в правителството със специална мисия и с Катрин на борда - съпругата си... която ще промени живота на граф Олмаши.

И докато се наслаждаваме на релаксиращо въздействащите ни пейзажи от пустинята, слушаме прочувствената музика и се запознаваме с романтичната и също толкова сърцераздирателната любовна афера между героите... в нас напъват мислите. Или може би тук е момента, да спра с множественото число и Ние, защото вече говоря за себе си. Незнам как ще възприемете филма, незнам дали ще го харесате, незнам дали ще го почувствате така както аз... но всички тези неща, които усетих през цялото време, бяха свързани с моето минало. Не, не съм бил в Африка нито по време на война, нито преди това, нито съм изследвал някакви пещери или подобни неща. Не съм се разбил със самолет, нито съм обгорял до неузнаваемост. Но пък перфектно разбирах сърцето на граф Олмаши. Виждах ситуациите във филма и действиятя на героите. Отдаването им на мига, привличането... мистериозната страст... която ги погуби. Нещо също толкова драматично, колкото невъзможната любов на Ромео и Жулиета, но нямаща разбира се само до там приличаща си с нея. Всичко останало е - миг... Зараден с невероятно много емоция и романтика. С тъга в миговете на раздяла. С безжизнен и безсилен поглед на героите. Драма, чак до края.
И всичко това, накъсано заради начина по който се развива действието, още повече засилва желанието и тръпката по усещането на филма. Постоянно напомняща ни как всъщност ще свърши, и как... любовта няма да възтържествува, поне не приживе.

Любовен триъгълник, невъзможна любов, човешка драма, нищо за губене, мисли, спомени, истина, отмъщение, война! Всичко това в Английският пациент. По различен начин се чувствах тогава, в нощта когато си "припомнях" филма, напълно без никакво разбиране и чувства първия път когато го гледах... и доста уморен сега и пак със затихващи спомени, докато пиша ревюто. Което ме топли от вътре, защото такъв силен филм, описващ такава силна история, толкова близка до моето романтично минало и същевременно неспособността да ми се набие в ума така, че да не го науча наизуст... ми дава възможността да го изживея още един път след месец, три, шест... година или след много по-голям период. Силата му се крие във влиянието, и начинът по който самият той действа върху спомените на човека. Проста история е разказана по комплексен начин, с много малки тръпки, човъркащи ни... събуждайки и най-дълбоките забравени мисли (поне така сме си мислели).
Но филм като този се гледа толкова пъти, колкото искате да почувствате отново онова, което сте загубили или никога не сте имали. Ако не наблягате толкова на чувствата, ще бъде просто поредния филм, изгледан от вас. Но... за мен е нещо повече. Моята 2 часа и половина възможност да имам отново онези мигове (било то и само като спомени, пробуждани от филма), които са ми толкова скъпи и заровени надълбоко в сърцето ми... и които ме превръщат в граф Олмаши за моята Катрин...

»©« Trade

Стана време и за драма. Не каква да е, а социална драма, на съвсем реална и много сериозна тема. Препоръчаха ми филма, че бил с Кевин Клайн, драматичен, тежък и добър (като цяло). И понеже него от доста време не го бях виждал в действие (а зад гърба си има хубави изяви), намерих филма и го гледах.
Робство (Trade) на режисьора Марко Кройцпайнтнер е филм за разрастващия се и толкова болезнен проблем за (секс) трафика на хора по цял свят. Във всеки един момент (поне от анонсите по новините, или информацията от пресата и постовете в интернет) човек (или група хора) стават жертва на насилие и превръщането им в роби. Отвлечени, държани против волята им, принудени да проституират, в противен случай губят близък или... биват жестоко смлатени (в някои случаи до смърт).
Този проблем не касае само страните от третия свят (или икономически слабите страни, ако мога така да ги обобща). Както ще се види във филма, националностите се смесват, от всяка една държава ежегодно през граница са транспортирани млади момчета, момичета, за да бъдат продадени в робство...

Историята започва в Мексико. Семейство празнува 13-я рожден ден на дъщеричката си - Адриана (Паулина Гаитан). Запознаваме се с майката, приятелите й, с брат й - Хорхе (Сезар Рамос). Всичко това прекрасно, до момента в който тя си кара подареното от брат й колело, нападната от непознати, въртящи с лъскавия мерцедес по задръстените и мръсни мексикански улици... и отвличат момичето. Междувременно с това следим друга съдба. Млада полякина пристига в Америка. Уж официално, уж да започне нов живот, да даде шанс на малкото си детенце за по-добър живот. Уви, няма такова нещо: "Добре дошли в Америка", бам! Натъпкват я в един микробус, приятелката й която се опитва да избяга... е прегазена от автомобил... и две съдби са променени в миг!
През остатъка от филма, ще проследим тежката съдба на тези момичета. Поведението на похитителите, мизерията, нещата които биват принудени да правят. Животинското държане с тях, загубените им души... наранените завинаги чувства. Травмата нанесена им в тези моменти, ще остане за винаги в съзнанието им... чак до смъртта им.

Хорхе, братът на Адриана е коравак. Въпреки слабостта, че не може да счупи главите на похитителите (видя ги кои са, знаеше къде са), не се предаде и доказа всъщност че желанието и любовта към семейството са по-силни. Следейки трафикантите, държейки (доколкото може) сестра си под око, се озова близо до границата между САЩ и Мексико, срещна се с героя на Кевин Клайн - Рей Шеридан, и заедно (макар и да им беше трудно да си вярвам в началото) продължиха търсенето.
На моменти беше силно емоционален филма. А и няма как, в него се случват събития... които вероятно ще се случват някъде по света, в същия този момент в който го гледате вие :( Тежка истина! Отвратителни злодеи и нищо не подозиращи жертви :(
Добре беше направен. Имаше тръпка, но все пак можеше да се получи още по-силен филм, ако беше създадена по-голяма атмосфера на безизходица (било то подчертано със сериозна музика, близки кадри, повече изражения от лицата на героините). Но, колкото толкова. Струва си гледането, за да се запознаете с проблема... и как човешкия живот, толкова ценен за едни, може да бъде превърнат в абсолютно нищо заради други. Съдбата (или човешката намеса в житието ни) може да бъде толкова жестока, че и идея си нямаме. Уви обаче, въпреки че имаме право на избор, не можем да контролираме избора на останалите... което ни прави потърпевши или потенциални такива във всеки един миг. Остава ни може би борбата в името на доброто и... добри дела, за да компенсираме злите деяния на Другата страна. В крайна сметка, балансът ще се запази...

»©« 8 Mile

Поствам си аз из форумчето, коя песен си връткам (по няколко пъти на ден), и все предното мнение ще да е на Дермата (мой добър приятел, още от старата школа). И понеже аватара му, непрекъснато ми крещи: 8 Mile - не се сдържах, и трябваше отново да гледам произведението на Къртис Хенсън (познат ни с L.A. Confidential) наречето Осмата миля. Да не говорим, че предната вечер гледах едно филмчe с Британи Мърфи, а тя също е една от героините в тази история.
Доброто старо време на 2002 година. Все още средното образование ми беше приоритета. В същата тая година се разбра, че Еминем ще завърти лента на големия екран. Уау! Петьофи беше повече от въодушевен (трябва да го познавате... същия е като Маршъл Медърс, даже и на вид, и на държание... че и на рап умения, хехе). Съответно и всички, които го познаваха бяха развълнувани, да разберат какво ще се случи във въпростия филм и... дали ще си заслужава.
Малко ще се отклоня, за да поясня: не съм особен фен на рап музиката. Просто не ми се влива в кръвта, така както други жанрове. Уви обаче, Еминем прави изключение. Него го харесвам още с появата си като Real Slim Shady. На всичкото отгоре е whigger - white nigger, с две думи бял негър (на някакъв вид сленг, познайте кой ме осветли какво значи това). Та определено и аз бях в очакване да видя как ще се представи най-добрия рапър в света, като актьор в кино филм.

Обкръжението на Еминем в Осмата миля се състои от: Ким Бейсинджър, която прави забележителна роля като майката на Бъни Рабит (героя на Еминем), Мекай Файфър (Фючър - "Бъдеще", или както беше наречен на едно място - Шибания Дейвид Портър) и Британи Мърфи (мацката, дето си направи ташак с него, но пък... постоянно имаше усещания, че той ще стане голяма работа). Чедър Боб, Сол, Уинк, както и кучките от "Свободният свят"... не че не заслужават да бъдат вписани тук, просто са ми абсолютно непознати като актьори.
Адаптираната история, развиваща се в Детройт 1995 година, за Бъни Рабит (младеж с мизерен начин на живот), без много перспективи, израснал на място лишено от каквито и да било шансове за развитие (отвъд Осмата миля). Едва ли е истинската история на Еминем, но пък да го видиш как играе... себе си (т.е. рапър), как постоянно гледа недоволно, готов да раздаде един два тупаника на който се избазика с него си е яко. Да не забравяме и рапирането. Много моменти, в които се водеха словесни битки, под звуците на импровизирани бийтове също си заслужават. Всичко е по сценарий, да, но идеята е да си представим как тия хора в момента измислят всичко. Добро е! Не малко пъти съм гледал филма, било то заради историйката (като цяло социална драма, за човешката воля, безизходицата и единствения шанс, който можеш да уловиш или оставиш да ти се изплъзне), или пък заради музиката.

Филмът печели Оскар за най-добра оригинална музика (и песен - Lose Yourself). Дело на Еминем разбира се. Цялата музика (като изключим парчетата от 90-те, които се чуват от време на време в някое заведение, в което са героите) е направена специално за филма. И си е на върховото ниво, както се и очакваше. Не само Lose Yourself, а и 8 Mile Road ми е любима. Било то като бийт, текст, цялостно звучене... или просто рап, за един не-толкова-голям-фен-на-този-жанр.
Всичко си има във филма. Падение, унижение, семейна криза, бой, смях, словесни нападки, изстрели, секс, измяна, лоялност, липса на такава, възход... и разбира се: Победа! Всичко това добре балансирано, добре измислено, режисирано и изиграно. Резултатът се казва Осмата миля, и се появи преди 6 години.
Очаквахме го и бяхме във възторг, когато удовлетвори нашите надежди. Превърна се в символичен филм за много неща тогава. И до момента го помним с умиление, и си го припомняме когато... ни потрябва (или най-малкото като имаме свободно време и искаме добър филм за отмора). Защото от всичко, което правим най-голямо удоволствие ще изпитаме само ако сами постигнем нещо. Хубаво е да имаш лоялни приятели, да им се доверяваш и разчиташ на тях в най-трудните моменти от живота ти. Но само за да се почувстваш добре и да изживееш краткия миг на гордост - трябва сам да направиш важната стъпка!

"Look... if you had... one shot... and one opportunity
To seize everything you ever wanted... in one moment
Would you capture it... or just let it slip?"

»©« Love and Other Disasters

гей
геят, гея, мн. гейове, м. Хомосексуалист. Гейклуб.

любов
ж., само ед.
1. Чувство на самоотвержена и силна привързаност към някого, основано на кръвно родство, приятелство, разбирателство. Майчина любов. Синовна любов. Любов към родината. Любовта между хората. Съпружеска любов. Умирам от любов. Гореща любов. Взаимна любов.
2. Склонност, пристрастие, предпочитание, привързаност към нещо. Любов към работата. Любов към музиката. Любов към природата. • Обяснявам се/обясня се в любов (на някого). Разкривам чувствата си (обикн. между мъж и жена). • Женя се по любов. Женя се заради любов към партньора си.

Нали се сещате, че напоследък като правят романтични комедии (онези филми, за най-хубавата възраст при хората, младостта в средата на 20-те им години) главната героиня, дето открива любовта живее с (или най-малкото си има) най-добър приятел, който е гей. С него се събуждат сутрин (в секси квартирата си), с него си лягат вечер след обсъждане на изминалия ден и предложенията кой какво да прави с живота си... и как любовта е първо, второ, трето... и как всички ние, бла бла бла.
Е стига вече! Ясно е че не е така. Както и че не всички 20-30 годишни, търсещи любовта, живеят в Ню Йорк, работят някаква лесна, обаче добре платена работа (я пишат за известно списание, я са най-добрите уеб дизайнери, или пък помагат на някой вещ фотограф-гей (гей - за да не се е налагало да спят с него)) и винаги... всичко друго им е на ниво, само щастието го няма.
Стига вече, ама Холивуд не спира! А защо?! Ми защото явно имаме нужда от разни такива прозаични бози. А аз стига съм плювал, защото не само че изгледах филма - Любов и други катастрофи (Love and Other Disasters), ами даже ми хареса (хахаха, искаше ви се да кажа че съм се влюбил в най-добрия приятел на героинята на Британи Мърфи?).

Британи Мърфи, Матю Райс, Сантяго Кабрера и Катрин Тейт са главните действащи лица в увлекателната романтика на режисьора Алек Кешишиян, с много неловки моменти, с много гейове, с много разсъбличания на главната героиня... и с подобаващ хепи-енд, където всеки познава всеки, спал с всеки, простил на всеки - радостен за щастието на всички!
Ами да, това е обобщаващ plot-line за филма. А кое го прави струващ си за гледане. Ами забавните моменти. Сега, обикновено в такъв тип филми, някой някъде е напипал нишката на истинския живот, има правдоподобност, даже и нещата които се коментират вътре, звучат реални или пък намираме съвпадения в собствения си живот. Е да, ама тука... няма да намерите :)
Но за сметка на това, пак повтарям - забавно е!
Героинята на Британи е "Търсещата", която се чука с нейния бивш, само защото... я кефи, но не иска сериозна връзка с него (да, тя е във фазата на Обърканата). Междувременно споделя най-прекрасните си мигове, сутрини, вечери, вани, със съквартиранта си... героя на Матю Райс. Да, той е гей, най-добре я познава (а и тя го слуша с всичките си очи) и винаги и дава правилни съвети. Тя се пробва да го забие с някой друг от лявата лента, на него обаче друго му в главата. И т.н. и т.н. До момента, в който... Джакс (Мърфи) не среща своя нов колега, пич (Паоло - героя на Кабрера) с аржентиски произход, много готин, личен асистент на шефа й (фотограф гей), заради което... тя го заклеймява като такъв и тръпне в очакване да го сватоса с Питър (Райс). Джакс си има и най-добра приятелка (Катрин Тейт), една издухана "поетеса" (О, Боже! какви неща пишеше тая...), която също споделяше проблемите си с нея... и й беше емоционален отдушник. Нищо ново дотук нали. Остава само да видите какви нови сконфузни ситуации могат да се получат... и как героите ще се гонят накрая на филма, за да кажат: "Обичам те!", след като са го осъзнали. Интересно е, струва си... 90-те минути.

А, да не забравя. Питър, амбиция да стане писател, най-накрая завършва своята "пиеса", която всъщност пресъздава филма, който гледате. И накрая даже го филмират. И за миг ще видим Гуинет Полтроу и Орландо Блуум, пресъздаващи героите Джакс и Паоло... любоф! Любоф! И пак любоф!
Не забравяйте: "Love is all around!" Както и... абе обичайте се (щото ние ви обичаме, нали се сещате, онова бозаво предаване по bTV). Enjoy!

»©« Snatch.

Вчера, цяла сутрин пълня главите на колегите с цицати и припомнянки от филма Гепи. (Snatch.) - другата класика на Гай Ричи (нямаше как да не си го гледам отново, като се има предвид че миналата седмица се смях като дете на Две димящи дула). И след моето изказване за 12-те гладни прасета, които 3-4 дена не са яли нищо, и ако имаш 100 кг труп, разфасован на 6 части, и им ги метнеш... ще го опоскат за 6 минути, което правело по 1 кг чисто месо на свиня, за 1 минута... оттам и изрази: "Лаком като прасе" - при което един колега не издържа и каза: "Много лоши филми гледаш!" :)
Така е! Много са лоши. Неповторимия "хумор" (стил) на Гай Ричи, още един път след Две димящи дула. Значи ако там беше повече излагането на всички престъпници, и тяхната некадърност, независимо колко печени го даваха... то тук, имаме още повече светове, намесени... този път в търсенето на един (краден) диаманд.
Турчина (Джейсън Стейтъм), Томи (Стивън Греъм), Тухлата (Алан Форд - е тоя беше най-противния от всички), Мики О'Нийл (Брад Пит), брат'чеда Ави (Денис Фарина), Борис Неубиваемия (Рейд Сербеджиа), Тони Куршумения Зъб (Вини Джоунс - филм на Гай Ричи без него и Джейсън Стейтъм, е като ранните филми на Скорсезе без Робърт Де Ниро), постоянно гризящия ноктите си Дарън (Джейсън Флеминг) и Франки Четирите (Шибани) Пръста (Бенисио Дел Торо)... както и още един, двама, трима... честно казано много образи, замесени в историята за един 84 каратов диаманд, която започва от една еврейска (хм, банка) в Антверпен, и завършва пак с евреи, ама в Лондон.

Много псувни, много лафове и отново много непредвидими ситуации. Не се привързвайте към никой от героите, защото рискувате да загубите любимеца си, я в някоя случайна престрелка срещу куче, я докато си стои вързан за стола с качулка на главата - или пък в тясно коридорче, на някакъв издухан бар.
Безспорно обаче, може да се влюбите във всички герои (като изключим Тухлата, казах ви - това е гангстера свиневъд, чиито думи оглавиха началото на ревюто ми, за прасетата и това колко бързо могат да "оправят" един мъртвец, ако са достатъчно гладни). И защо можете. Заради увличащата история и всичките тези неслуки дето ги сполетяват. Или пък техния благ нрав. Сещате се как Вини Джоунс троши вратове без да му мигне окото, или пък стреля със същото спокойствие и без свян, използвайки своя Desert Eagle .50 :) Ама, когато брат'чеда Ави му каза да разпори кучето, и да вземе диаманта... хахаха, трябва да се види. А и вероятно си спомняте какво беше в Две димящи дула, със сина му.
Какво да кажем за Мики О'Нийл и цялата група "мангали" (както я водеха при превода). Жестоки са, и като говор и като поведение... а като непредсказуемост и "Мафия", се оказа най-най-! Всъщност ги наричаха "parkies", заради начина им на живот - някъде там на равна поляна, с много мръсни и миризливи каравани, образуващия тяхния свят катун. Е те си бяха щастливи. А като си отвореше устата (Брад Пит), се чуваше нещо което не беше ирландски, не беше английски... а мангалски! И на всеки път: "К'во?!" от страна на Турчина, групичката мангали, дето все стояха с Мики, повтаряха казаното на висок глас.
Е написано няма да е толкова смешно, колкото да се види.

И в крайна сметка след масата муниции, псувни, заплашителни реплики, свине, чукове, сабли и... една камара мъртъв народ (все главни герои) всичко като ще да излезе на чисто. Обаче кой няма да е мръсен след такова мазало?! Сигурно пак си мислите, че ще има хепи-енд в стила на Гай Ричи (криминален хепи-енд) - може и да сте прави. С чудене не става, това мога да ви кажа.
За малко да забравя - саундтрака - страхотен! Има върхови моменти с още по-великолепен саунд. За справки, един сърч с Чичко Гугъл и ще си го намерите (за прослушване). Повече от това няма да ви кажа, защото чувам грухтенето на свинете... а това никак не ме кара да се чувствам спокоен! Трябва да тръгвам, преди да са дошли германците - така че, до скоро!

»©« Crash

Предисторията на моя сблъсък с Crash (филм на годината за 2005): назад във времето, няколко месеца, чак до март-април на 2007-ма година Тя постоянно ми предлагаше да го гледаме, защото филмът бил невероятен. Поради една или друга причина, въпреки че го бях намерил, не го гледахме (моя вина, така и не го пуснах). И така, със спомена за това колко добри отзиви има, до онзи ден когато за пореден път ровейки се в IMDB, кликнах на лентата водеща ме към всички 79 носители на наградата Оскар за най-добър филм на годината. Виждах ужасно много постери на познати и наистина великолепни филми, които вече бях гледал (някои дори по повече от един път). Но най-много в очите ми се набиваше той... Crash (Сблъсъци). Стоеше си там и ме чакаше да кликна на заглавието и да разбера: "Защо?!"
Това и направих, и вече всичко което ме е спирало до момента, за да не го гледам или да отлагам 2 часа от свободното си време... изчезна. Изчезна в миг, подобно на Кайзер Созе, в Обичайните заподозрени...
Режисьорът Пол Хагис, събира цяла плеяда от блестящи актьори, които ще пресъздадат една страхотна идея. И ще я превърнат в събитие, което ще отекне поне десетилетие след излизането си на бял свят. Мат Дилън, Дон Чийдъл, Брендън Фрейзър, Сандра Бълок, Танди Нютън, Крис "Лудакрис" Бриджис, Райън Филип... както и още няколко, също толкова важни за историята на Сблъсъци - Майкъл Пеня, Дженифър Еспозито, Терънс Хауърд, Уилям Фичнър...
В Лос Анджелис, в рамките на две вечери, съдбите на няколко човека ще се преплетат безусловно с непредвидим изход. Ясен единствено и само на съдбата (за тези, които вярват в нея), само на Господ (за тези, които вярват в него)... или никому ясни (за тези, които очакват изненадите на живота с отворени очи, без страх, със страст и плам).

След Million Dollar Baby, сценаристът и режисьор Пол Хагис развива идеята за човешките отнешения на едно високо философско ниво. Плетеница от случайности, предвидими и непредвидими ситуации. Още с началото на филма, и думите на детектив Уотърс (Дон Чийдъл), Сблъсъци грабва вниманието ни, като не го пуска до самия край на финалните надписи: "It's the sense of touch. In any real city, you walk, you know? You brush past people, people bump into you. In L.A., nobody touches you. We're always behind this metal and glass. I think we miss that touch so much, that we crash into each other, just so we can feel something."
Високият изглед на Лос Анджелис, градът на ангелите, вечер... хиляди, даже милиони малки светлинки блещукат, напомняйки ни нашата природа. Молекулите, които ни изграждат с всеки миг, всеки следващ техен сблъсък е причинител на някаква емоция или чувство у нас. Някакъв процес, оказващ ни влияние. Което рефлектира по един или друг начин на по-високо ниво. Задейства мозъчните ни клетки, превръщайки ни в живо и мислещо създание. Нещо което ни отличава от останалите светлинки. И всички тези, блещукащи, борещи се за Нещо, за Някой, независимо колко странят една от друга, се привличат или съвсем случайно - сблъскват.
А може и да е прав - толкова много ни липсва контакта, че непрекъснато правим неща (сблъскваме се един с друг), които да ни накарат да почустваме близостта. Тази която ни липсва.
Много герои, много съдби, много предпоставки. Хубаво е да се изброяват подобни неща, нали?! А какво става ако мислено разгледаме всяка една от тях?! Не бихме ли попаднали в ролята на някой от тях?! Мисля че да. Замисълът за толкова много различни житейски пътеки, показани в рамките на 48 часа, и невероятния начин по който се пресичат... ни подсказва че няма нищо случайно. Едно наше действие има въздействие върху нещо (или някой) друг.
Убежденията, начинът на живот, страховете, идеалите са тези които ни карат да вършим неща, или да се възпираме от тях. Доколко можем да останем хора в трудните ситуации и да помогнем на човека до нас, независимо дали го познаваме, дали това ще му навреди (несъзнаваме първоначалните си действия, нито може да гадаем какво би се случило в бъдеще), дали това му харесва... Няма правилен отговор, има чувства! Има усещане за момент, за правота и естествено желание за сблъсък.

Увличаща история и великолепна идея, още веднъж, браво! Жестоки събития, за кратко време, поднесени ни... майсторски, с драматичен привкус. Толкова много емоция, за човешката драма... не мисля че съм виждал някога. А и да съм, мисля че е било отдавна (този път отдавна, в смисъла на години). Не само филм на годината... такава трогателна история е връх в кино изкуството. Имаше две сцени в Сблъсъци, които... които ме разплакаха. На моста с катастрофата, полицай Джон Райт (Мат Дилън) борещ се за живота на Кристин (Танди Нютън) и малката дъщеричка на Даниел (Майкъл Пеня), която скочи пред него миг преди да отекне изстрел от пистолет...
Не само сълзи. Самия спомен за подобни моменти ме карат да ги изживявам наново, и да се вълнувам, да се разтрепервам. Защото заряда на емоцията е повече от висок.
Ще откриете логика, в това което героите правят. Може би ще ги оправдаете, ще познаете характера на някой... мислейки го че се доближава до вашия, или на някой ваш познат. Другата заложена истина във филма е... "You think you know who you are. You have no idea." - ни най-малка представа кои сме и на какво сме способни... това бяха думите на полицай Райт към неговия (бивш) партньор полицай Томи Хансън (Райън Филип).

Сблъсъка и неизбежните събития около нас - причината винаги е някъде в нас, дълбоко в нас... а усещането за близост можем да променим само ние. Понякога от нямане какво да правим, друг път заставени от суровото ни ежедневие. А пропуските са друго нещо, което ни липсва. Пълната противоположност на сблъсъците. Моментите които пропускаме - дали са пропуски, или фактори за предстоящ сблъсък?! Дали едно нещо, от което се отказваме не е причината да се случат 10 други неща след това, въвличайки толкова на брой други хора, непознати ни, до момента на колизия... Нещо върху което да си помислите, ако чувствате че филмът е докоснал нещо във вас.
От толкова много приказки за това, как филма ми повлия... забравих да го похваля в една друга насока - кинематографията. Знаете как обичам да говоря за нея. Началото, а и трейлъра с тези... обширни нощни гледки над града, с музиката неспираща дори когато героите мислят или говорят, или просто гледат... страшно ми напомняше за ЖЕГА (едно произведение на изкуството, пленило ме с цялостната си визия). Дори когато никой нищо не казва, а просто очите му изпълват целия екран, и тази музика за фон... прекрасно изживяване и потъване дълбоко в седмото изкуство.
За да съм сигурен, че и вие ще усетите сблъсъка на Crash с вашето съзнание... ви пожелавам приятно гледане !

»©« The United States of Leland

Мисля че е време отново да стъпи здраво на земята, да съзрем реалността, или най-малкото да започнем да обръщаме внимание на важните неща, които нямат нищо общо с пудрата от комедиите и романтичните филми. Този филм го гледах... доста отдавна (под доста нямам предвид години, а просто не вчера или онзи ден, а миналия или по-миналия месец). Не малко пъти съм споменавал симпатиите си към филмовото творчество на Райън Гослинг... и след Съединените щати на Лийлънд (The United States of Leland) за пореден път мога да потвърдя, че в това момче (по-голям е от мен, ма няма да му викам батко) има голям потенциал и с нетърпение очаквам новите филми с него.
На режисьора Матю Райън Ходж, със звездната подкрепа на Дон Чийдъл и Кевин Спейси, един психологически филм, с много неизвестни, с още повече въпроси, и с три пъти повече възможни отговори. Честно казано, едва ли имат брой отговорите на едни дълбоки въпроси, извиращи от едно объркано човешко съзнание. Всичко пак ще опре до въпрос на виждане, ежедневие, нагласа, възприятия. Цитирайки водещите заглавия по представянето на филма: "Престъпление. Объркване. Сравнение. Всички те са просто състояния на съзнанието" ви предразполагам към това какво да очаквате от Съединените щати на Лийлънд.
Всичко започва с една неясна картина... трева, поляна, окървавено тяло на младо момче. И тогава гласът на Гослинг, опитвайки се сам да изясни случилото се, или може би да разсее объркването настъпило в душата му, разбиващо напълно недоизградилото му се съзнание, превръщайки го в още по-голяма загадка.
Бавното развитие на филма, ни дава време да осмислим всяко едно събитие, и бавно да подредим парченцата на пъзела. Каква е историята на героя му, контакта му с едно семейство... с проблемите на това семейство, с връзката му с едно бавно развиващо се хлапе. С евентуалните причини "принудили" героя на Гослинг да извърши убийство.

Нищо не остава скрито от това какво се е случило. По-интересното, както винаги, е какво ще се случи (нямаме много избор или възможност да гадаем, тъй като само сценарият може да ни разкрие пълната история и последователност от действия). След като властите залавят Лилънд, го пращат в затвора. Където замечтания му поглед среща очите на Дон Чийдъл (играещ ролята на възпитател във въпросното поправително заведение). Не възпитател, може би учител. Заинтригуван от историята на младежа, а и търсещ истината, Пърл (перлата) търси повече и повече контакт с Лилънд. На няколкото пъти, в които двамата стоят около масата в кабинета на Пърл и си говорят, историята на Лилънд се разкрива пред нас. На моменти строго заставаме зад действията му, на други просто сме безсилни от слабостта на човешката психика, или може би... търсещи правилния отговор между - убийство от състрадание или хладнокръвно отнемане на потенциално силен живот. Няма един отговор, подготвих ви от самото начало. А какво ще се случи с Лилънд?! Дали ще бъде осъден, дали оневинен, разбран или оправдан от действията си защото баща му (Кевин Спейси) не му е обръщал внимание?! Едва ли ще ви кажа.
Но на финала не бях особено изненадан. Честно казано очаквах подобна развръзка, особено след едно странно решение на героя на Крис Клайн (героя му през цялото време вървеше добрини, докато в един момент... не взе пистолет, за да "обере" една автомонтьорска къща и да се предаде на полицията).
Парче по парче, картината на финала е напълно ясна. Но мислите на главния герой... така и не стават ясни. Морална ли беше постъпката му? Разби живота на едно семейство? Или го сплоти? Преобърна съдбите на няколко човека, в миг, без възможен път назад. Живеем с последствията, а действията ни са следите които ежедневно оставяме по земята. Това е че, много често те не остават просто отпечатък в сухата почва, а често са преплетени с крехките очертания на следите оставени от някой друг. Тематика, която по-дълбоко е заложена в следващата ми статия...

»©« Sydney White

Съвсем случайно, преди няколко вечери, ровейки си из полу-легалното ни уеб пространство, попаднах на едно ново филмче с Аманда Байнс (една звезда от тийн-муувита, пряка конкуренция на Линдзи Лохан). Въпросното ново филмче се казва Сидни Уайт (Sydney White), което ми направи особено впечатление, още преди да съм се запознал с рецензията му. И да, оказах се прав, Sydney White идва от Snow White, което е Снежанка. Това което щях да гледам не беше поредното тийн филмче, а една интересна (и доста забавна, както се оказа) интерпретация на една стара и златна приказка... Много необикновен начин, доста фън, голяма доза американска промивка на мозъците разбира се.
Нека топлите думи в този пролог не ви заблуждават. Все пак като се има предвид какво изглеждаше на първо време, се подготвих за въпросната доза мозъчна пръдня, а и как иначе - тийн филмите имат едно невероятно свойство - да те заблуждават толкова много по отношение на американската образователна система (в частност колежите), че да загубиш всякаква представа. Е ако в действителност през цялото време колежаните мислеха за и правеха купони, или пък се кипреха и се занимават с всякаква извън класна дейност, за да станат най-популярните сред "братствата" или "сестринствата" (онези псевдо групировки, инициалите на които са съставени от няколко гръцки букви: Капа-Делта-Сигма, Пай-Ета-Омега, бла бла), или пък все драми около бъдещата им любов, се питам кога им остава време, за да... бъдат колежани?! Но това няма да го променим, ако самите сценаристи не го променят сами... е тука поне имаше нещо различно, което да замаже поредната тийн боза.

В началото беше тежко... когато героинята на Байнс попадна в колежа, като я почнаха с развеждането и обясненията кой какъв е (сещате се: най-популярните, най-влиятелните, с кои да се вижда, с кои не, кои са загубеняците и т.н., обаче никой не й обясни коя е главната аула за лекциите или нещо подобно, грр...). Стисках зъби от цялата пародия, на места се смях, за да не изкрещя от болка. Но въпреки упоритите атаки от страна на филма, не се пречупих. И спечелих, щото дойде време за интересната част.
Всеки тийн филм има 3 (три) части: 1 - разцвет, всички са ти приятели, всичко е ОК, на гребена на вълната си, докато... 2 - всичко ще се срути, я от лош късмет (лоша карма), или пъклен план на твой опонент(и) и така до... 3 - когато след като си изслушал няколко драматично депресиращи песни за самотата и любовта, всичко започва да се оправя, любимият ти да е до теб, всички да ти вярват, а гадните да си получават заслуженото. Хахаха... кратък разбор в три действия, ще ме прощават феновете на тийн-филми, ама си е така :)
Но както казах филмът беше по-различен. Защото стандартното, което сме виждали беше само в началните 20-на минути. Малко след фаза 1, Сидни се озова пред общежитието (то си беше една полу срутена къща) на загубеняците. По стечение на обстоятелствата, това бяха 7 на брой, абсолютни особняци (от мъжки пол, да), всеки със странностите си и лудостта си, но и добри качества разбира се. Това предполагаше да са 7-те джуджета (нали се водим по приказката). И оттук почна истинския фън. До самия край, всичко беше на непознато ново ниво с определено количество смях, леко сълзи и мили моменти... и все пак завърши предсказуемо с целувка между Сидни и най-готиния в колежа. Хепи-енд, няма как, а на вас - приятно гледане ако все пак се решите да отделите малко време (по-малко от 2 часа), за да видите за що иде реч във въпросния филм.

»©« The Great Debaters

Стана време да ви представя още един от тазгодишните кандидати за наградите Оскар. Номинираният за 2 награди Златен Глобус, на актьора и режисьор Дензъл Уошингтън, с участието на негова милост, Форест Уитакър, Дензъл Уитакър, Нейт Паркър, Джърний Смоулет и др.
Вдъхновен от истинската история на Мелвин Толсън, професор в колежа Уайли, Тексас, през 1935 година. Събитията се развиват тогава - 30-те години на миналия век, в щата Тексас, в един от малкото колежи за чернокожи. Историята на Толсън и неговият отбор по дебатиране. Но не само това.
Въпреки интегрирането на чернокожите сред останалата част от американското население, не всички репресии срещу тях са отпаднали. Все още не са имали нормални, равни права като другите. В някои райони са продължавали издевателствата срещу тях, абсолютното им незачитане, линчуването им. Опасна била ситуацията и в щата Тексас. Там където се развива действието на Великите дебатори (The Great Debaters). Звучи странно нали, като се има на предвид че такава дума май не съществува, или поне не на родния ни език. Същото и за Debaters - би трябвало да е debates - дебати, Великите дебати. Явно има някаква заигравка (подобно на The Pursuit of Happyness). А може и просто да се заблуждавам, или по-добре би звучало Великите дебатиращи (тъкмо, продължително време, символика за това как думите им ще отекнат във вечността и ще оставят пресен спомен в съзнанието на всеки докоснал се до словата им, било то и след... 100 години).

Защото това време не е далече. Говорим за средата на 30-те години... на миналия век. А нещата, които ще видите и най вече, ще чуете във филма, са неща които спокойно могат да се интерпретират и в наши дни. И имат същата стойност каквато и тогава, а може да се превърнат и в още по значещи и по-силни, като се има предвид тежестта на историята. Не забравяйте уроците на историята - за да не се наложи тя да се повтаря и да ни напомня...
Дензъл Уошингтън играе главната роля във филма, тази на Мелвин Толсън - професор в Уайли, ръководител на отбора по дебати. Форест Уитакър играе д-р Джеймс Фармър Старши - голяма личност за времето си. Първият чернокож доктор (PhD) в Тексас. Изключително мъдър и интелигентен човек. Между тях застава Дензъл Уитакър - който както по името изглежда, явно има нещо общо и с двамата (най-малкото пак като игра на думи е взел първото име на единия и фамилията на другия). Уви обаче в действителност няма нищо подобно. Няма никаква роднинска връзка с тях. Този млад актьор прави внушителна роля във филма, играейки синът на д-р Фармър - Джеймс Фармър Младши. Ако потърсите малко повече информация за него, ще разберете в каква хуманна насока се е развил в следващите години. И като се има в предвид че само на 14 години печели първият си дебат, и то на високо ниво - побеждава отбора на Харвард.
Хенри Лоу и Саманта Буук (Паркър и Смоулет) са другите две ключови фигури във филма. Също част от дебатиращите в тима на професор Толсън.

Всичко това добре. Но до момента освен действащите лица, не ви казах нищо повече относно филма. Ами, освен че ще ви надъха много сериозно (наистина вълнението с което говорят дебатиращите, по време на състезанията, или поучителните речи на Дензъл по време на техните тренировки са вълнуващи) ще ви накара и да се замислите разбира се. Една такава драма, с висок заряд на интелигентност няма как да не ви разбута позастоялите мозъчни клетки. Позастояли, защото напоследък все пушкала на големия екран, нещо по консумиращо се, отколкото... поучаващо ни. Все пак Дензъл като режисьор, струва си да се види, а и двама големи, доказани чернокожи актьори на едно място, истинска история е гръбнака на сценария, засегнати са сериозни теми... Заслужава да отнесе няколко статуетки. Уви обаче съперниците му тази година са доста, и всеки един от тях също толкова много заслужава да бъде удостоен с подобаваща награда. Това обаче не го решавам аз, а онези по-побелелите от мен, дето знаят всичко за киното :)
Показателен филм за човешките права, за периода в който се развива действието, за начина по който човек може да се впише в историята, не просто като събитие, а като значение и да се превърна в ключова фигура по отношение на важен човешки проблем. Което само по себе си, рано или късно води до разрешаването му. Великите дебатори - на вашето внимание!

»©« Lock, Stock and Two Smoking Barrels

Какво е да си женен за Мадона?! Жена ти да е поп-кралицата на 80-те? Да правиш хубав секс (предполагам, навремето тя беше много секси)... или да си невероятно продуктивен в жанра: Гай Ричи. Което и от трите да е, със сигурност е една от причините да се появят класните заглавия като Две димящи дула (Lock, Stock and Two Smoking Barrels, егати името) и Гепи. (Snatch.). Много ли ви станаха точките? Е съжалявам, ама такова е заглавието!
Много се кефих да Гепи. като го гледах първия път, шашнах се и се влюбих във визията и начина на разказване на историята. А 2 години преди това е имало друго събитие, за което бях чувал, но не бях виждал. Всички шумяха, вълнуваха се, цитираха и т.н., а аз бях в дупката на незнанието. Но всичко това се промени, вече е в миналото. Удостоих Две димящи дула с честта, да бъдат гледани от мен, хехе :) Невероятния филм на Гай Ричи, с участието на bunch of english actors: Джейсън Флеминг, Декстър Флечър, Ник Моран, Джейсън Стейтъм, ритнитопковеца Вини Джоунс (даа, всички му се кефят на него, а и честно казано има защо :)), че даже и... Стинг!

Защо с такива добри чувства ли?! Ами първо, че историята те грабва с две ръце. С две димящи дула! Непрестанното английско мъмрене радва на 101%, всички главорези дето ги е събрал за филма рулират. А героите, всички тези престъпници, чиито съдби ще се преплетат по много особен начин, са пълен провал за криминалния свят... една от водещите линии на филма е точно: "A Disgrace to Criminals Everywhere". В чиято правота на израза ще се убеждавате през целия филм.
Четирима приятели, съквартиранти, събират 100 000 паунда, за да може един от тях (Еди), който е мастър пийс в покера, да участва в игра на високи залози (където входа е минимум 100 000). Мастър пийс, защото може да чете израженията на играчите, брои картите, няма спирка и на практика ще ошушка който и да е... и то без измама. Уви обаче, там където отива, е бърлогата на звяра. Хари "Сатъра" притежава терена, където ще се играе (символичния боксов ринг), не е с умисъл да загуби, а да спечели нови 100 000 въпросната вечер. Подготвен и достатъчно мръсен, за да измами хлапакът започва играта. В началото всичко е наред, до момента в който залогът не започва да расте много бързо над 100 000, нашият човек да се увътря със заем от 250 000 на ръка, която ще загуби. Прецакаха го! През цялото време му гледаха картите и накрая го минаха жестоко. Така вместо да увеличи парите си, и тези на своите приятели Еди е назад с 500 000 дълг към най-лошото копеле в Лондон - Хари "Сатъра". Имат 7 дни да върнат парите, или после Бари "Баптиста" ще им реже по едни пръст във всеки просрочен ден (което е просто бонус, няма да им опрости дълга). Готово картите са заложени, а нашите пичове са пред проблема откъде да намерят парите?

Паралелно с това разбира се, Гай Ричи ни показва и останалите... нишки в историята, преди всички заедно да се преплетат и да сътворят уникалната развръзка на Две димящи дула. Група тревомани, произвеждащи най-класната ганджа в Лондон, с много пари, с никакво оръжие, с една клетка на вратата, за защита... но която никога не заключват. Ник Гърка, дебел тарикат, с голяма уста, ама с малки топки, треперещ пред лудият Рори (чернокож наркодилър, с буйна къдрава коса, маниак, който не си поплюва хич, и може да те запали само защото си му сменил канала, докато е гледал футболен мач) или пък ударната група с водач Песа, съседи на нашите момчета. И естествено да не забравяме Големия Крис (Вини Джоунс). Един от бирниците на Хари "Сатъра", който размазваше физиономиите на длъжниците, беше супер зъл, и след всичко качвайки се в колата, казваше на сина си: "Мери си приказките! И си сложи колана!"
Колкото и да ви разказвам, няма да успея да пресъздам тия характери. Брутални са, най-малкото, не се кефя на израза, обаче те са точно такива. А съспенса се мени нон стоп. Изобщо не можеш да предвидиш какво ще стане. Докато не падне завесата накрая, възможно е всеки да прецака всеки, да бъде гръмнат, да му свитнат топките или нещо от сорта. Няма как. Мръсна игра, много мръсници в нея, да излезеш чист... и много малко вероятно. Уви обаче, за вас остава тръпката, докато гледате Две димящи дула. И не забравяйте: "A Disgrace to Criminals Everywhere"!

»©« We Own the Night

Въпросния петък в CINEPLEX, за който ви подготвях с предните си две ревюта беше удовлетворяващ. Въпреки че както винаги бях изправен на нокти до последните минути преди прожекцията, и влязохме в тъмното, в търсене на ред 10... щото някой пак закъсня :) всичко беше наред, имаше достатъчно бозави реклами, че да не изпуснем началото на филма. Един приятел беше с мен, успя да си разлее Колата още преди да е седнал :) и леко ядосан, настървен към моя Спрайт, успях да го успокоя с думите: "Спокойно! Сега ще гледаш Ева Мендес почти гола през целия филм", а той ми отвърна: "А защо не напълно гола?!"
И още оттука се почна забавата, хехе... Бях гледал трейлъра на филма седмица-две преди въпросната петък вечер. Хареса ми, а и имена като Хоакин Финикс, Марк Уолбърг и скрепяващия елемент, старото куче Робърт Дювал, предполагат хубави 120 минути на тръпка, вълнение, яки моменти - добър филм. И как иначе, лентата започна толкова горещо (очаквах такива сцени, ама не в първите 30 секунди, хехе) - под звуците на Blondie - Heart of Glass Хоакин Финикс, с невероятния си надрусан поглед, мазна физиономия, започна да обладава предизвикателно лежащата на канапето Ева Мендес, която пък нямаше ни най-малък свян и се наслаждаваще на всеки един допир, карайки всички в кино залата на затаят дъх и да изплезят език (завъртях се да видя публиката, и мъжко и женско, гледаше с широка усмивка!).

Но да оставим тази... фантазия за по-късно, не тя беше основната линия на филма (колкото и да ми се искаше, да не свършва, хехе). Действието се развива през 80-те, на миналия век. Когато полицията би трябвало да е най-голямата сила в града, и да държи всичко под контрол... но вместо това, тяхният живот виси на косъм всеки миг, конците ги дърпат наркодилърите (в частност руските мафиоти), и всичко е... шанс да оцелееш, независимо на коя страна си.
В случая, Робърт Дювал, заместник шеф на полицията, голяма и утвърдено име в участъка, има двама сина - Уолбърг и Финикс. Първия плътно зад гърба му, следващ стъпките, достоен офицер от полицията с 11 години стаж и кариера, капитан... другия с по-лек живот, без много отговорности, мениджър на нощен клул, протеже на влиятелен руски... бос. С яка латиноамериканка за приятелка, но все по-близко до навлизане в подземния свят. И в един такъв преходен момент, когато или си с нас (добрите, ченгетата) или против нас (наркотиците, подземния свят, мафията) може да се получи интересен сценарий за филм. We Own the Night е слоган, който полицаите по онова време са носили на униформите си, под емблемата на градската полицейска управа. Господари на нощта, така ни го пробутват на нас (приема се, звучи добре). Всичко е било въпрос на топки, ако питате мен. При положение, че за престъпния свят да дръпнеш спусъка или да вербуваш нов убиец е по-лесно, отколкото да постъпиш в полицейските редове, да се подготвиш, да се тренираш и да бъдеш предан защитник на закона. Е винаги е било хардкор да си защитник на доброто (или просто да си на добрата страна).

Около тази идея се върти и филма. Има какво да се види (и не ви говоря само за деколтето или устните на Ева Мендес, стига с нея), има и какво да се запомни. Сюжетът не е кой знае каква революция, но затова пък актьорите имат своите силни моменти. Хоакин Финикс определено кефи през цялото време, докато Уолбърг (явно такава му е била ролята) не направи някакво супер впечатление. Беше ок, но очаквах да рита повече задници. Виж, Робърт Дювал ни стопли сърцето. Искрено се смяхме на поучителните фрази дето ръсеше от време на време: "Ако се напикаеш, известно време след това оставаш топъл" или пък... "Ако се ожениш за маймуна, трябва да свикнеш с миризмата на банани". Е какво да кажем на това :) Превърна се в култова фигура, а тези простотии се учат най-лесно!
Имаше и едно друго хубаво изказване, но този път от Уолбърг към Финикс: "По-добре да те съдят 12 човека, отколкото да те носят шестима..." - това беше наистина добро. Ще разберете и какво е имал предвид (ако все още не сте). И нека обобщя - Господари на нощта е хубав филм, заслужаващ да му се отдели внимание, и въпреки мудния си край - кефи!