»©« Old School

В събота вечер, ранния филм по bTV беше Доброто старо време (Old School). Спомням си рекламата няколко дена преди това и ми се видя приятно, уви като започна въпросната вечер... нещо не ми се усладиха първите 5 минути, скипнах го и избрах друго за гледане (кое точно - в следващото ревю). Но докато си гледах това "друго нещо" от съседната стая се чуваше хилене, викане и пищене от кеф по филма. Хм, замислих се и прецених че явно филмчето ще да е добро, затова като се събудих в неделя сутрин (макар че доста рано един СМС се вдигна на крак), потърсих Старата школа и го загледах.
Люк Уилсън, Уил Фарел и Винс Вон са тримата непорастнали колежанчета. С някакъв скучен и еднообразен живот, съдбата ги тласка към неизживяната младост и могъщество да бъдат "най-яките" по време на студентските им години.
Мич (Люк Уилсън) се прибира вкъщи от някаква конференция. Подранява, за да изненада жена си приятно... без да съзнава, че изненаданият в крайна сметка ще е той - само дето няма да е приятно. Не, жена му не му изневерява... тя... върти оргии зад гърба му с пълни непознати. Откачена работа. Съкрушен, героят се мести от вкъщи, морално подкрепян от приятелите си - Франк (Уил Фарел) и Бернард (Винс Вон). Ключовият момент е малко след сватбата на Франк. Мда, големецът се впусна в най-сериозното приключение в живота си, което за жалост беше съвсем кратко и не толкова интересно и култово.

Мич намерил тънка оферта да се настани в едно студентско общежитие, обитавано от бивш преподавател в градския колеж. Факт е че тяхните "общежития" съвсем не са като нашите. Цели къщи са си, където могат да живеят не един двама, ами поне 5 човека - на широко. Обаче приятелите на Мич имат съвсем други планове за новият му дом. Искат да си поиграят малко, да почувстват свободата - да се върнат 10 години назад, и да изживеят отново младините си, само че на много по-висока забавленческа степен. Опасна игра предприемат тримката, като тартор на цялата операция е Бернард. Бързо въвлича и другите двама в историята, без много убеждения. В крайна сметка групичката се кефи на новите си младини и се превръщат в най-готините типове в цялото студентско градче. Печелят престиж навсякъде, всички ги харесват, с изключение на декан Причърд (Джеръми Пайвън). "Сиренето", познат от първите им колежански години, загубенякът тогава, сега е декан на колежа и хич няма да се замисли, за да провали кефа на тримата приятели. Нито той, нито те обаче са вчерашни и играта се играе на високо ниво. Все пак един трябва да надцаква, и в началото това е злобния декан. Опонентите му не се предават и легално намират начин как да "останат в училище", без да полагат каквито и да е академични задължения. Основаването на братство е вратичката, която им позволява това. Но за разлика от едно нормално колежанско братство тяхното е създадено с една единствена цел: Щур купон показващ как го прави Старата школа!

Филмчето е доста добро. Има много плюсове и не толкова много минуси. Повечето от лошите му страни са типичните пропуски и елементарен хумор, появяващ се тук там по време на лентата. Но като цяло, Доброто старо време е доблестен защитник на качествената колежанска комедия. Много по-успешен от последните 4-5 епизода на Американски пай, но аз отдавна споделих че провала на поредицата настъпи веднага след края на втора част. Хуморът тук е наниво и има повече от един два яки момента, заслужаващи цитиране на филма или припомняне на култови изцепки. Така е, откакто Франк "Резервоарът" се отдаде на неизживяното си детство, или Мич и Бернард в тандем правеха полу-зрели, полу-новобрански грешки, или целите номера свързани с братството и... членовете му, сценарият на Стараша школа се препълни с интересни събития. Изобилие от простотия, разказана с малко по-други герои. Този път 30 годишните, играещи във филма не се правят на 18 годишни. Играят си точно такива каквито са - минали пубертета (или поне се е очаквало да са го минали), но... нещо в тях все още бушува. Огънят и страстта на готиния и доказващ се колежанин, способен да изпие две бурета с бира на един дъх, или да чука мацки до припадък (всяка вечер различни, коя след коя по-накурвени). А и в този ред на мисли, много ми хареса употребата на песни, по точно... кавърите на популярни парчета, повечето от които по-стари, но подбрани много добре и допълващи цялостната хумористична обстановка. Аз пак ще си пусна химна на Стара Загора, докато вие се причудвате дали да споделите еуфорията ми около вчерашното гледане на Старата школа.

»©« The Hudsucker Proxy

Познатите на моето внимание филми, с участието на Тим Робинс винаги са били събитие. А когато самият той е в главната роля, летвата на качеството се вдига. Добавим ли братята Коен за сценаристи, и единия от тях в ролята на режисьор - успехът е гарантиран. Джоел и Итън Коен с тяхният нестандартен за стила им филм Генерално пълномощно (The Hudsucker Proxy). Забележително име, спомням си първия път когато чух за него. Беше наистина отдавна и благодарение на това заглавие разбрах какво означава това словосъчетание. Както обаче сами виждате превода е направен по смисъл. "Hudsucker" е името на голяма фирма във филма, около която се върти цялото действие. А "proxy" означава "протеже", или с други думи казано - наместник, заместник, генерално упълномощен. Но дотук с лесните за въприемане неща. Творението на братя Коен както винаги е блестящо. Уникално за пореден път, и даже се различава от стилът им (особено в следващите няколко техни произведения). През същата тази година излиза и Изкуплението Шоушенк (най-добрата реализация на роман на Стивън Кинг, поне за мен), отново с участието на Тим Робинс. Изобщо, 1994 година се оказва невероятно успешна в кариерата на актьора.

В Генерално пълномощно участие взимат и легендарния Пол Нюман и младата и с голяма актьорска дарба Дженифър Джейсън Лий. Запознати сме с класата на Нюман, макар тук не той да е в центъра на събитията, ролята му е повече поддържаща, но пък когато той е в обектива на камерата, присъствието е силно. Обръщам внимание на женската роля. Тъй като нямаше поддържаща такава, главната женска роля във филма, паднала се на Дженифър, е изпълнена по забележителен начин. Работата с братя Коен понякога налагане вглъбяване в ролята, разбира се всичко за добро. Изпълнението на Лий е едно от най-добрите и интересни, които някога съм наблюдавал. Не просто влиза в ролята на силната жена, принудена да се бори само сред мъже в една натегната професия като репортерството, и всичко това когато женските права не са в особен разцвет. Тя не просто е борбена, ами и изобретателна. Не случайно щастливата карма е с нея, заслужено с всяко усилие тя получава съответното възнаграждение, което я отличава от останалите. Добра роля.
Тим Робинс... този младеж (какъв младеж, той е по-възрастен от мен) ми е познат с ролята на Майчето от Ваканцията. Филм с особена стойност за мен, гледан толкова пъти, че и гугъл не би ми стигнал, за да кажа с точност колко са те. Винаги филми с него са ме оставяли повече от приятно изненадан. Гледани отново и отново, за утвърждаване на класата на актьора и отдаване на почит към доброто филмово произведение. Тим Робинс не прави изключение и в Генерално пълномощно, редом с Нюман и Лий, изпълнението му е повече от задоволително.

А какво всъщност се случва във въпросната лента... Хъдсакър е преуспяваща компания в Ню Йорк. Действието се развива през 1958 година. Разказът започва точно на нова година 1958-1959, за да бъдем точни, последните секунди от годината. Мрачен, студен, ветровит и снежен пейзаж над Ню Йорк, и камерата се приближава към сградата на компанията. Близо до големия часовник отброяващ последните секунди, стои Тим Робинс, мислещ си всеки момент да скочи от 44-я етаж (45-я ако броим партера). Разбира се, преди да видим грандиозния скок, който ще спечели само 10-ки, трябва да научим историята. Хайде няколко месеца по-рано, когато Норвил Барнс току що пристига в Ню Йорк. Амбициран да си намери хубава работа, тъкмо завършил икономически колеж, застава на улицата пред витрината на едно бюро по труда. Тази сцена ми е една от любимите. Когато хората започват да се трупат отпред, през витрината се виждат табелки, подобно на летище, постоянно сменящи се, на които пише свободната длъжност и какъв опит се изисква. Поради последното, нашия герой остана сам отпред, тъй като е без капка опит. Неволята обаче го заведе на едно невероятно място, и той прекрачи входната му врата в същия миг, в който от последния 44-ти етаж президента на фирмата скочи през прозореца. Малко интрига от страна на дръзкия Пол Нюман, и изкупителна жертва в лицето на Норвил Барнс. Мисленият за идиот и нехранимайко тип е направен президент на фирмата, с цел акциите да паднат толкова ниско, че после да се изкупят от борда на директорите, които се предпазват от евентуално партньорство с всеки обикновен жител на Ню Йорк. Този добре замислен план се проваля, няма как да не се провали. Но начинът по който става, всички събития са блестящо замислени и още по-прекрасно реализирани във филма.
Не знам как да го кажа. Визия и дух като филм на Бъртън, но не е негов. Има хумор като на Спилбърг, но не е негов. По операторски нюх и пленителен саунд, наподобява стилът на Кубрик, но не е негов! Да не говорим внушителната интерпретация на My Way на Франк Синатра, която нито един път не беше изпълнена от начало до край, но мотивът перфектно се вписваше в обстановката.
И ако все пак сте прекарали 100-на минути опитвайки се да разберете филма, и да свикнете с необикновеността му, то финалът ще ви срази. Нищо обичайно и лесно няма щом братя Коен имат пръст в ситуацията. Велики са и определено най-добрите режисьорски двойки (като братя) в съвременното кино.
Какво повече да ви кажа за Генерално пълномощно?! Супер филм. Бледо звучи. Феноменален филм с добър актьорски състав и много майсторски сценарий и режисура. Много символика в него, нестандартен хумор, семплота и блестяща игра на всички актьори. Пожелавам ви приятно гледане с едно от най-големите филмови събития за далечната 1994 година.

»©« Just My Luck

Отдавна не бях гледал нещо с участието на Линдзи Лоън. Казвам "нещо", защото като изключим яката пародия на Хари Потър (5-6 минутно клипче, изпълнено пред жива публика и много добре осмиващо малкия магьосник и приятелите му), последното нещо с тази (хм) красавица беше съревнованието й с Рейчъл МакАдамс - Лоши момичета (Mean Girls). От няколко дена обаче ми се мяркаше заглавието на познатото ми място, накрая взех че прочетох коментарите относно филма, видях и американската оценка (да бъдем реалисти, 90 на 100 в IMDB гласуващите са от САЩ произход). Първите звучеха обнадеждаващо, второто - хич даже. Уви какво пък, да я видим напръщялата Линдзи какво е сътворила този път. Все пак зад гърба си има едни от най-добрите тийн-бози, и въпреки че Аманда Байнс я конкурира, все си мисля че юлското цвете Лоън ме кефи повече. Казва се Just My Luck. Честно казано на български хич не ми се ще да ви го пиша, но трябва да съм обективен и да признавам грешките на великите ни филмови адаптатори - и техните гръмки преводи на западните заглавия. Лош късмет, това са дали като заглавие на Just My Luck. "Просто късмет" би звучало по-добре, или "Късметът ми"... нещо подобно, както и да е.
С няколко думи за невероятно сложния и увличащ сюжет, който спира дъхът ти още с появата на червенокосата девойка. Както споменах, напиращата за славата на Мерилин Монро - Лоън, изглежда все по-зряла и порастнала във филмите си. Колкото и да я хапят таблоидите, мацката ги умее тия неща. Да изглежда върха и да играе надменно (то за това едва ли ти трябват някакви невероятни умения - достатъчно е истински да познаваш противоположната страна, и ще си тип-топ) или пък да размазва грима си с водопад от сълзи поради лошия си късмет, всичките несгоди които се изсипват на главата й, или когато бленува по невероятно готиния тип във филма. Мда, стандарти, клишета, не може да избягаме от тях. Ако някой се опита да го направи и даже успее, трупа слава в съвсем друга насока (в километри далече от този така интересен, забавен и плосък жанр - тийн романтичните комедии). Но да не съдим никого. В това са добри, правят го, плаща им се, а аз стоя гледам и после ви пълня главите с впечатленията си.
Обратно на сюжета, който не успях да започна дори. Ашли (Лоън) е младо момиче със зашеметяващ късмет. Няма нещо, което да не върви в такт с нея и да не огрява ежедневието й. И когато в първите 5 минути ви писне от нежната и забавна мелодийка и всичките успешни крачки на Ашли, като гръм от ясно небе, дъждът започва да вали и се появява неудачника - Джейк (Крис Пайн). Прекалиха с несгодите по пътя на този младеж, но какво да се прави. Някои с това целят да пречупят суровите критици и в крайна сметка да погледна с насмешка над цялата тази илюзия, fairy tale. Момичето с късмет и момчето с липса на такъв. До вечерта на маскарада, когато двамата случайно се срещат и... случайно се целуват. Тогава съдбата решава да си поиграе. Разменя късмета им. Ашли започва стремглавото си падение на секундата, докато Джейк получава шанс след шанс - във всяка една насока.
Не ни трябва много време, за да дойде "разбирането". Това е моментът, в който ощетения герой (в случая Ашли) разбира какво я е сполетяло и планува мисията си за "връщане на нещата по старому". С целувка е станало, с целувка трябва да се развали. Ами, ако филма беше по-груб, с повече черен хумор, можеше да е френска целувка. Аман значи с тая целувка. От едно време приказките са все такива. [Критичност?!] {Не ме затваряй в квадратни скоби!}
Без задни мисли продължавам нататък. Остава да проследим драмата в живота на тези двама души и това как ще се влюбят, как ще се преследват накрая, за да се целунат и да споделят чувствата си. Уау!
Аз пък останах впечатлен и искрено се смях на един друг герой. Деймън Филипс (Фейзън Лав) - един крупен, не много популярен актьор, който направи доста... солидна роля. Играеше голямата клечка, към която всички се стремяха, за да направят пробив в кариерата си. Та въпросния колос рулираше с поведението си, изказванията, и дори с присъствието и бегла усмивка от време на време. Тип със суров външен вид, все си мисля че го познавам от Аматьорите (The Replacements). [проверка...] Прав съм, участва и там.
И така. Късметлийския филм, приятната бозичка за събота сутрин си заслужава вниманието. А за побърканите фенове на червенокоска и нейните прелести - гледайте го ВЕДНАГА! Вече звуча като изпаднал агитатор на остарели продукти. За да спрем с величаенето на филмчето, просто спирам да тайпя. [точка]

»©« Armageddon

Отново ще се върна назад във времето, този път чак до 90-те на миналия век. Защото става въпрос за Армагедон (Armageddon), отново на Майкъл Бей и Джери Брукхаймър, и ако не се лъжа моят първи сблъсък със супер продукция на двамата, гледана на голям екран. Далече през 1998, в стария театър, превърнат на кино, ще пускат въпросния филм. С двама приятели решаваме, че ще се гледа, взимат се билети и аха към центъра на Панагюрище. Няма мултиплекси, синеплекси, молове и глупости. Има едно единствено кино, преди си беше на определено място Виделина, след това имаше голям период от време без него... докато накрая някой не започна пак да плаща за изкуство, преместиха го в стария театър и така. Ако някой се чуди къде е стария театър - всички би трябвало да знаете как за 1ви май, президента отива в Панагюрище, всички там премиери и важни клечки от правителството ни се редят на площада. Президента и по-висшите са на едни стъпала, пред една сграда на която има разни големи транспаранти с патриотични лозунги. Те тази сграда и стария театър. ОК, след като разбрахте на къде сме се били запътили, мисля че мога да продължа по същество.
Билетите бяха за 5-я ред! Не е кой знае колко голяма въпросната зала, но все пак 5-я ред си беше достатъчно близко. И когато филма започна на високи обороти разруха - очите ми се блещеха, главата ми се въртеше, а устата от прехласване не можеше да ми се затвори. Добре че не съм жена!

Лудория, изживяването беше повече от яко. На някои близостта с големия екран не би им харесала толкова, но на мене ми допадна. Започна Армагедон и вече доволни от случващото се гледахме Брус Уилис и неговия отбор сондьори опитващи се да спасят света. Някакъв огромен метеор се е насочил към земята, и след 18 дни планира да се разбие някъде по повърхността й. Гениите от НАСА изчисляват, че където и да се приземи "нашественика", щетите ще са тотални и нищо, даже и бактериите, няма да оцелее. Това звучи доста катастрофално, от там и името на филма - Армагедон.
Разбира се, Майкъл Бей винаги показва САЩ като най-най-най-голямата сила на света. Ами, да се беше родил във Франция човека, щеше да нарочи французите за спасители, ако беше българин - ние щяхме да сме героите и нашето знаме да се вее на екрана. Така че относно това, колко про-американски е филма няма да говорим, имат пари правят ги - нека те са главните герои. НАСА измислиха варианта не да стрелят безброй много ядрени ракети по метеора, а да... го разцепят от вътре. Взривната сила ще бъде по-голяма ако заряда се постави вътре в тялото и бъде детониран. За това, трябва да се издълбае дупка. А най-добрия сондьор в света, това е Хари Стампър (Брус Уилис). Притиснати от времето нашия спасител разбира, че няма за кога да обучава астронавти как да сондират, затова желае неговия екип, с който е споделил толкова време заедно, да участва в мисията. И така, събраните от кол и въже, всякаква натура и характер пичове, ще са тези които ще имат невероятно тежката задача, със супер много неизвестни. Чик (Уил Патън), Хрътката - щото бил разгонен като хрътка (Стив Бушеми), Мечока (Майкъл Кларк Дънкан), Оскар (Оуен Уилсън), Макс, Карл и... Ей Джей (Бен Афлек). Голяма група, голямо чудо. Не мога да ги коментирам всички по един, щото наистина представянето им е една от най-забавните части във филма, но само ще се фокусирам върху Бен Афлек. Изгряващата тогава звезда беше протежето на Хари. Най-добрия, но и най-лишен от дисциплина. На всичко отгоре закачащ се с дъщерята на Хари - Грейс (Лив Тайлър). Не бива да пропускам и великия образ на Лев Андропов (Питър Стормеър) - най-голямата скица във филма. Играещ руски космонавт, заключен през последните 18 месеца на една станция, към която нашите герои се прикачиха за гориво. Но лошия късмет ги преследваше навсякъде, така че след като нещо се "счупи" на въпросната станция, екипът им се увеличи с още един човек - Лев, уникален тип!

След маса изпълнения, драми, обяснения, любов и пропиляване на последните мигове на земята, екипът, подготвен за космоса, в рамките на няколко дена е готов за мисията. Самата мисия като план, великолепно измислен и представен от най-умния тип в НАСА - Дан Труман (Били Боб Торнтън), е една 99% късмет и 1% сигурност мисия. Но когато всичко е заложено, и рискът е непоносимо висок, не ти остава нищо друго освен да опиташ.
Много фантастичен беше филма и разбира се чудесата на кино лента са преобладаващ елемент. Все пак стискаме палци добрите герои да успеят. Като не взимаме в предвид всичкия този луд късмет, а наблюдаваме хумора, емоциите между героите и бавните кадри с въртяща се камера около главния герой (уникалния стил на Майкъл Бей), преплетени с музиката на Тревър Ребин. Яко си беше. А няма да забравя и силния финал - емоционален. Като излязохме от киното и тримата умълчани, подсмърчащи, но прикриващи зачервените си очи почнахме да се гледаме. Всеки пита другия: "Разплака се нали?!" - като че търсехме облекчение някой да каже "Да" и да започнем коментара на филма. Ужас, но така си беше! Страх ни беше още да си признаем, че се вълнуваме по филми.
Армагедон беше само началото. База за сравнение за последващи блок бъстъри на голям екран. С удоволствие очаквам следващия, защото все тежки филми да се гледат не може. Трябва си и една двучасова, безмислена (или поне с лек сценарий) история, която просто да те кара да ахкаш от ефекти, елементарен хумор и pure cinema pleasure!

»©« The Island

Ах, далечното лято на 2005-та година. Бурни времена, страстни времена, безгрижни времена. Не се повтарям нали?! О, простете! Може би е заради спомените, които са така сладки, а някои неща в тях - така повтарящи се. Като например Островът (The Island). Не, не съм прекарал 3 слънчеви месеца в гледане на този филм, но в много от нощите (след интересни авантюри, разбира се), когато се прибирах вкъщи... заварвах тогавашните ми съквартиранти отмъркали блажено, а на компютъра на Ванко върви Островът (за пореден път). Понякога от 5-та минути, друг път в края на първия диск... Като една нощна птица, доволен от завоеванията си, оставам буден за да догледам филма. Въпреки че се носеха лоши коментари относно качеството на лентата, за мен беше достатъчно зрелищно, че да го гледам много пъти. Има още един филм от същото това лято, което имаше подобна съдба (някой път ще ви разкажа за Лоши момчета 2). Явно просто беше лятото на Майкъл Бей и неговите касови блок-бъстъри. Мда, той и Джери Брукхаймър рулират в областта на комерсиалното кино. Но нужни са и такива филмчета, с някакъв прост замисъл и ужасно много ефекти. Да живеят компютърните специалисти. И те са хора, и те семейства отглеждат. А и като в това се крие таланта им, и такива като мен (в съответното настроение) желаят да лиснат пари за зрелището - да дерзаят, няма да ги спирам.

Островът, на Майкъл Бей, от 2005-та година. Новото филмче на Юън МакГрегър и Скарлет Йохансон се очакваше с месеци. Шумеше се около замисълът му и това колко добър бил. Разбира се споменах и негативните коментари, които след появата му започнаха да стават все повече и повече. Това мен обаче не ме спря (а и нямаше как, филмът беше пропагандиран неволно от съквартирантите ми всяка нощ в продължение на... не знам си колко седмици - те тогава работеха, а аз не... спяха си, а не като мен).
Но не просто пленителната Скарлет ме караше всеки път да доглеждам филма до финалните надписи. Юън МакГрегър ми ставаше все по-симпатичен с всеки следващ негов филм. Освен това класата и реномето на Майкъл Бей не са ми безизвестни. Има толкова много негови филми, които са в близките ТОП 20 на моято скромпа класация. За всеки един от тях ще настъпи момента, да попадне в ревютата ми, дотогава само търпение се иска.
Филмчето се разказва малко напред в бъдещето. Една уникална колония, в която всичко е толкова чисто, подредено... и бяло. Има хора, делени на групи, има пазачи. Странното е че въпросните хора носят странни имена: Линкъл 6 Ехо или пък Джордан 2 Делта. Аве, R2D2! Хахаха! Не, не съм от Междузвездни войни, но какво е обяснението за ситуацията. Покровителят на тази... колония, успокоява присъстващите че нещо много лошо се е случило със света. Това е единствената защитена зона в момента. От време на време се появява по още един оцелял, и ежедневно се тегли една лотария - спечелилият отива на Островът - последното истинско кътче Земя, запазило се въпреки настъпилия крах на планетата. Синтезирано в едно изречение, това беше мотивът на филма. Но когато героя на МакГрегър стане достатъчно любопитен, че да разкрие конспирация която не разбира, филма минава на нова вълна - приключение и гонитба. Страшно много екшън, толкова много преследване и реплики от сорта на: "Hold ooooon!", "Ruuuuuuun!", "GOOOO!!!", че дъхът ти секва. Да, наистина много на места, и шумът и ефектите са в изобилие. Също толкова колкото и рекламите. То не беше CISCO, X-Box, MSN, Puma - не си спомням още какво имаше. Комерсиален филм на 100% без никакво съмнение. Но пък беше енджойабъл. Имаше и доста добри каскадни сцени и декора беше интересен.
Историята за клонингите, беше доразказана и с образите на Джимон Хонсу (в ролята на ченгето, което в един момент гонеше нашите герои, в следващия гърмене на поразия истинските хора, собствениците на хората) и Стив Бушеми - голям образ както винаги, една от причините Линкъл 6 Ехо, да почне да задава повече въпроси и логиката и интелигентността му да се засилват с всеки изминал ден. Да не забравяме и Шон Бийн - тарторът на пъклената операция, изживяващ се като Господ... но както всеки елементарен филм с добър край за нашите герои - той го отнася по-брутален начин!
Супер филмче, и все още си пазя саундтрака му. Стийв Яблонски - добър композитор, макар и на места от темите да ми звучеше като Ханс Зимър... нищо. Поне знае от кого да се учи. За финал, може да си пуснете My Name Is Lincoln, която е и последната музикална тема във филма. Приятно и много отпускащо, а лентата си е чиста проба адреналин с много шум и ефекти, типично за Майкъл Бей, но пък и тръпка... и красиви кадри с искрящата Скарлет (в никой друг неин филм, не е била толкова секси). Мои впечатления - изградете си ваши!

»©« La Bamba

"Oh, Donna... Oh... Donna..."

Някои от вас може би са чували тази песен, други вероятно я обичат... трети - няма трети (останалите са не-любители на евъргрийните и заблудените, лишени от информация). Ричи Валенс, талантлив музикант. С толкова много усещане към музиката и такава муза и великолепие в ноти и възможностти, че щастливата му приказка, наречена живот трябваше да бъде прекъсната на 17 годишна възраст. Доста пленяваща история, превърнала се в една от най-сълзливите и драматични филмови събития за 80-те години на миналия век.

Лу Даймънд Филипс е главния герой в лентата на Луис Валдез. Нещо като биографичен филм за съдбата на мексиканския талант, получил възможността на изгрее на небосклона на звездите, да получи своята слава и изживее американската мечта... но не за дълго. Ричи Валенцуела е истинското име на младежа, занимаващ се откакто се помни с музика, влюбен в китарата си и рокендрола. С мечти надскачащи самия него и семейството му няколко пъти, но факт и реализирани още преди да навърши 20 години.
Когато брат му Боб Моралес (Есай Моралес в ролята) се връща вкъщи след известно време в затвора, след това в големия Ел Ей, заедно с брат си Ричи, майка си и една мома, с която успя да спи на първата им среща тръгнаха извън граница, напускайки мизерията, гонейки мечтата на всеки американец. 50-те години на миналия век е периода, в който се развива филма. Още ученик с амбиции и лесно влюбващ се, Ричи среща Дона. Момичето на мечтите му, красавицата от училище, тази която не толкова късно след това възпява в един от най-големите си хитове за всички времена.

Както споменах, много задушевна, драматична и пленяваща история. Малкото момче от забутано мексиканско селце, отива в големия град, реално успява да направи пробив заради таланта си, и започва да изживява мечтата си. Това нямаше да бъде възможно без намесата на чувствителното към класна музика ухо на Боб Кийн (Джо Пантолиано) - човекът направил неговия първи запис, усетил възможностите на хлапето. Всичко е великолепно до една фатална февруарска нощ, когато самолетът в който той и още двама популярни музиканти за времето си се разбива в тъмнината...
Така си отива музикалното чудо Ричи Валенс, дал на света на изкуството толкова много, за изключително кратко време. Феноменален музикант, прочувствени песни, но не много. Историята му ще се помни вечно, както и музиката му. Ла Бамба (La Bamba) ще остане в сърцата на всички тези, които са присъствали на премиерните излъчвания през далечната 1987 година (включително и аз самият, имам дребни спомени, но знам че филма беше събитие, много емоционален и нямаше човек който да не беше впечатлен от него). Отронените сълзи няма да върнат Ричи Валенс, нито ще облекчат скръбта на роднините му или Дона, но гледайки отново и отново тази история се връщаме във времето, когато младият талант е пеел. Оставаме с разказът на Луис Валдез, оставаме с нотите и нежните лирики на песента, оставаме в Ла Бамба...

»©« Reservoir Dogs

Поради наскорошното ми запознанство с най-голямата фенка на Куентин Тарантино, на територията на България, с най-най-любим негов филм Глутница кучета (Reservoir Dogs), ми се стори уместно да си припомня хитът от 1992 година. Това че тя е била на 4 тогава, а аз на 7 (без да сме яздили кончета направени от пръчки), не значи че години по-късно, нямаме възможността да гледаме филма, за да може да му хванем както идеята така и особения Тарантино-стил. А колкото до идеята - освен че историята е проста, разказана в разбъркан ред, за да ти грабне вниманието, няма нищо друго бележито в показването й. Изключенията, които правят от Глутница кучета класен филм, доминиращ за времето си и превърнал се в хитов, култов и даван за пример, са:

- актьорския състав;
- бруталния подход;
- щипката сол в раната, добавяна от Тарантино на всеки 10 минути... и влудяващият му разсъдък;

Рецептата е ясна - главния готвач ни е познат (защото прекалено добре го познаваме от последните му изяви, и го използваме като нарицателно). Факт обаче е, че с Глутница кучета Куентин прави своя значим пробив в киното. Филмът с който съсухрените чичковци-критици му обръщат внимание. Творбата, която го нарежда сред уникалните и нестандартни кино-режисьори и... която мисля си, е музата накарала Гай Ричи в последствие да покаже как един англичанин би се справил с подобен род филмово предизвикателство.

Плеяда престъпници - напълно непознати. Имената им са тайна, всеки обаче знае цветът на другия. Извратено, но и много стилно. Човекът който ги събира за "лесната работа" е познат на всичките седем. Поверителността около самоличностите му е негова идея, за да се предпазят както те, така и самия той от евентуални издънки. Г-н Бял (Харви Кайтел), г-н Оранжев (Тим Рот), г-н Рус (Майкъл Мадсън), г-н Розов (Стив Бушеми), г-н Син (Едуард Бънкър) и г-н Кафяв (самия Тарантино). Шестима, плюс тариката Еди (Крис Пен), синът на организатора. Толкова много имена, и определено доста прякори. Не е толкова сложно обаче да схванеш цялата схема. Бързо се запомнят, дори без да искаш. Като гледаш в продължение на 5 минути как Тим Рот кърви и пищи от болка, докато Харви Кайтел му държи ръката, няма как да не се влюбиш в тях. Или пък Стив Бушеми, с невероятния му фейс и постоянно дрезгаво-подозрителния глас, укоряващ всички в непрофесионалност. Всеки един от тях е особен персонаж. Има си някаква история, която научаваме лично. Това става постепенно разбира се. Режисьорът не иска да ни скапе удоволствието още от началото на филма я. Затова кучетата, събрали се на една маса в кафене, обсъждат заложения смисъл в песента на Мадона - Like A Virgin. Безумните простотии на Тарантино ще ви впечатлят и разсмеят - безспорно. Мен винаги са ме радвали такъв род разговори. На нещо толкова познато и близко до теб, върху което не разсъждаваш и никога не бил, освен ако не го пародираш до неузнаваемост и връткавото ти въобръжение не го превърне във вулгарно посмешище. Какво пък? Самата Мадона е харесала филма и (повечето ценители знаят) е пратила писмо до Куентин, разкриваща истинския замисъл на песента. Клюки-клюки-клюки!
Глутница кучета се нарежда на доблестното 66 място в Топ 250 на IMDB. Маса гангстерски филми сме гледали, много кръв и бруталии, но пък простата история на Тарантино е доста по-оригинално реализирана. Не е лишена от крайности, нито от мек и приятен хумор или пропиващ се в тъканта ни на зрител киноман сарказъм.
Когато един елементарен план се обърка сериозно, и 7 непознати търсят виновника по между си... ситуацията е сериозна. Такъв е и Глутница кучета. Лоялност, честност, двойна игра. Крайности, доверие и първичност. А какво се случва в последствие, когато планове тотално се прецакат? Режисьорско решение - а щом е Куентин Тарантино, този който седи на столчето с надпис на гърба Director - то финалът хич няма да е лек. Изберете си цвят, заложете на него... може той да е печелившия и да ви заведе до диамантите!

»©« 27 Dresses

Какво се случи?! Така да се замотая в ревюирането (няма такава дума, но пък ми харесва - вече има такава дума). А на всичко отгоре последващите дни също няма да са фру-фру. Заета му работа. Както и да е, времето може и да лети, но аз все ще намеря пролука в която да гледам нещо или да ви просветя в седмото изкуство (просто на спомени). На дневен ред в неделя вечер беше поредната романтична комедийка. Носеща се на вълната на славата от по-миналогодишния Дяволът носи Прада (на същата сценаристка - Алийн Брош МакКена, но с друга режисьор[ка] - Ан Флечър), обръщаме особено внимание на заряда който се предполага, че филма съдържа. Събрали са няколко красиви актриси и съответно няколко секси актьори (трябваше да прозвуча така, в духа на жанра е, всичко открито). За запълване на първата група избраничките са Катрин Хейгъл и Мейлин Акерман, а към втората жените-творци са прибавили Джеймс Марсдън и Едуард Бърнс. Ох, колкото и да го гледах, както и да си го представях, ми не можа да ми изглежда супер симпатичен, че да е секси шеф и момичета да се прехласват по него. За мен ще си остане коравакът с лошо поведение и Browning Automatic Rifle - редник Райбън.

Какво този път са сътворили като обща идея, преди да потекат сълзите и главните герои да разберат, че са един за друг и са се срещнали по невероятно романтичен начин?! Ами какво... малката Джейн, на 8 години, на една сватба разбира че страшно и допада целия този... празничен дух, еуфорията около него, шаферството, подготовката, самите ритуали и т.н. Влюбва се в сватбите, и до каква степен? Филма ни праща 20+ години напред във времето, където порасналата Джейн (Катрин Хейгъл), вече минала отдавна пубертета, се изживява като най-добрия организатор на сватби. Много лудо й преминават уикендите, понякога по повече от една сватби, които трябва да обслужи... а през седмицата си бачка нормална работа, влюбена е в шефа си (Едуард Бърнс), който е дърво и не забелязва въздишащата и биваща винаги "там, когато му потрябва" Джейн.
На едно излизане, когато героинята ни аха да се обясни в любов на въпросния тип, се появява малката й сестра. Която като цяло е по-секси от нея (Мейлин Акерман, поне за филма така са я направили), и някак си среща очите на Шефа, прехвърчат искри и... те се влюбват. Ха сега, да подготвяш сватбата на сестра си, когато ще се омъжва за мъжът на мечтите ти, си е малко трудна задача.
Преди въпросната тежка емоционална вечер за Джейн, тя се запознава с Кевин (Джеймс Марсдън). Не може да се отрече, че той е красавец. Кефи ме и в X-Men, особено като си свали очилата, а също и в Лак за коса. Вървят му такива роли, макар навремето да съм гледал и по-драматични. На първо време, той е досадник - в очите й. Макар нищо лошо да не е направил, точно обратното даже, за нея той става доста антипатичен. Отбягва го и продължава да плези език по Шефа. На такива сценарии разбира се сме свикнали и чакаме развръзката.

Въпросната такава идва към... 2/3 на филма, когато двамата шофират извън града, в проливен дъжд, карат се по някакви си въпроси, губят контрол, ха в дерето (за щастие няма пострадали) и засядат. Няма как, напускат топлата и уютна кола и тръгват към близкия бар. Там започва и техният романс. След сгряването, изсушаването и... пресушаването на няколко шота, двамката пропяват, хилят се, вдигат на крака и веселие целия бар, и се превръщат в героите на нощта. Разкриват си истинските същности и прекарват нощта заедно. Тоя момент най-много ми хареса от филма. Други толкова добри в останалата част от лентата, хм, не намерих. Но общо погледнато, 27 рокли (27 Dresses) е приятно филмче. Приповдигащо настроението ти, неангажиращо и забавно. Много го усладиха накрая с всичкия този хепиенд, нито един наранен, всеки осъзнал грешките си и простил на другия... но, какво пък. Понякога имаме нужда да ни заблуждават страстно, така че да се усмихнем искрено. Да живеят бозавите розави комедийки. А относно заглавието. Хм, хайде едно нещо да не ви разкривам, та поне да има и малко тръпка при цялото това комерсиално кино-творение - романтичната комедия.

»©« The Bank Job

Хобито си е хоби! Манията, още по-голямо хоби. А след като на предпремиерата на Ще се лее връв, видях че се задава стабилно филмче, английски стил, с участието на Джейсън Стейтъм, чиято предпремиера беше този петък, въпросът беше решен. Към CINEPLEX за билети, на първата прожекция на новата лента.
Преди повече от 35 години в Лондон е извършен грабеж на банка Лойдс, намираща се на небезизвестната Бейкър стрийт. Една от най-сигурните в Англия, но пък и лесна плячка за група умни престъпници, с добър план и възможност да се справят със защитата. Гледал съм документален филм за този обир по Discovery. Доста отдавна, но си го спомням че го класифицираха като един от най-големите обири (или може би му се възхищаваха като един от най-великите). Основната линия беше, че престъпниците влизат в банката петък вечер, цял уикенд плячкосват, хапват и спят в трезора на същата тази банка. Колко нагло нали?! В понеделник сутрин, когато се отварят вратите на сейфа, паника - обирът е вече факт. Сумата на която се равнява плячката е няколко милиона паунда. Пресата обаче раздухва съвсем друга информация, това в началото... накрая обаче, когато нямало накъде да се мърда и е трябвало обективна оценка, се оказва че над 3 млн. паунда в бижута, пари, и други ценности са задигнати от престъпниците. Плячката надминава тази от Големия влаков обир. Но това не е всичко...

Нищо неподозиращите крадци задигат пакет с компрометиращи снимки. Не само големи позиции от парламента ами и член на кралското семейство, в интересни пози, с интересни хора. Нещо което ще разтърси света до такава степен, че реномето на короната ще бъде жестоко оронено.
Мартин Лав (Шафрън Бъроуз) е стара приятелка с Тери (Джейсън Стейтъм). Един ден тя идва при него и му предлата нещо сочно като план, с потенциален риск, но високо възнаграждение. Предлага му обир на банка, досещате се. В същия този момент "честния" бизнес на Тери хич не върви, дължи пари, а му се иска да има повече от излишък, че да си живее спокойно с жена му и тяхните деца. Което си е предпоставка набързо да сформира екип и да приемат удара. Това което не знаят обаче, е че мацката играе двойна игра. Тъй като преди време са я спипали на лондонското летище с пакети наркотик, тайните служби (Ми-5, Ми-6 и всички останали) я ползват като вътрешен човек, за да бъде извършен специфичен обир на банка. Понеже знаят връзките й с "най-яките" лондонски престъпници, избират нея. А защо тайните служби се интересуват от обира на точно определена банка, и защо не изискат съдържанието на сейфовете по нормален път?! Ами защото работата е дебела - въпросните снимки. Имаше отбор, имаше план, имаше копане, имаше и обир. Успешен, имаше плячка, но пък Тери не беше толкова глупав и надуши замисъла. След като всичко се изясни помежду на заговорниците, оставаше развръзката. А именно, че голяма група хора се целеха в нашите приятели. С въпросния обир, те присвоиха не само пари, бижута и снимки... а и един много важен тефтер. Оттам нататък вече стискате палци и чакате развитието.

Интересно беше за гледане. Преди да влезем твърдо заявих, че тоя път няма да е Спрайт, а в чест на филма, английски, трябва да влезем с бири. Ами нямаше някой хубав Ел за пиене, а само Туборг (датски, но става). По няколко бутилки и хайде в зала 6. Удобно пльоснали се на седалките, доловни от края на работната седмица чакаме началото. Така започна приключението наречено Банковият обир (The Bank Job). Беше готин, криминален, комедиен, сериозен (че чак брутален на едно две места) и накрая с подобаващ завършек. Не толкова здрав удар по зрителя, като творбите на Гай Ричи, но беше enjoyable (както обичам да казвам).
Като история (истински събития) бяха променени доста неща. Не само имена на герои, но и конкретни факти по извършването на обира. Но какво пък, беше по-забавно като копаеха под един ресторант, който във всеки момент можеше да им се срути на главите и да се омажат в сос от пържени пилета, отколкото да пробиват няколко стени от втория етаж на галерията, разположена плътно до банката.
След тоя филм, чакам да видя Бразилска афера (The Brazilian Job), който ще си бъде продължение на Италианска афера (The Italian Job), от преди няколко години. Много The * Job станаха във филмографията на Стейтъм, не мислите ли? Поне е за добро - филмите си ги бива!

»©« Hero Wanted

Събота, ранен сутрешен разбор. След като се събудих, поогледах, ходих до тоалетната да разпусна, минах през кухнята да хапна един банан, после да всмукам малко Спрайт и пак да легна, се сетих че имам нещо за гледане. Търси се герой (Hero Wanted) - нещо което нито съм очаквал за гледане, нито възнамерявах че ще е кой знае колко добър филм. Но все пак имена като Куба Гудинг Младши и Рей Лиота ме карат да си мисля, че има защо да си... пусна 2 часа (оказа се че филма е по-малко от 2 часа дори) от сънливото ми време, рано, в събота сутрин. И така с интерес загледах да видя, какъв ще е този герой дето ще го търсят и дали после ще си струва коментарите.
Импресив начало! Заигравка с камерата, потайна история, крещящ Куба Гудинг Младши. След това минаваме на историята, която за да ни накара да следим действието внимателно върви супер накъсано. Отзад напред, после нормално, после припомнянки, разясняванки и т.н. И всичко това, без нито един път да се спомене дали е минало, сегашно или "припомнящо" време. Все пак не съм хващан на Богородица с капан, успях да се оправя в така умело усуканият сценарий. И ми хареса като реализация. Идеята е по-стара от самия Холивуд дори, но пък добре изпълнено. А като история... Лиам Кейс (Куба Г. Младши) е загубил жена си при автомобилна катастрофа. Били са заедно, сблъсък с автобус, колата им пада в крайпътна река, той оцелява, бременната му жена обаче остава затисната и губи живота си. Тъжно и много тежък емоционален момент. За човекът живота е свършил, не намира смисъл много много да живее. Не е като Мартин Ригс, всяка вечер да стои със снимка на жена си и зареден пистолет, с който всеки момент да си пръсне главата, но пък е невероятно празен душевно и погледът му винаги е с мисълта за отвъдното.
Докато гледаме този отнесен поглед и слушаме необикновената музика, която напълно те отнася от реалността и те превръща в героя (поне се чудиш какво ли му се върти в главата) си припомняме, че Куба е доста талантлив актьор. Напоследък изявите му бяха все в някакви много долни опити за комедия, и не се получаваха, но тези които са го гледали в Радио, Мъже на честта и Джери Магуайър, знаят че той може. Тук пак се е изявил добре, заради което и филма си струва гледането. На места сценария малко издиша, или може би е могло да се направи по-добре. Рей Лиота също в необичайна за него роля. Той си е гаден тип, трябва да е гадняр - тук са го избрали за полицай. Моите уважения, ама колкото и да ми го натрапват с това "полицай", никога няма да забравя Финикс, както и Добри момчета. Но режисьорът така е решил, да гледаме филма, не да делим атома.
Има и друго познато име във филма. Бен Крос, явява се като ветеран от Виетнам, служил навремето с бащата на Лиам. Последния се е жертвал за приятеля си, спасил е живота му, като за сметка на това е загубил своя. Така, превърнал се в длъжник на своя приятел от армията, героя на Бен Крос обещал да се грижи за сина му, т.е. Лиам. Когато ситуацията става много дебела се намесва и старото пушкало, разбира се точно навреме, и точно той ще е този който няма да види финалните надписи. Ама нищо, когато фокусът върху "героя" е някъде другаде, не ни пука за тези casulties, колкото и да ни се иска всеки живот да бъде оценен достойно.
Финалът, хм, финалът. Добре, за да бъда честен - много хепи завърши, всички останаха доволни (откъм добрите герои). За да ви накарам да го гледате - и все пак имаше герой, успя да оправи грешките в следствие на кашата, която забърка, на висока цена и с доста пролята кръв. Но определено най-силно впечатление от филма имам от моментите на размисъл. Споменах за тях. Сбръчканото от мисли лице на Куба Г. Младши, погледът му блуждаещ някъде там в търсене на отговори, както и цялостната визия на филма, подкрепена с подходящия саунд. Хареса ми, винаги може и повече, но пък е нещо малко по-различно от последните филми, които гледам напоследък. Опитват се хората, така стават хитовете и класните филми. Без опити, сме само теоретици. А за да си герой, трябват и действия.

»©« The Usual Suspects

Получаването на нещо съвършено, често пъти е резултат на непредвидени ситуации, случайност и... щастлива аура. Такъв е случаят на великолепното творение на Браян Сингър - Обичайните заподозрени (The Usual Suspects). През 1994 години започват снимките на филма. Режисьорът-новак (тогава) разполага с брилянтния сценарий на Кристофър МакКуайър и е на път да събере един уникален актьорски състав, които ще бъдат стожерите на историята. Пътищата на Гейбриъл Бърн, Стивън Болдуин, Бенисио Дел Торо, Кевин Полак и Кевин Спейси се пресичат в полицейски участък на Ню Йорк, по подозрения за кражба на камион с оръжия. Очната ставка изглежда толкова нагласена, че и най-глупавия човек ще надуши нередността, която се заформя. "Не събираш закоравели престъпници като тях на едно място" - така започва разказът на "Дърдорко" Кинт (Кевин Спейси). Той и един обгорял до неузнаваемост унгарец, са единствените оцелели след среднощно клане на пристанищния док в Ню Йорк. "Защо 27 човека са мъртви, заради дрога струваща 91 милиона долара, която дори не е там?" - това е първият въпрос, който агент Куян (Чаз Палминтери), задава на единствения в състояние да говори отчетливо, свидетел на въпросната бъркотия.
Кайзер Созе - Митът! Това име се прослави след Обичайните заподозрени. Наистина се превърна в нарицателно, не само като градски (криминален) фолклор, но и като култов герой от кино-екрана. Много интересен образ, мистериозен, чието разкритие се таи в основната линия на филма. Сюжетът е невероятен. Главните ни герои са избити до един, оцелял е само "Дърдорко" Кинт, куц мошеник, привидно глупав и много елементарен в действията си. Никой не може да разкаже какво се е случило освен него. И затова агент Куян безкомпромисно подхваща "леко" нелегален разпит в кабинета на шефа на участъка. Пъзел, раздробен на парчета, които са така разпилени по масата, че ти е трудно да ги намериш, камо ли да ги подредиш. След очната ставка, петимата престъпници, събрани там по скалъпено обвинение си напасват така, че заформят поредица от удари. Честно казано нещата се получиха спонтанно. Но се досещате, че като нагазите с двата крака в проблемите, следват план след план, кой под кой по-оригинален, и с колкото се може по-летален възможен изход.

Забележителен филм. Комплексността на историята и фабулата ме спира да продължа в ревюто си. Само мога да допълня, че идеята на филма и адаптацията на сценария са толкова добри, че му спечелват Оскар в категорията. Браво! Но това не е всичко. Филмът е номиниран в още една категория - най-добра поддържаща мъжка роля - Кевин Спейси. Дотогава подминавания актьор, правещ добри участия и блестящ пред камерата, сега триумфира с първата си престижна статуетка от Академията. Наистина велико изпълнение. Играе инвалид. Накуцващ, с извита лява ръка, плах, но същевременно достатъчно откачен и коварен, че да дръпне безкомпромисно спусъка и да отвори 9 милиметрова дупка в нечия глава. Не може да не споменем и останалата част от екипа: Гейбриъл Бърн, с една доста спокойна роля, типична за характера му, и перфектно изпълнена. Въпреки непрестанните лични проблеми на актьора, точно по време на снимките, всичко се е получило с такава точност и чувство, че филмът печели още една точка откъм майсторлък. Кевин Полак и Стивън Болдуин (Хокни и МакМанъс), обикновено актьори в сянка, но тук правят култови образи. Бенисио Дел Торо, и превъплъщението му на Фенстър е едно от най-забавните, които съм гледал на филмовия екран. С начина му на говор, жестове те грабва още в първите мигове, когато ченгетата го арестуват по повод очната ставка.
Чаз Палминтери обикновено играе кофти роли, впредвид - гадняр. Тук обаче е на страната на добрите. Пак се стреми да унищожи някой, но от лошите. Погнал е Дийн Кийтън (Гейбриъл Бърн), бивше ченге, с репутацията на сериозно корумпиран и вършил много престъпления още докато е носил значката на офицер от нюйоркската полиция. С малка поява на екрана, но с присъствие като име в завръзката са и героите на Сузи Еймъс и Пийт Посълтуейт (Иди, приятелката на Кийтън и адвокатът Кобаяши - говорителят на Кайзер Созе).

О, такъв състав и такова прекрасно творение. Много добро. Наистина един от най-култовите филми, удостоени с място номер 20 в ТОП 250 класацията на IMDB. Забележителен филм, с още по-забележителна визия, монтаж и да не забравяме саундтрак. Музиката на Джон Отман е идеална за случващото се на екрана. Едно потайно звучене с необикновен ритъм, каращ те все повече и повече да следищ събитията и да чакаш разкриването на Кайзер Созе.
В началото споменах за случайностите и непредвидените ситуации. Много пъти гледах филм за филма, по адрес на Обичайните заподозрени. Знаех го наизуст тогава (сега вече ми се губи, затова реших и пак да гледам филмчето). Толкова много от сцените са снимани непринудено, от първия път, я заради бързане от страна на актьорите, я заради друг натиск от трета страна и ограниченост в работното време на снимачния екип. И в крайна сметка се е получило едно от най-добрите "ганстерски-трилър" творения. Със супер заплетена история и великолепен финал. Жестоко !
"Най-големият номер на Дявола бил да убеди светът, че не съществува. И след това... в миг изчезнал."

»©« American Beauty

"Phenomenal!"

Авангард на угнетеното самочувствие:
Понякога ни се искат толкова много неща. Усмихваме се на неприятеля и правим крачка назад. Силен поглед, умела усмивка, присъствие, но нещо липсва. Отнето ни с времето или може би сами сме пратили в забвение. Затънали в блатото на времевата безконечност, забравили за себе си, отдали се на друг. Широко разтворили очи към неблагодарното ежедневие и все повече губим връзка с реалността и нормалния начин на общуване. Всички са над нас, когато заслужаваме да ги стъпчем. Не просто имаме правото и възможността, но и силата да го направим. Но приключенския ни дух, увереността и волята са се превърнали в наши неприятели. Присмиват ни се. Харесват новото ни аз, но искат повече. Събуждате се от нещо красиво и осъзнавате, че глътката въздух която сте поели току що е вашето прераждане. Тялото ви се чувства отново младо - готови сте да изживеете остатъка от живота си така както желаете и така, както сърцето ви ще е в хармония със съзнанието и събитията около вас, ще са най-красивите и най-непринудени случки.

"Marvellous!"

Разгром от инстинктивна независимост:
Влиянието на околните ви, предопределя вашето съществуване. Израствате като морал и личност, в рамките на правила и толкова еднообразие, че ви иде да изкрещите. Един път обаче решавате да затаите дъх, и да поемете целия крясък в душата си. Харесва ви! В следващия момент го правите отново, харесва ви повече, сърцето бие силно. С всеки следващ подобен път се опиянявате от болката на неизкрещяната емоция. Превръща се в нещо нормално. Когато обаче нещо красиво се опита да влезе в живота ви, било чрез погледа ви, нечия усмивка или блага дума, не му позволявате. Ще наруши зловещата вътрешна хармония, която ви прави уникален. Крещите срещу красивото, избутвате го далеч от идентичността ви. Инстинкта за самосъхранение и негодувание. Твърде надълбоко сте вече, твърде възрастни, за да може да си поиграете отново или да се промените, така че най-сетне това от което имате нужда, да влезе във вас. Да обогати празната ви душа, да освободи вече задушаващото ви Аз... от самият Вас.

"Hillarious!"

Чувствителност приведена в сянка:
Сътворението е едно от най-великите неща на света. Дарявайки живот, продължавайки рода, човечеството, ти се превръщаш в негов спасител. Губейки връзката със своя наследник обаче, дистанцира любовта и всеобщите чувства. Незаинтересоваността към твоята плът и кръв, я превръща в самотен обект. Потънал в сянката на прекомерното отчаяние. Няма усмивка, само дълбок черен поглед. В който затъваш от въпроси. Толкова много, нижещи се един след друг, че дори да желаещ да отговориш, и то ако знаеш отговорите... ще се задушиш. Давиш се, но ти харесва. Продължаваш да гледаш, очаквайки твоето страдание да отвори прозорецът към душата на създанието, в което така устремено си вперил поглед. А когато вълшебството стане, когато красивите устни добият точната багра, се усмихваш и ти. Разрошваш косите, милваш лицето - докосваш красотата и я почувстваш по най-прекрасния начин - допирът!

"Perfection!"

Амбиция и упоритост с финален крах:
Когато нещо ти липсва, ти се опитваш да го компенсираш с всички сили. Стремиш се към неприсъщото, към чуждото, с цел да допълниш себе си. Всичко е въпрос а его? Себелюбие или не, натурата на емоционалната курва се слива с теб. Получената симбиоза те прави красив, независимо с какви усилия го постигаш, но се чувстваш добре. Избираш някой по-слаб, с по-ниско самочувствие от теб, и гравитираш около него. Създавайки илюзията, че доминираш и че този някой гравитира около теб, ставаш по-могъщ. Егото ти говее, радва се, празнува. А ти си нищо повече от въздух под налягане. Когато най-сетне си на стъпка от усещането за прелестта на красотата, ти изтръпваш и почваш да трепериш. Несигурност и хладен полъх обливат тялото ти. Омекваш в ръцете на красотата и се разплакваш пред истината. Най сетне си откровен със себе си, откровен със света, който си заблуждавал "умело" през цялото това време.

"Formidable!"

Доминираща сила в униформата на страхливец:
Колко усилия са необходими, че да следваш пътя на реда и установените норми? В човешката сфера, в тесен кръг, в организация, в морално естество? Престъпвайки един път принципите си, които не нарушаваш в продължение на години те прави непосилен да продължиш нататък. Съвестта ти няма да го позволи. Сам на себе си не си чист. Губиш вяра в себе си, почвата под краката ти вече не е така твърда, юмрукът ти не е достатъчно здрав, че да пробие дупка в стената на мизерията и да пропусне светлината на красотата и правотата. Веднъж провалил се пред собственият си ум и нагласа, вече нищо не е същото. Проливащия се дъжд няма да отмие разочарованието, което се натрупва с всяка изминала секунда, миг след миг, последващи постъпките ти. В мрачната нощ губиш не само себе си, губиш желанието за усещане, забравяш какво е красотата и преминаваш от другата страна. И когато нищо друго не ти е останало, слушаш страха си. Глупостта му те води право към живота на друг, с желанието да сподели мъката ти.

"Beauty... full!"

Спонтанна първичност и усещане за красота:
Когато имаш поглед за нещата, никога не пропускаш мигът. На правилното място, в правилния момент, ти ще си там, за да запомниш мигът. Премигване, щракване с апарат, кадър след кадър на камерата ти, превръщат красивото в история. Съхранена при това, която един ден ще послужи за пример на тези, които имат нужда от нея. Които са я загубили, които никога не са я усещали, които са я търсели, но все не са я намирали, които са се държали плашливо за нея без да й се насладят... Но когато си способен да съзреш добротата и чувството във всичко, във всеки, тогава самият ти няма да издържиш. Толкова много красота има наоколо, понякога ти се струва, че ако решиш да я погълнеш цялата, сърцето ти ще се издуе като балон, който в миг ще се пръсне. Изпълнен с тези добродетели, с чарът на спонтанната първичност се превръщаш в самотник, търсещ своя спътник, за пътешествието ви в това незаменимо приключение, с толкова много неизвестни и случайни пътища, наречено живот.

Американски прелести / American Beauty, на Сам Мендес...

»©« Blown Away

Белфаст, Северна Ирландия - опасно за обикновения жител, решил дори да направи сутрешната си разходка, да отиде на работа, до магазина или да излезе навън по някакъв друг въпрос. Случайно заблуден куршум от АК-47 или пък феноменален взрив на оживено място, би могло да е причината за кончината на иначе така мирния жител. Причина?! Обезумялите и твърде фанатични ИРА последователи. Тяхната революционна нагласа и анархично подсъзнание не мислят здраво спрямо установените мирни норми в обществото, превръщайки ирландския град в един от най-кръвожадните в света, и то на европейска територия...
А какво става когато действието се пренесе върху на пръв поглед спокойния и равнинен ландшафт на Бостън, САЩ? Тогава вече, големите топки ще изпъкнат и ще се види, кой ги има и на кой му стиска да ги ползва! Колоритно, нали, хехе...
Томи Лий Джоунс срещу Джеф Бриджис - един от най-добрите дуели в историята на киното. Тематика - бомбаджийство! Да! Райън Гарети (Томи Лий Джоунс) се намира в един от най добре охраняваните затвори в Ирландия, заради престъпленията си свързани с ИРА и много невинни загинали. Но за такъв маг на бомбите и пълен лунатик в употребяването им, иронията и присмехът с който подхожда към тези сериозни събития, въпреки 20-те години вътре, той не се променя. Използвайки "малко" кръв от съкилийника си, пикня, сребро от останалите му пенита... успява да си направи бомба, с която отваря внушителна дупка в стената на затвора. Успешно бягство и побъркания терорист е свободен... дирята му се губи.
Джими Доув (Джеф Бриджис) е най-добрия сапьор в бостънския бомбен отряд. Живее щастливо с приятелката си (която скоро ще му стане жена, разбира се), героинята на Сузи Еймъс, и нейната дъщеря. Много весело, всичко изглежда хепи, а главния герой се счупва от работа и винаги му върви, нищо че има 101% рискова професия - сапьор.

Хармонията в живота на Джими се променя, когато един прекрасен обед, в ирландския пъб в Бостън, Гарети не вижда свой стар познайник по телевизията. Същия този Джими, всъщност е Лиъм МакГивни - последовател на Гарети в ИРА, стара дружка, негов възпитаник... и човекът, заради който великият атентан на Райън е бил осуетен... и последния е бил затворен до живот. Миг на възхвала по героизма на сапьора, кръвожаден поглед, лека усмивка... и заформено отмъщение.
Играта загрубява, един по един членовете на бостънския сапьорски отряд биват избивани по брутален начин. Залагат се бомби, капани, перфектно преценени така че... героят сам да се накаже. И когато екипът на отряда е намален наполовина, а Джими много добре знае кой е отговорен за престъпленията започва гонката. Тук взима участие и нахакания с голямо самочувствие герой на Форест Уитакър - Антъни Франклин. Голяма скица беше тук пълничкия актьор. Спомням си че този филм беше един от първите с участието му, който гледах. Когато картите бяха раздадени и играта започна, трябваше само да броим козовете, оставащите козове... и да се насладим на финала, където щяхме да видим един от двамата да хвърли на масата печелившата ръка.

Прекрасен филм и много напрегнат. Една добра визия, много подходящо подкрепена с добрия саундтрак. Авторската музика на Алан Силвестри създава тръпката във всеки един тежък момент. Много драматична и понякога настръхваш от нея, особено като гледаш крещящия Джеф Бриджис, на забавен кадър, ръкомахащ към група хора, които всеки момент ще бъдат... blown away! Взрив (Blown Away) е дело на режисьора Стивън Хопкинс. Както споменах един от най-добрите дуели в киното. Една игра на живот и смърт, изпълнена по изключително интелигентен начин. Томи Лий Джоунс изиграва доста зловеща роля - което спокойно го нарежда до най-добрите злодеи в историята на киното. Хитрите му планове, лекотата с която ги реализира и цялостната му игра са впечатляващи. Също както без усилия прави бомби с подръчни материали и това само докато си слуша албума на U2 - о, да! Това беше интересно, слушаш си любимите песни (With or Without You или I Still Haven't Found What I'm Looking For) на групата и гледаш как болния му мозък твори нещо, което 5 минути по-късно е умело скрито някъде в близост до невинни хора, готово да... избухне. А като казах, че е един от най-добрите филми където логиката и игрите-клопки на злодеите са на централно място, не мога да не спомена и присъствието на Лойд Бриджис. Играещ един стар съратник на Джими, негов приятел от Ирландия, който също стана една от жертвите на терориста, по доста коварен начин. Много емоционален момент, както и възхищение (ако може така да се нарече) пред замислите на злодея. Понякога и на тях им се удивляваш, ама това е - блестящ ум, за жалост на погрешната страна. За сметка на това, в лицето на Джими, Гарети си намери достоен противник. Ученикът, който ще се справи със своя потресаващо добър учител. Остава да видите развръзката и напрегнатия екшън, емоцията на Взрив. Очаква ви едно здраво трилърче след 5, 4, 3, 2... 1...

»©« Angel-A

Анжела! Анжелà! ... Анжел-А!
Красиво име. Най-чувственото име, което може да дадеш на една жена, с което поставяш криле на раменете й, и я превръщаш в божествен ангел. Анжел-А (Angel-A) на Люк Бесон. Френското кино винаги е било необикновено. "В Холивуд винаги филмират прости сюжети с много пари. А ние реализираме сложни идеи... с малко пари", спомням си тази фраза, от една (вече остаряваща) френска комедия - Една за всички. Но още преди нея, имах особено отношение към френските кино творби. Никога не е било еднообразно и никога не съм оставал доволен. Защо ли!? Може би съзнанието ми не е успявало да обхване цялата идея заложена в един такъв комплексен филм. И когато нещо ти е останало като в мъгла, пълен си с въпроси и ти се иска режисьора да е до теб, за да ти отговори, загубваш ума и дума, а умът ти преплита сложни мисли, които не те водят на никъде. Поздравления - току що гледахте френски филм. Така реагира мозъкът ти, такъв импулс се изпраща към всяка една чувствена точка на тялото ти. Усещаш че си имал емоционално преживяване, споделяне на чувства, опитани да бъдат описани, обяснени с прости думи и картинки, уви остават дълбоко в теб, без да можеш да ги дефинираш. Евентуално с твои собствени изразни средства и виждане на нещата, един ден си способен да предадеш наследството на истински важните въпроси.
Джамел Дебуз и Рие Расмусен са главните герои в Анжел-А. За първи път срещнах този дребничък, еднорък и невероятно талантлив френски актьор, когато гледах Астерикс и Обеликс: Мисия Клеопатра. Първо си мислех, че това е част от сюжета, за да ни е... не знам, забавно или иронично, траги-комично. Но когато гледах документални кадри по заснемането на въпросния филм, останах с отворена уста и преклонение пред характера на този човек. Рие Расмусен - за съжаление непозната. Не съм я гледал никъде другаде, но пък това не пречи сега да е първия път, в който ще си изградя мнение. И напълно на място. В ролята на Анжел-А, тази северно европейска красавица, със страшно дълги крака, и почти на моята височина (имаме си 10 см разлика, така че и на токчета да се качи, пак аз ще съм нейният ангел) прави наистина добра и прочувствена роля. По скоро с характер и желание да изгърби младежа, вървящ все по-надолу и надолу в своя... мизерен живот.

Андре започва историята с кратък разказ за себе си. Една лъжа, която се разбива на пух и прах секунда след като камерата се раздвижва. Юмрук в лицето му и истината е наяве. Неудачник. Сполетян от серия несгоди, превърнал се в длъжник на половин Париж (и то по-лошата половина). Преследван от кой ли не, търсещ да си прибере дълговете, или да задоволи яростта си с поредица от строшени кости и смазани амбиции. Надолу и надолу. В тази посока, запътен към моста над река Сена, Андре среща нея. Анжел-А, на същото място, същия мост, обляна в сълзи, готова да скочи. Не сме глупави да осъзнаем още тогава какво ще се случи, и коя е тази русокоса мадама, която така внезапно се появи в живота на този загубеняк. Внушаващо беше, как я измъкна от водата - инстинкт, еднорък да плува, че даже и спаси една по-едра от него жена. Запознаха се, и станаха приятели. Андре... Анжел-А. Истината беше прикрита в началото, тя не можеше да му се разкрие, но пък впоследствие нещата се промениха. Тогава здравият разсъдък и обърканато съзнание, притискано от бурния и мизерен всекидневен срив, биват пленени от емоцията - да познаваш ангел. Да имаш ангел на раменете си. Не малко пъти показаха ситуацията. Андре, гледащ към огледалото (право в камерата), пропадайки в черноокия му поглед, зрителя не откъсва периферното си зрение от "крилете" на ангела, обгърнали го. Инспирираща сцена, не само насълзява очите ти, ами мислиш за какви ли не неща. Та дори, поглеждаш през рамо, в очакване на изненада и разочарование, ако се окаже че нямаш ангел-хранител зад себе си.
История като тази, много ми напомни на Град на ангели (Мег Райън и Никълъс Кейдж), но там... там нещата бяха наистина различни. Повече се обръщаше внимание на ангела и неговите чувства, желанието да... почувства.
Но в основата си, Анжел-А е нещо различно. Вярата в себе си. Себеотдаването. Не съм срещал досега своя ангел. Нито мой приятел или познат ми е разказвал за своя. Което от друга страна ни кара все повече и повече сами да си намираме такъв заместител. Но какво става, когато го откриете, а той е обикновен човек. И когато се отдадете изцяло на него и той на вас. А когато спрете да имате нужда от него?! Без да го питате спирате, което го превръща в ненужен. Нима той вече не е там и няма чувства?! Това беше и причината да гледам филма. Жертвата за облекчението на приближения ти. Можем ли да бъдем ангел, за някой друг. Може ли да бъдем душевната му половинка, грижеща се за него, непрестанно бдяща, дори без да се вижда присъствието. А способни ли сме да получим любовта на ответника и той да не се пусне от нас, когато се опитаме да отлетим... там където ни е мястото. Не зная. Дълбока саможертва, вяра в себе си, вяра в своята Анжел-А.
Черно-бялата интерпретация беше прекрасна (с това ще завърша). Един такъв необикновен подход, по една или друга причина, приканила авторът да я използва, прави впечатление. И на малката и на широката публика. Уникално добри бяха и майсторските далечни кадри. Не малко пъти като две малки човечета, гонещи се един друг, прекосяват моста. Черно-бяла река, заемаща 60% от екрана. Мостът играещ ролята на таван, небето прокрадващо се по-между им, малка светеща точка (луната или слънцето) и двете фигурки на още по-отдалечен мост. Иска си своето зрителя, и го получава. Дълбока история, разказана по-обикновен начин, силно докосваща се до душите ни. Не забравяйте да ги гледате в очите. Прозорецът към душата. Почувствайте болката, романса, любовта и нежността на Анжел-А, потъвайки в погледите и на двамата... Андре... и неговият ангел...